Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (65)

65

Векшо — Стокхолм, понеделник, 18 август — неделя, 24 август

В понеделника, когато преследването на Линдиния убиец навлезе в осмата си седмица, на Бекстрьом цялата тази история започна сериозно да му омръзва. Спуснаха му нареждане да преустанови акцията по изземване на ДНК проби, макар че дори глупак като Улсон трябва да е разбрал, че ако продължават в същия дух, рано или късно ще хванат убиеца.

Бекстрьом се ядосваше, че няма за какво да се залови. Не разполагаха нито с обещаващи версии, нито с подходящи хулигани, които да разпитват. Единствените свидетели бяха стогодишни баби, които дори не си спомнят кога са родени и оприличават извършителя на несъществуващ човек. Нека прибавим и останалите така наречени свидетели, които нито бяха чули, нито бяха видели, нито бяха разбрали нещо, но въпреки това бяха успели да схванат всичко погрешно. В добавка и обичайните лунатици и медиуми, които получават поличби и сигнали от отвъдното.

Какво изобщо търсеше той тук? На такова място един достоен детектив няма работа. Струваше му се крайно време да си стегне багажа и да се върне в Стокхолм, където го чакаше истинска работа.

Пък и градът беше ужасен. Да не говорим за лудите жени. За капак и всички тези вестници, телевизионни канали и радиостанции, които непрекъснато обясняват на него и на колегите му как да си вършат работата. Писна му и от шефове, които се изнизват точно когато трябва да се застъпят за черноработниците си. Като например онзи проклет лапландец. Дори най-тиражният вечерен вестник не успя да се добере до него за коментар. „Ако се вярва на твърденията на журналистите, но този път имам основания да им вярвам“, мислеше си Бекстрьом.

И за да бъде менюто пъпно, колежката Сандберг цъфна в стаята му, затвори вратата и съобщи шепнешком за какво е дошла.

— Сутринта подадоха жалба срещу теб.

— Какво съм направил този път? — изненада се Бекстрьом. — Освен да си върша работата?

„Да не би да съм превишил лимита за покупка на клечки с памук?“

Според подателя на жалбата — опит за изнасилване. А според колегата, вписал жалбата — сексуален тормоз. Впрочем той отделил жалбата от другите заявления.

— Ти майтапиш ли се с мен? — попита Бекстрьом, макар вече да се досещаше откъде е дошъл ударът. „Точно тя — от всички откачени жени на тази земя!“

Ана Сандберг отвърна, че, уви, не се шегува. В жалбата го обвиняваха, че на петнайсети август, в стаята си в Градския хотел, е извършил неща, които действително бе извършил, но и други, които си бяха чиста измислица. Жертвата, репортерка в местното радио, се казвала Карин Огрен, на четирийсет и две години. Жалбата подала нейна близка приятелка — Муа Йертен, председател на Сдружението в подкрепа на жени, преживели насилие. Единственият обнадеждаващ факт в тази ситуация бил, че потърпевшата не си вдигала телефона, а свидетели липсвали.

— Нямам представа за какво говориш — излъга Бекстрьом. — Не съм докосвал тази жена дори с пръст.

„Това впрочем е самата истина“, додаде той наум.

— Това не е моя работа — поклати отбранително глава Сандберг. — Просто реших, че е добре да си осведомен.

— Тази Йертен не беше ли една дебелана, дето се мъкне в стара розова нощница? Виждал съм я в управлението. Май е близка с колегата Улсон.

— Е, вече си осведомен — повтори Сандберг.

— Добре постъпи, Ана — отвърна той с най-безгрижната си усмивка. — В нашата професия сме принудени непрекъснато да понасяме клевети — додаде той с изморена въздишка.

„Нямат свидетели“, припомни си той наум.

 

 

Анестезиоложката се оказа много заета. След като се върнала на работа, веднага я извикали в операционната зала и заяви, че ще може да отдели време на Левин едва следобед. И то, при условие че става въпрос за нещо важно, което не изисква тя да нарушава лекарската тайна. Съгласна била само ако Левин отиде при нея в болницата. Налагало се да постави такива условия, защото той отказвал да й съобщи по телефона причината да иска среща с нея.

Но когато той се озова в кабинета й, всичко мина не само безболезнено, а и много по-приятно, отколкото бе очаквал. Бяла престилка и стетоскоп в джоба, къса руса коса, елегантна стегната фигура, будни сини очи и поглед, в който се четеше адекватност, прозорливост и чувство за хумор. „Привлекателна жена — прецени я Левин. — Но какво ме интересува това?“

Без да се впуска в подробни обяснения, Левин бързо я попита каквото го интересуваше. Да е получавала странни повиквания на телефона си? По-конкретно през вечерта преди началото на отпуска й? През нощта или рало на следващата сутрин?

— Най-общо казано, в денонощието на четвърти юли — уточни Левин.

— Свързано е с убийството на младата курсантка, нали? — Тя го погледна любопитно, а зад сините й очи явно кипеше трескава мисловна дейност.

— Не съм казал такова нещо — усмихна се вяло Левин. „Дори прекалено атрактивна.“

Тя се съгласи — наистина не е чула от него никакъв намек в тази насока. Тя и не искала отговор на въпроса си. Сама се досетила. Преди двайсет и четири часа, когато се върнала от чужбина, изобщо не знаела за убийството, но след като изчела всички стари вестници и успяла да присъства на две сбирки с колеги в стаята за кафе, вече била информирана колкото всички друга.

— През живота си не съм се срещала с истински разследващ убийство. Да не говорим за детектив от столичната криминална полиция.

— Усещането сигурно е приятно.

— Присъствието ви почти ме въодушевява — призна тя.

— Благодаря.

„Накъде отива всъщност този разговор?“, започна да се чуди Левин.

— Изглеждате ми замесен от добър материал. Нали така се изразяват полицаите? От добър материал. Всъщност май мога да ви помогна. Ето какво си спомням.

Рядко получавала обаждания от непознати. Почти всички повиквания на телефона й били по работа. Случвало се от време на време да я наберат по погрешка, но бързо забравяла такива случаи. А откакто живеела във Векшо — вече близо две години, — не се било случвало някой да я тормози по телефона.

— Никакви сексуални маниаци, които да ми дишат тото в слушалката — уточни тя. — Надявам се причината да е в скрития ми номер, а не във възрастта ми — пошегува се с усмивка тя.

Спомняла си разговора и защото на четвърти юли, петък, й предстояло да замине за чужбина. Трябвало да пътува с влак до Копенхаген, а оттам — със самолет до Ню Йорк. За да пристигне навреме за полета, било нужно да тръгне от Векшо най-късно в четири следобед. Плановете й можела да осуети някоя спешна операция в болницата, която изисква намесата й. В петък предобед например се наложило да замества за малко свой колега, чийто баща получил инфаркт.

— Докато спях вкъщи, телефонът се раззвъня посред нощ. Край с отпуска, помислих си веднага.

„Посред нощ?“, изненада се Левин и я попита дали случайно си спомня приблизителния час.

— Според будилника до леглото ми — два часа и петнайсет минути — отвърна тя и се усмихна, като забеляза колко се смая Левин. — Сигурно се питате как съм го запомнила.

— Да — усмихна се и Левин.

„При необходимост ще ви попитам кога сте родена, за да проверя паметта ви.“

В живота на един анестезиолог часовникът играел важна роля. Особено когато се касае за среднощни телефонни разговори. Обикновено винаги идвали от болницата. Освен това тя умеела да запомня цифри и за улеснение държала бележник и химикалка до телефона си. През онази нощ първо записала часа и после вдигнала.

— Понеже бях сигурна, че ми звънят от работата, действах по навик — обясни тя. — И за да си дадат сметка, че съсипват отпуска и съня ми за красота, се опитах да звуча сънливо.

— И не казахте името си в слушалката? — попита Левин.

— Не, не го казах. Изломотих само едно сънливо и провлачено „ало“, макар че бях свежа. Тогава ми се стори справедливо да се почувстват гузни.

— Какво ви каза гласът в слушалката? Спомняте ли си?

Чула мъжки глас — жизнерадостен, приятен, трезвен. По звученето преценила, че мъжът е горе-долу неин връстник.

— Първо каза нещо на английски. Long time no see^[1] или нещо подобно. Надявал се да не ме събуждал. Взех го за някой колега, който иска да демонстрира чувството си за хумор. Нали всички знаеха, че заминавам за САЩ. После обаче се разколебах.

— Защо?

— Понеже ми проваляха почивката, се държах много делово. Попитах колко души са и какво се е случило. По това време почти винаги ме викат заради пътни злополуки — обясни тя.

— А той какво каза?

— Изведнъж се смути. Разбра, че е сгрешил номера, и попита с кого разговаря. Аз на свой ред го попитах кого търси и горе-долу по това време ми стана ясно, че не ме търсят по работа, а някой е объркал номера.

— Каза ли друго?

— Да. Първо попита дали е попаднал на Ериксон. Въпросът ми се стори странно формулиран и го запомних. Спомням си, че се усъмних дали някой не ме взема на подбив. Бях ядосана и му казах, че е сгрешил номера. Той започна да ми се извинява и звучеше съвсем искрено. Пък и моето настроение се подобри, защото ми предстоеше ваканция. Обещах да не му се сърдя, стига да не се повтаря.

— И толкова?

— Не — поклати глава анестезиоложката. — Той каза още нещо. Спомням си го, защото прозвуча много чаровно.

— Опитайте се да го цитирате дословно — помоли Левин и провери дали диктофонът работи.

— Добре. Каза приблизително следното: обстоятелствата май не са подходящи да ви поканя на среща на сляпо. Или нещо подобно. Преди да отговоря, той затвори. Жалко, защото ми се стори приятен — призна тя и се усмихна на Левин.

— Жизнерадостен, трезвен, приятен, чаровен — обобщи Левин.

— Да. Ако се беше обадил по друго време на денонощието, кой знае как щяха да приключат нещата — подхвърли свидетелката и се усмихна още по-широко. — Тогава дори не успях да заспя след разговора. Опитвах се да си представя как изглежда мъжът с този приятен, чаровен и привлекателен глас.

— Надявала сте се да ви потърси пак — усмихна се Левин.

— Нещо такова. Е, не съм го закъсала чак толкова. Все още не.

— Обаждал ли се е после? — попита Левин.

— Когато си прослушах съобщенията след отпуска, нямах нищо от него — сви рамене тя. — Само обичайните скучни неща. Пък и защо да ме търси? — добави тя.

„Навярно му е изникнала по-спешна работа — предположи Левин. — Иначе досега да се е обадил, ако е такъв, за какъвто го мисля.“

— Ако се сетите за нещо друго, моля да ми се обадите — Левин й подаде визитката си.

— Разбира се. — Тя погледна визитката и я прибра в горния джоб на престилката си. — А ако вие имате желание да ви разведа из красивия ни град, само ми звъннете. Вече имате номера ми.

Щом се върна в управлението, Левин се обади на свой стар приятел и бивш колега, който в момента работеше като комисар в Сепо и освен това му дължеше услуга. Първо поговориха най-общо за това-онова и след като приключиха с дежурните любезности, Левин изплю камъчето.

Моли за съдействие не по въпрос, засягащ националната сигурност, а заради тежко престъпление. Трябва да се проследи разговор и Левин — за разлика от повечето пъти — знае точния час на разговора и номера на телефона, към който е било адресирано обаждането. Интересува го номерът на телефона, от който е извършено повикването, и — ако смее да се надява — името на абоната.

— Причината да досаждам с тази молба именно на теб е, че в тази област ти и колегите ти сте ненадминати — поласка го Левин.

— Така е — съгласи се старият му приятел. — Не греша, като предполагам, че става дума за убийството на онази млада курсантка, нали? Забелязах, че ми звъниш от номер от Векшо — обясни той.

— Не грешиш. Колко време ще отнеме?

Ако данните, продиктувани от Левин, отговарят на истината, тоест разговорът към посочения телефонен номер е бил проведен в два и петнайсет след полунощ на четвърти юли, ще получи отговор съвсем скоро.

— Ще ти се обадя най-късно утре преди обяд — обеща колегата му. — Стискай палци. И без да ти казвам, отлично знаеш, че, за жалост, такива хора обикновено използват анонимни SIM-карти и е невъзможно да стигнем до купувача.

— Имам основания да смятам, че мъжът не е позвънил от такава карта — каза Левин. „Не и този път“, добави той наум.