Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (81)

81

Векшо, понеделник, 25 август — петък, 12 септември

От понеделник, 25 август, до петък, дванайсети септември, временно командирован полицейски интендант Ана Холг проведе общо дванайсет разпита с варираща продължителност с Бенгт Монсон. Заместник-областният прокурор Катарина Вибум, криминален комисар Лиса Матей и полицейски инспектор Ана Сандберг се редуваха като свидетели на разпита. Първият разпит продължи най-кратко. Тогава Ана Холт разговаря с Монсон на четири очи.

— Казвам се Ана Холт и съм интендант в Главна дирекция „Криминална полиция“ — представи се тя. „Освен това съм на четирийсет и три години, самотна майка на Нике, който сега е на двайсет и една, и в общи линии съм доволна от живота си, макар че бих искала да променя някои неща, но бъдещето ще покаже дали ще ми се удаде случай“, довърши тя наум.

— Ще ми обясните ли защо съм тук? — попита Монсон.

— Заподозрян сте в убийството на Линда Валин.

— Онази, Вибум, вече ми го каза. Точно това е най-абсурдното. Нямам представа за какво говорите.

— Не си спомняте.

— Ако съм убил някого, щях да си спомням. Такова нещо не се забравя просто така.

— Случва се. Ето какво — продължи Холт, — предлагам засега да оставим този въпрос.

— И защо да продължаваме да стоим тук?

— Ще ми разкажете ли как се запознахте с Линда? Започнете с първата ви среща.

— Добре. Ако това ще помогне, ще ви разкажа. Не е тайна.

Разпитът приключи след четирийсет и три минути, точно по протокол, и само половин час по-късно любопитната Катарина Вибум си намери повод да мине покрай кабинета на Холт.

— Как върви? — поинтересува се тя.

— Точно по план и според очакванията ми. Той не си спомня нищо от самата случка. Предвид естеството на случилото се, много бих се учудила, ако си спомняше нещо. Разказа ми как се е запознал с майката на Линда и със самата Линда. Освен това показва желание да разговаря с мен и с оглед на обстоятелствата се държи много свястно и услужливо. Много по-услужливо, отколкото може да се изисква — обобщи Холт и се усмихна приветливо. — Сигурно те интересува и какво ми каза.

— Ако имаш време — отвърна прокурорката.

Монсон се запознал с майката на Линда на конференция през месец май преди три години. На форума се обсъждали различни проекти със социална и културна насоченост, които общината организирала, с цел да подпомогне млади хора с чужд произход. Лота Ериксон присъствала в качеството си на гимназиална учителка, преподаваща на много деца имигранти, а Монсон — в качеството на завеждащ финансирането на проекта в общината. Още през първата пауза за кафе между двамата прехвръкнали искри. Няколко дни по-късно двамата излезли на вечеря и после се озовали в леглото на Монсон на улица „Фрьовеген“. После завързали любовна афера и около месец по-късно Монсон се запознал с Линда на празненство за Мидсомар в имението на баща й.

— А после какво е станало? — полюбопитства прокурорката.

— Не знам. Предложих да спрем дотук и да продължим разговора утре. Той не възрази — обясни Ана Холт.

— Постъпила си доста рисковано.

— Не мисля. От беседата ми с Монсон останах с категоричното впечатление, че го привличат недостъпните жени. Затова се правя на малко надменна.

— Той пробва ли се да те сваля?

— Да кажем, че се опитва да ми се хареса. Бъдещето ще покаже в каква посока ще се развият отношенията ни — сви рамене Холт.

— Ууу — впечатли се прокурорката и потръпна от задоволство.

— Винаги е вълнуващо — съгласи се Ана Холт.

В деня, когато Ана Холт започна разпитите с Монсон, Полицейското управление във Векшо свика пресконференция — най-посещаваната в цялата му история. На подиума седеше ръководителят на предварителното следствие и заместник-областен прокурор Катарина Вибум^[1], а от двете й страни — криминален комисар Бенгт Улсон и пресаташето на управлението. Най-вляво седеше Левин, към когото никой не отправи въпрос по време на цялата пресконференция, но той влезе в кадър заради изразителния език на тялото си. По време на дългия репортаж по новините го дадоха два пъти. Операторът го бе запечатал да прави тайнствено движение с врата, което предполагаше силна погнуса, и жестът на Левин цъфна на екрана, докато комисар Улсон отговаряше на единствения директен въпрос, който получи.

Първоначално журналистите ги заляха с порой от питания за извършителя и прокурорката отговори на по-голямата част, докато пресаташето се опитваше да озапти репортерите и да разпределя справедливо думата сред най-кресливите. Без да се впуска в подробности, прокурорката обясни, че очаква още на следващия ден или най-късно в сряда на задържания да се наложи мярка за неотклонение. В момента изчаквали резултатите от заявените експертизи. Иначе нямала фуги коментари, особено по отношение на задържания.

След задължителните в такива случаи въпроси за личността на извършителя репортерите поохладиха страстите. В помещението нямаше журналист, който да не знае името, адреса и местоработата на задържания. Тези данни, ведно със снимката му, вече бяха публикувани в мрежата. Още на следващия ден щяха да се появят в „Дагенс Нюхетер“ и в четирите най-тиражни вечерни вестника. Медиите хукнаха да издирват роднини, приятели, познати, колеги, съседи и други, които да им снесат някаква информация, все едно дали достоверна, или лъжлива.

Репортерите оставиха прокурорката на мира, прицелиха се в полицаите и върнаха действието назад. Поискаха коментар от Бенгт Улсон за началния етап на следствената работа, а той, кой знае защо, им отговори нещо съвсем различно. Въпросът касаеше критиката на ЮО и ЮК към оперативните работници, задето са събрали ДНК проби от близо хиляда невинни граждани на Векшо. Според Улсон пък току-що проведеното намаляване състава на разследващата група от трийсет и един на дванайсет души показвало, че това вече е история и разследването е навлязло в съвсем различна фаза.

— ДНК пробите ли спомогнаха за разкриването на извършителя? — поинтересува се репортер.

Улсон отказа да коментира в подробности, но подчерта, че ДНК технологията е изиграла решаваща роля в заключителния етап от следствените действия. Междувременно, неясно в каква връзка, на екрана се появи мършавият врат на Левин.

След края на пресконференцията Левин веднага се върна в кабинета, за да се опита да забрави случилото се, и се зае с досега безрезултатното издирване на скъпия мъжки пуловер, откъдето най-вероятно произхождаха сините влакна. Хрумването на Сандберг да попита пенсионирания пилот се оказа сполучливо. Оказа се, че преди няколко години той действително си е купил пуловер, отговарящ на описанието, на летището в Хонконг. На промоция, на много изгодна цена: в Хонконг човек можел да си намери качествени стоки за без пари.

— Ако не ме лъже паметта, пуловерът беше намален от деветстотин и деветдесет долара на деветдесет и девет долара — доволно отбеляза пилотът.

Какво се е случило с този пуловер? Един ден пилотът просто не успял да го намери. Не се бил появил и досега.

А дали не го е подарил на тогавашния приятел на по-младата си дъщеря? Изключено, категоричен беше пилотът. Единственото, което някога бил искал да „подари“ на онзи, бил един хубав ритник отзад. Ако по онова време знаел, каквото знае днес, щял да осъществи намерението си. Колкото до подробности около личността на Бенгт Монсон, пилотът посъветва Ана Сандберг да се обърне към дъщеря му и я помоли все пак да й дадат няколко дни, докато се съвземе от шока. Докато тя живеела с Монсон, той се опитал да сведе контактите си с него до абсолютния минимум и да общува с него само доколкото го изисква възпитанието. Според пилота най-голямата мистерия витаела около въпроса как е възможно някои жени, независимо от интелекта, красотата и възхитителния си чар, например като по-малката му дъщеря, да не схващат защо трябва да се пазят от такива мъже.

— Допускате ли Монсон да е взел… или дори да е свил пуловера ви? — попита Ана Сандберг, която вече нямаше търпение да проведе с дъщерята на пилота дълъг разговор за неразгадаемата природа на мъжете. Не само като полицай, а и като жена със сходна съдба.

— Изобщо не бих се учудил — процеди пилотът. — Винаги съм смятал, че на този човек много низости не са му чужди.

— В какъв смисъл?

Е, не говорел за убийство, разбира се. Предната вечер им съобщили за случая и всички останали силно шокирани. Още не можели да се отърсят от шока. Пък и внучката му тръгвала на училище, та се сблъскали с още по-големи неприятности. Лично пилотът обаче отдавна знаел що за особа е Монсон.

— Нещо конкретно ли имате предвид?

Първия път, когато това прозрение го споходило, дъщеря му живеела с Монсон и била бременна в седмия месец. Бъдещият му тъст го засякъл с друга жена в ресторант във Векшо. Тогава пилотът вечерял със свой колега. Монсон имал дори наглостта да се изтъпани пред масата им и да представи приятелката си като своя колежка.

— Можеше от благоприличие поне да я заведе в Калмар или Йоншопинг — отбеляза пилотът.

Отчайващо неблагонадежден, заклет кръшкач, който лъже за каквото му падне, не умее да борави с пари, не прави разлика между свое и чуждо, не умее да се грижи за собственото си дете и дори не проявява най-елементарно желание да го прави. Монсон само използвал дъщерята на пилота, за да взема стария сааб, когато му потрябва кола. За пилота си оставало огромна загадка защо на дъщеря му са й трябвали цели две години да прозре онова, което той заподозрян още от първата си среща с Монсон.

— Тоб е откраднал пуловера ми, разбира се. Бях сигурен през цялото време. И това е най-малката беля, която е сторил.

По време на проведения обиск в апартамента на Бенгт Монсон оперативните служители не успяха да открият такъв пуловер. Ако го е имало, вече бе изчезнал оттам. Впрочем претърсването не даде почти никакви резултати. Апартаментът на Монсон се оказа смайващо чист. Върволицата от млади жени, която според единодушните показания на съседите се извървяла оттам през последните години, не беше оставила почти никакви следи. Най-интересно се оказа онова, което липсваше. Преди месец Монсон изхвърлил стария си харддиск и си купил нов.

— Най-вероятно е изхвърлил пуловера — съобщи Еноксон на Левин. — Ако питаш мен, отървал се е от него едновременно с колата.

След разговора Левин си отбеляза да провери номера с анонимна SIM-карта, на който Монсон бе звънил в сутринта на убийството на Линда. „На кого е звънил“, записа си той в списъка със спешни задачи на компютъра.