Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (9)

3

Ингер Юхане Вик изобщо не разбираше как ще оцелее през днешния ден, нито как ще преживее Седемнайсети май. Вдигна към светлината ризата с национални мотиви на Кристиане. Миналата година се показа далновидна и купи на дъщеря си втори комплект. Момиченцето изцапа първия още около седем и половина. Върху ръкава на този току-що капна сладко, а до него лепнеше парче разтопен шоколад. Голото десетгодишно дете танцуваше по пода елегантно и грациозно с поглед, който рядко се спираше на някого или нещо.

Часът вече наближаваше единайсет и нямаха време.

— Тиха нощ — тананикаше детето. — Свята нощ. Всичко спи, сал една свята двойка над своя син бди. Елхови лес, елхови лес. Сам ти, Господи, упокой душата на починалите.

— Май бъркаш датата — пошегува се Ингвар Стубьо и разроши косата на доведената си дъщеря. — За Седемнайсети май има други песни. Да имаш някаква представа къде са ми ръкавелите, Ингер Юхане?

Тя не отговори. Ако беше пъхнала единия комплект риза и пола в пералнята, детето поне щеше да започне празника с чисти дрехи.

— Само погледни — оплака се тя и показа ризата на Ингвар.

— Няма значение — отвърна той и продължи да търси. — Кристиане има и други бели ризи в гардероба.

— Други бели ризи? — тя махна раздразнено. — Наясно ли си какви пари са дали родителите ми за тази носия? Знаеш ли изобщо как ще побеснее мама, ако детето се появи с обикновена риза „Хенес&Мауриц“?

— В кошарата на бедните пастири в такава нощ Христос се е родил — оповести Кристиане. — Звън, звън.

Ингвар грабна ризата. Разгледа внимателно петната.

— Ще го оправя — отсече той. — Трябват ми пет минути с препарат и сешоар. А и според мен подценяваш майка си. Тя е от малцината, които познават Кристиане отлично. Ти приготви Рагнхил и след петнайсет минути излизаме от къщи. Шестнайсетмесечното дете седеше в единия ъгъл на стаята, погълнато от играта с пъстроцветни строителни кубчета. Изглеждаше напълно равнодушно към песните и танците на сестра си. Подреждаше кубчетата едно връз друго с удивителна предпазливост и се усмихна, когато кулата стигна до лицето й.

На Ингер Юхане сърце не й даваше да я прекъсне. За миг й мина през ума каква пропаст дели двете момичета. По-голямата беше грациозна и крехка, а по-малката — невероятно невъзмутима. Бе трудна задача да разбереш Кристиане, а Рагнхил бе изтъкана от здрав разум и прямота. Тя повдигна най-горното кубче, забеляза майка си и й се ухили с осемте си тебеширенобели зъбчета:

— Кубчета, мамо. Виж на Агни кубчетата!

— Колко прекрасна е земята — пееше звънливо Кристиане. — И колко прелестно е царството небесно.

Ингер Юхане хвана по-голямата си дъщеря. Детето остави майка си да го вдигне като пеленаче. Отпусна се в ръцете й голо-голеничко.

— Днес не е Коледа — тихо й обърна внимание Ингер Юхане и долепи устни до топлата детска буза. — Днес е Седемнайсети май, нали?

— Знам — отвърна Кристиане и за миг прикова поглед в очите на майка си, а после продължи с беззвучен глас: — Денят на основния закон. Празнуваме нашата независимост и свобода. Тази година отбелязваме и сто години от откъсването от Швеция. 1814 и 1905. Ето това празнуваме днес.

— Красавицата ми — прошепна Ингер Юхане и я целуна. — Колко си умна. А сега пак трябва да те облечем, нали?

— Ингвар ще ме облече.

Изплъзна се от ръцете на майка си и заприпка с боси крака по пода към банята. Спря се за миг до телевизора и го включи. От тонколоните гърмеше националният химн. Снощи Кристиане беше усилила звука докрай. Ингер Юхане грабна дистанционното и намали олелията. Точно когато понечи да се обърне, за да намери хубави дрешки за малката си дъщеря, нещо прикова вниманието й.

Сцената беше класическа: море от празнично облечени хора пред Двореца; малки и големи знамена, пенсионери, насядали по малкото достъпни столове точно под балкона на Кралския дворец; в близък план пакистанско момиче в национална носия — усмихваше се на камерата и махаше настойчиво с ръка. Когато камерата мина над гората от знамена и се насочи към наконтената репортерка, се случи нещо странно. Жената се хвана за ухото. Усмихна се глуповато, хвърли поглед надолу към нещо като ръкопис и понечи да каже нещо. Но от устата й не излезе нито звук. Полуобърната към камерата, тя като че ли не желаеше да я снимат. Последваха две неочаквани, немотивирани и твърде резки прекъсвания в предаването. Кадър от върховете на дърветата на изток от Двореца, а после на екрана се появи пищящо дете върху раменете на баща си. Кадърът се разфокусира.

Ингер Юхане отново усили звука.

Камерата най-сетне улучи репортерката, която в този момент бе закрила лявото си ухо с цяла ръка и слушаше напрегнато. Над рамото й се подаде главата на младеж. Той извика „ура“.

— А сега — най-после поде объркано жената, — сега ще прекъснем за секунди прякото ни предаване от улица „Карл Юхан“… След малко ще се включим отново, но преди това…

Младежът направи с два пръста заешки уши над главата на репортерката и прихна.

— Прехвърляме се в централното ни студио за извънредна емисия новини — доста бързо съобщи репортерката и кадрите пред Двореца веднага изчезна.

Ингер Юхане погледна часовника. Единайсет без двайсет и три.

— Ингвар — промълви тя.

Рагнхил събори кулата си. На екрана вървеше заставката на новините.

— Ингвар! — извика Ингер Юхане. — Ингвар, ела веднага!

Мъжът в студиото носеше тъмен костюм. Гъстите му къдрици изглеждаха по-сиви от обикновено и на Ингер Юхане й стори, че той преглътна два пъти, преди да отвори уста.

— Сигурно някой е починал — предположи Ингер Юхане.

— Какво?

Ингвар влезе в стаята с облечената Кристиане на ръце.

— Някой умрял ли е?

— Шшт.

Тя вдигна ръка към телевизора и сложи показалец върху устните си.

— Повтаряме, сведенията досега не са официално потвърдени, но…

Очевидно в момента в националната телевизия течеше доста активна комуникация. Опитният новинар притисна слушалката към ухото си и няколко секунди слуша напрегнато. После погледна в камерата и продължи:

— Ще ви прехвърлим към…

Свъси вежди и се поколеба. После извади слушалките, положи едната си ръка върху другата и продължи самостоятелно:

— Изпратили сме доста репортери по случая и, както разбирате, уважаеми слушатели, имаме известни технически проблеми. След секунди ще се включим на живо от Двореца. През това време ще повторя: американският президент Хелън Лардал Бентли не дойде според плана в Двореца на днешната празнична закуска. За отсъствието й не е обявена причина. Тя не се появи и в Стуртинга, откъдето госпожа Президента щеше да тръгне след детското шествие заедно с председателя на парламента Йорген Космо и… секунда…

— Да не е умряла?

— Ала-бала портокала — включи се Кристиане.

Ингвар я свали внимателно на пода.

— Не знаят със сигурност — бързо отвърна Ингер Юхане. — Но като че ли…

От телевизора се раздаде писклив звук. После на екрана се появи репортер, още не успял да си свали празничната лента от ревера.

— Намирам се пред полицейския участък в Осло — задъхано обясни той, а микрофонът се тресеше в ръката му, — … където поне едно нещо е сигурно: нещо се е случило. Началникът на полицията Бастесен, който по принцип предвожда шествието по случай Седемнайсети май, току-що мина светкавично по улицата зад мен заедно с… — полуобърнат, той посочи нагоре към входа на Главното полицейско управление, — … заедно с… още хора. Междувременно няколко служебни коли тръгнаха от задния двор, някои от тях с включени сирени.

— Харал — пробва мъжът в студиото. — Харал Хансен, чуваш ли ме?

— Да, Кристиан, чувам те…

— Някой даде ли обяснение за случващото се?

— Не, невъзможно е дори да си проправиш път до входа. Но слуховете се разнасят главоломно, тук вече сме сигурно дванайсет-тринайсет журналисти и стана ясно, че нещо се е случило с президент Бентли. Днес сутринта тя не се появи на уговорените срещи, а на обявената пресконференция в централното фоайе на Стуртинга точно преди началото на детското шествие чисто и просто не се яви… никой! Правителствената пресслужба очевидно напълно се е сринала и засега…

— Какво, по дяволите… — прошепна Ингвар и се отпусна върху ръкохватката на дивана.

— Шшт…

— Имаме хора и около Държавната болница, и тази в квартал Юлевол — запъхтяно продължи репортерът, — … където е логично да е попаднала Бентли, ако отсъствието й е свързано със… здравословен проблем. Нищо, повтарям, нищо не свидетелства за каквато и да е форма на извънредна дейност около споменатите болници. Няма индикации за мерки за сигурност, засилено улично движение, нищо. А…

— Харал! Харал! Харал!

— Чувам те, Кристиан!

— Налага се да те прекъсна, защото току-що получихме…

Картината се премести в студиото. Ингер Юхане не помнеше да е виждала друг път как новинар поема написан текст в студиото. Ръката на преносителя все още се виждаше, когато включиха пряко предаване от студиото, и новинарят затърси опипом очилата си, които досега не му бяха нужни.

— При нас постъпи съобщение от пресслужбата на министър-председателя — изкашля се той. — Ще го прочета…

Рагнхил започна да плаче. Ингер Юхане тръгна заднишком към ъгъла, където детето се късаше от рев и протягаше ръце.

— Няма я — установи поразен Ингвар. — Жената е изчезнала необяснимо.

— Кой е изчезнал? — попита Кристиане и го хвана за ръката.

— Никой — едва доловимо промълви той.

— Ама как така — настоя Кристиане. — Нали каза, че някаква жена изчезнала.

— Не е наша позната — успокои я той и й направи знак да замълчи. — Не е мама. Мама е тук. Ще ходим на гости при баба и дядо. Мама винаги ще бъде с нас.

Рагнхил се умири веднага щом се озова в обятията на майка си. Лапна палеца си и зарови глава във вдлъбнатината под врата на Ингер Юхане. Кристиане все още не пускаше ръката на Ингвар и лекичко се клатеше напред-назад.

— Дум-ди-рум-дум — шепнеше тя.

— Всичко е наред — разсеяно я успокои той. — Няма нищо страшно, съкровище.

— Дум-ди-рум-дум.

Ей сега ще се затвори в себе си, обезсърчено си помисли Ингвар. Кристиане всеки момент щеше да потъне във вътрешния си свят, както правеше винаги, когато усетеше и най-слаба заплаха или се случеше нещо непредвидено.

— Всичко е наред, приятелче.

Ингер Юхане погали детето по главата.

— А сега всички ще се приготвим. Отиваме при баба и дядо, нали. Както се разбрахме.

Но тя не откъсваше очи от екрана.

Излъчваха кадри от въздуха. Над центъра на Осло бавно кръжеше хеликоптер. Безкрайно бавно камерата следеше улица „Карл Юхан“ от Стуртинга до Двореца.

— Над сто хиляди души — прошепна Ингвар. Беше като попарен и дори не забеляза как Кристиане пусна ръката му. — Даже два пъти повече. Как, за бога, са могли да…

В единия ъгъл на стаята Кристиане блъскаше глава в шкафа. Отново си беше съблякла дрехите.

— Жената е изчезнала — тананикаше си тя. — Дум-ди-рум-дум. Няма я.

После се разплака беззвучно и неутешимо.