Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (21)

1

Уорън Скифърд се събуди. Чувстваше се ужасно, но не схващаше дали се дължи на умората от полета, на недостатъчния сън, или на начеващ грип. За малко остана в леглото, загледан в тавана. Ефирните, небесносини завеси пропускаха слънчевата светлина. Леглото беше окъпано в утринна светлина. Когато най-после надигна глава, за да погледне дигиталния часовник върху телевизора, смръщи чело.

Четири и половина сутринта.

Едва сега разбра предназначението на неугледните, прилични на гумени тъмни завеси, които пренебрегна, като се просна на леглото в един след полунощ. Измъкна се от постелята и се дотътри до прозореца, за да затъмни стаята. Най-накрая схвана механизма. Над стаята се спусна полумрак; само тънки, процеждащи се измежду пролуките на завесите светли ивици разреждаха тъмнината.

Запали нощната лампа и отново си легна, без да се завива. Голата му кожа настръхна от полъха на вентилатора. Вратът му се беше схванал, а между веждите му се бе спотаило леко главоболие. Чувстваше се едновременно изтощен и буден и знаеше, че няма да може да заспи. След няколко минути отново стана и си наметна яркосин копринен халат. На рафта до телевизора имаше термокана.

За три минути той си направи горчиво и прекалено силно нескафе. Изпи го възможно най-бързо. Помогна му, но все още се чувстваше толкова отпаднал, че при други обстоятелства състоянието му би го разтревожило.

Бързо пресметна: в момента във Вашингтон е единайсет без двадесет. Настроението му леко се повиши. Все още разполагаше с няколко безпроблемни часа, ако се наложи да се свърже с някого. Сръчно монтира преносимия си офис върху бюрото, внесено в спалнята му по негова молба. Масата в стил рококо с огромна ваза с цветя, съставляваща постоянна част от интериора на хотела, нямаше да му свърши работа. Затова пък бюрото — обикновено, лишено от всякаква украса — имаше колосални размери. Той отвори металния куфар до леглото и извади необикновено голям лаптоп, четири мобилни телефона и куп листове цветна хартия. Подреди всичко с педантична точност под конец. Най-отгоре върху хартията постави три химикалки на еднакво разстояние една от друга: черна, червена и синя. Четирите телефона, различно производство и с различен дизайн, постави от лявата страна на лаптопа като експонати на изложба. Накрая монтира малък принтер от три отделни части, също извадени от куфара, свърза го с компютъра и мушна щепселите в контакта под прозореца. Лаптопът мигом се включи. Хотелът се перчеше с complementary wireless connection^[1], но той набра американски номер. След секунди влезе в една от пощенските си кутии, известна само на четирима човека. Криптираната връзка леко се закучи, както винаги, и му показа хаос от знаци, преди да се превърне в добре позната картинка.

Уорън Скифърд се прозя и присви очи, за да се отърве от избилите в очите му сълзи. Получил бе отговор на запитването, което изпрати, преди да заспи. Отвори пощата си с едно кликване.

Зачете бавно. После го прочете втори път и кликна върху иконката за принтиране. Изчака да чуе хрущящия звук, свидетелстващ, че документът е пренесен в принтера и всеки момент ще бъде отпечатан. Бързо излезе от пощата си и изключи лаптопа. Отиде да провери дали вратата е заключена. Никой не се бе опитвал да влезе.

Нуждаеше се от душ.

Постоя няколко минути под течащата, твърде гореща вода. В началото пареше по кожата му, но после по гърба му се разля приятна безчувственост. Вратът му се отпусна и синусите му се отпушиха. Насапуниса се грижливо и си изми косата. Накрая спря горещата вода и се задъха под леденостудения водопад.

След процедурата се оказа поне буден. Бързо се подсуши, извади дрехи от куфара си, надникна зад плътните завеси и за пореден път установи, че го очаква слънчев ден. Облече се, грабна разпечатката от принтера и се отпусна в леглото с три възглавници под главата.

Троянската следа не просто беше още топла, тя пареше.

Преди шест седмици един от специалните агенти дойде в кабинета му с малък куп листове и угрижена бръчка на челото. След половин час мъжът си тръгна, а Уорън Скифърд опря лакти на масата, сплете ръце на тила си и стоя втренчен цяла вечност в плота, тихо проклинайки суетността си.

Защо не остана там, където му беше мястото? Уорън Скифърд беше най-добрият в попрището си; беше експерт по поведенческа психология и ФБР го боготвореше в продължение на повече от три десетилетия. Имаше възможност да продължи да се подвизава като супергерой в своята вселена. В преследването на странни серийни убийци и покварени изнасилвачи той откриваше сигурност и постижимост, колкото и парадоксално да звучеше. Уорън Скифърд толкова време се бе занимавал с такава дейност и беше ставал свидетел на толкова много престъпления, че те вече не му правеха особено впечатление. Емоциите не замъгляваха все по-острия му поглед и добре развита интуиция.

Беше най-добрият ловец.

После се поддаде на изкушението.

Още след изборите през ноември, известно време преди встъпването на президент Бентли в длъжност, тя лично му се обади, за да го увещава. Уорън още помнеше с какво опиянение вдигна слушалката. Сладкият вкус на успеха го размекна. След края на разговора той се разсмя на глас и вдигна победоносно юмруци над главата си. Американският Commander in Chief^[2] не просто му предложи важен пост, а направо го умоляваше да приеме. Макар че с Хелън Бентли бяха близки приятели повече от шест години, той знаеше, че това не му осигурява преднина в обширния пасианс, който тя започна да реди, когато Джорд У. Буш най-сетне с неохота произнесе своята concession speech^[3].

По-скоро обратното. Коментаторите похвалиха госпожа Президента след раздаването на ключовите постове. Със завидна решителност тя успя да отхвърли приятели и верни поддръжници в полза на кандидати с безспорна компетентност и непоклатима самостоятелност.

Уорън беше един от тях и всеки ден се явяваше в Западното крило.

Групата под негово ръководство представляваше част от ФБР. Въпреки това Уорън имаше задължението да докладва директно на госпожа Президента, което предизвика сериозен конфликт с директора на ФБР още преди да бъде сформирана разследващата група. Подходът се оказа в разрез с всички традиции на Бюрото. Директорът, естествено, отстъпи, но ентусиазмът на Уорън, пламнал заради престижната задача, се охлади, когато разбра, че вече не го смятат за човек на Бюрото в истинския смисъл на думата. За кратко обмисляше варианта да промени решението си. Бързо осъзна колко невъзможно е нещо подобно.

След Единайсети септември повечето задачи пред ФБР се промениха. За отрицателно време от политическа организация, насочена предимно към традиционната и вътрешната престъпност, Бюрото се превърна в острието на САЩ при борбата с тероризма. За седмици се осъществи преструктуриране, за каквото преди не биха стигнали много години. Патриотична вълна заля всички държавни организации, институции и служби, занимаващи се дори и бегло с националната сигурност. Процесът беше подпомогнат от почти неограничени средства и законодателна власт, показваща се в нова светлина, склонна на много повече компромиси, немислими в съзнанието на някои американци преди нещастното утро на Единайсети септември.

Образът на врага претърпя промяна.

Все още съществуваха държави, застрашаващи най-силната нация в света. След упадъка на Съветския съюз и последвалото му разпадане страхът от традиционното военно нападение всъщност кажи-речи изчезна. Тъй като по цялото земно кълбо имаше американски интереси, беше важно бдителността да не се приспива, що се отнася до вражески настроени нации и държави, които биха могли да уязвят САЩ по идеологически, икономически и териториално обусловени причини.

Вниманието не беше притъпено, както винаги.

Но нападението на Единайсети септември не дойде от държава. Всъщност нямаше към кого да насочат ответния удар. Някакви самозванци бяха откраднали четири самолета и ги бяха насочили към американската земя като оръдия на смъртта. Това бяха отделни индивиди, донякъде с различен произход и минало. Докато политическата администрация около президента Буш локализира класическия враг по оста на злото и насочи удара си към съществуващи нации, Хелън Лардал Бентли беше убедена, че терористите са много по-опасни.

Те бяха хора.

Не бяха мобилизирани за война. Нямаха нищо общо с войниците от всички епохи, посрещащи смъртта заради знаме и родина, които нямаше да видят повече. Те не живееха някъде, в дадена система, не развяваха знамето си. Не влизаха в битка по команда, а от вътрешно убеждение. Не ги сближаваше национална принадлежност, а вяра и неверие, омраза и любов.

Новите врагове на Америка бяха навсякъде и Хелън Лардал Бентли беше убедена, че единственият начин да ги разобличи и обезоръжи, беше да ги опознае. Първото й начинание като президент беше да създаде Behavioral Science Counter Terror Unit^[4]. Той имаше за задача да превърне сухите факти и неорганизираното разпуснато разследване в живи образи. Този център вижда хора там, където другите служби в голямата система за родната сигурност съзират вероятни атаки и потенциални терористични актове, бомби и високотехнологично оборудване. Като анализира, разбере и обясни какво мотивира хора с различно минало и етнически произход да изберат мъченическата смърт в колективната си ненавист към САЩ, Америка щеше да се постарае да изпревари действията им.

Уорън Скифърд имаше възможност да си подбере хора от каймака. Сред близо четирийсетимата специални агенти в групата имаше неколцина от най-добрите профайлъри на ФБР за всички времена. Всички до един приеха предложението на секундата.

Но Уорън започна да се разкайва за стореното.

Когато преди шест седмици специалният агент дискретно влезе в кабинета му с четири листа в ръка и полугласно му сподели мислите си, Уорън Скифърд се изплаши истински за пръв път в петдесет и шест годишния си живот.

Троянският кон не се вписваше в картинката.

Изобщо не се връзваше. Нито беше феноменално, нито символично. Нямаше да всее страх, нито да запечата неизличими картини в паметта, както при врязването на самолетите в Световния търговски център. Нямаше да има тълпи от бягащи хора, изпаднали в истеричен плач, паника и безверие, нямаше и да се излъчват незабравими телевизионни кадри. Троя не би насочила вниманието към врага; нещо подобно не би осигурило чест, макар и с отрицателен знак.

Останалите в системата направиха всичко по силите си да свържат Троя с Ал-Кайда или някоя от нейните сродни организации. Уорън Скифърд и хората му яростно протестираха срещу подобна версия. Не е вярно, упорито твърдяха те. Членовете на Ал-Кайда не действат така. Не разсъждават така. Не така искат да накажат САЩ. Понеже всички, освен госпожа Президента гледаха the RS-Unit накриво, Уорън и хората му говореха сякаш на вятъра. След няколко седмици усилена и целенасочена работа в посока да намерят връзка със съществуваща терористична мрежа, старанията на останалите се увенчаха с неуспех и те все пак стигнаха до извода, че групата на Уорън Скифърд има право. Ал-Кайда не е отговорна за атентата. Затова откъслечните, непълни сведения вече не представляваха интерес. В огромната разследваща система на САЩ постъпваха много съобщения. Човек би могъл да се хване за какво ли не. Докато всеки ден, всеки час ги заливаше необозрима и хаотична информация за по-сериозни атаки, Троя остана в девета глуха.

Но Уорън Скифърд все още беше угрижен.

Същото се отнасяше и за госпожа Президента.

А сега Уорън лежеше в леглото и усещаше стягане в диафрагмата. Прочете бележката за четвърти път. После се изправи и отиде в банята. Извади запалка от джоба си. Вдигна документа над тоалетната чиния и щракна запалката.

От няколко седмици го гризеше неясното опасение, че някой е подхвърлил сведенията. Преди малко разгледа документа и забеляза кога са постъпили сведенията за комплекса, наречен от него Троя — през последното денонощие, в разбъркан ред, вече звучаха безсмислено. Изпадна в пълно безсилие.

Пламъците облизаха хартията. Към белия порцелан се спуснаха малки овъглени късчета.

Ако всичко е подхвърлено, цялата история представлява опит за отвличане на вниманието. В такъв случай би могло истинската мишена да е госпожа Президента. Следователно са изправени пред неизвестен враг. Не Осама бин Ладен, нито многото терористични организации, базирани в…

— Не може да е вярно — изрече на глас Уорън, за да прекъсне хода на мислите си. — Никой не разполага с нужните ресурси да подхвърли подобно нещо. Случаят е твърде добре измислен, за да е блъф.

От ръката му падна и последното късче от листа. Пусна водата. По тоалетната чиния все още се виждаха залепнали черни парченца. Бръкна с четката и се отърва от последните следи.

Върна се на бюрото и взе копието от бележката, оставена в стаята на госпожа Президента.

— We’ll be in touch (Ще се свържем с вас.) — промърмори Уорън Скифърд. — But when? (Но кога?)

Пусна листа, като че ли се опари.

Трябва да хапне нещо.

Според часовника върху телевизора закуската току-що е била сервирана. Нужни му бяха три минути да прибере офиса си и да сложи заключения куфар в шкаф. На бюрото остана само купчето цветна хартия с трите химикалки, подобни на наперени оловни войници.

Мушна единия телефон в джоба си и излезе. Все пак не му се наложи да звъни на никого. Честно казано, колебаеше се кому да се обади в случай на нужда.