Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (67)

15

Ал Мъфет свали трупа на брат си в мазето и го положи в стар декориран ковчег, вероятно останал там още от строежа на къщата. Ковчегът се оказа твърде къс. Наложи се Ал да обърне Файед настрани, със свити колене. Докато влачеше трупа, изпита огромно отвращение, но накрая успя да затвори капака. Напъха куфара на брат си в килер под стълбището. Нито тялото на брат му, нито вещите му щяха да останат дълго в къщата. Най-важното беше да заличи всички следи преди идването на момичетата. Ал искаше да спести на дъщерите си гледката на починалия им чичо и арестуването на баща им. Ще ги отпрати под предлог, че е възникнал неочакван ангажимент за конференция или важна среща извън града, и ще ги помоли да отидат на гости при леля си в Бостън. Момичетата бяха твърде млади, за да живеят сами.

После ще се обади в полицията.

Но първо искаше да се погрижи за дъщерите си. Най-голям проблем му създаде взетата под наем кола на Файед. Ал не можеше да намери ключовете. Оказаха се под леглото. Вероятно са били върху нощното шкафче и са паднали по време на сеанса, чийто замисъл беше да принуди Файед да издаде какво знае за изчезването на президент Бентли.

Заровил лице в ръцете си, Ал Мъфет седеше на стълбите пред живописната си къща в стил Ню Ингланд.

Какво направих? Ами ако съм сгрешил? Ако всичко е плод на фатално и случайно недоразумение? Защо не продума, Файед? Защо не ми отговори, преди да стане твърде късно?

Възнамеряваше да закара колата в старата разнебитена плевня. Момичетата едва ли ще отидат там; не знаеше скоро там да е раждала улична котка. Единствено котенцата бяха в състояние да примамят Луис в плевнята, защото вътре гъмжеше от паяжини и гадини, от които тя се боеше до смърт.

Ал дори нямаше сили да заплаче. Една леденостудена ръка, вкопчена в гърдите му, не му позволяваше да мисли и да говори.

С кого да споделя, обезсърчен се вайкаше той.

Кой би могъл да ми помогне?

Помъчи се да разкърши гръб и да си поеме дъх.

Знамето върху пощенската кутия беше вдигнато.

Файед спомена някакво писмо.

Писмата.

Едва успя да се изправи. Трябва да премести колата да заличи последната следа от Файед Муфаса и да се окопити, за да посрещне дъщерите си. Наближаваше три, а днес Луис щеше да се прибере рано.

Краката му едва не се подкосиха, когато заслиза по площадката за паркиране. Огледа се. Никъде не се виждаше жива душа. Отдалеч долови слабо бръмчене на електрически трион.

Отвори кутията. Две сметки и три еднакви плика.

Файед Муфаса чрез Ал Мъфет.

Погледна адреса. Три еднакви, доста дебели плика, изпратени до Файед, на адреса на Ал.

Мобилният му телефон започна да звъни. Остави писмата в кутията и се вторачи в дисплея. Непознат номер. През целия днешен ужасен ден никой не му се обади. Ал нямаше желание да разговаря с никого. Вече не знаеше дали има глас и пъхна телефона в джоба си, взе писмата от кутията и бавно се запъти към къщата.

Човекът на телефона се оказа упорит.

Ал се спря на стъпалата и седна.

Трябваше да събере сили, за да премести шибаната кола.

Телефонът продължаваше да звъни. Ал вече не понасяше високия пронизителен звук, който смразяваше кръвта в жилите му. Натисна зелената слушалка.

— Ало — каза той с неистово треперещ глас. — Ало?

— Али? Али Саид?

Не отговори.

— Али, аз съм. Хелън Лардал.

— Хелън — прошепна той. — Как…

През деня Али не успя нито да гледа телевизия, нито да слуша радио. Дори не припари до компютъра си. През цялото време скърбеше за смъртта на брат си и се опитваше да измисли как да остави дъщерите си в сигурни ръце, когато се предаде.

Най-сетне заплака.

— Али, чуй ме. Намирам се в самолет над Атлантически океан. Затова връзката е лоша.

— Не съм те предал — извика той. — Дадох ти дума да не издам тайната ти и спазих обещанието си.

— Вярвам ти — успокои го тя. — Но сигурно разбираш, че сме длъжни да проучим случая по-подробно. От теб искам първо да…

— Брат ми е бил — прекъсна я той. — Той е говорил с майка ми на смъртния й одър и… — млъкна и притаи дъх. В далечината се раздаде бръмчене на мотор. Зад възвишението с големите широколистни дървета се носеше облак прах. Глух шум от въртене на перки го накара да се обърна на запад. Над дърветата кръжеше хеликоптер. Пилотът очевидно търсеше къде да се приземи.

— Слушай ме — настоя Хелън Бентли. — Слушай ме!

— Добре — съгласи се Ал и се изправи. — Казвай.

— Идват агенти от ФБР. Не се бой, чуваш ли? Получиха нареждане директно от мен. Идват, за да разговарят с теб. Кажи им всичко. Ако не си замесен, всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

На площадката се появи черен автомобил и бавно се приближи до Ал.

— Не се страхувай, Али. Само им кажи каквото трябва.

Връзката се разпадна.

Колата спря. Отвътре излязоха двама облечени в черно мъже. Единият се усмихна и протегна ръка, когато се приближи.

— All Muffet, I presume! (Ал Мъфет, предполагам!)

Ал пое ръката му, топла и стабилна на допир.

— Явно сте приятел на госпожа Президента — поде агентът, без да пуска ръката му. — А нейните приятели са и мои. Да се поразходим ли до къщата?

— Да — кимна Ал Мъфет и преглътна. — Май трябва да видите това.

Подаде му трите плика. Мъжът ги погледна с безразличие, хвана ги за крайчето и направи знак на колегата си да дойде с плик.

— Файед Муфаса — прочете бързо той с наклонена глава и вдигна очи към Ал. — Кой е той?

— Брат ми. Сега е в мазето в ковчег. Убих го.

Агентът от ФБР го изгледа продължително.

— Май е най-добре да влезем — предложи той и потупа Ал Мъфет по рамото. — Явно имаме доста работа.

Хеликоптерът се приземи и най-сетне настъпи пълна тишина.