Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (51)

31

На източното крайбрежие на САЩ часът беше точно шест следобед.

Най-малката дъщеря на Ал Мъфет, Луис, получи разрешение да приготви вечерята. Според нея беше редно да отпразнуват пристигането на чичо й. След смъртта на баба й почти не поддържаха връзка с роднините на баща й и затова Луис настоя на своето. Ал затвори очи и наум се помоли на всички кухненски богове, като я гледаше как отваря долапите и вади лакомство след лакомство.

Ето че донесе и гъшия пастет.

А сега взе и последната кутия с руски хайвер от партидата, получена от семейство руски туристи в знак на благодарност, задето Ал излекува кученцето им от запек.

— Луис — приглушено каза той. — Няма нужда да слагаш всичките ни продукти на масата. Ако обичаш, поспри се малко.

Момичето се намуси.

— Според теб не е особено забавно с роднините, но според мен има повод да бъдем разточителни, татко. На кого да сервираме тези неща, ако не на моя чичо? Моя чичо, татко! Моя плът и кръв.

Ал Мъфет изду бузи и изпусна бавно въздуха.

— Не забравяй, че е мюсюлманин — промърмори той. — Не приготвяй свинско месо.

— Ами ти, дето обичаш ребърца? Как не те е срам.

Той обожаваше да я слуша как се смее. Бе наследила смеха на майка си. Този смях бе последното, останало от съпругата му в съзнанието му. Когато затвореше очи и се опиташе да извика образа й, съзираше единствено изнемощялата сянка, в която се бе превърнала тя през последните месеци от живота си. Не виждаше лицето й. Усещаше само слаб аромат на парфюм. Подари й тази марка за годежа им и тя винаги си слагаше от него. Чуваше й смеха: мелодичен и звънлив като песен на камбана. Луис се смееше по същия начин и понякога Ал гримасничеше или разказваше виц само и само да затвори очи и да се заслуша в смеха й.

— Какво става тук? — попита Файед от вратата. — Ти ли си шефът в семейството?

Приближи се до кухненския плот и разроши косата на Луис. Тя се усмихна, взе един патладжан и започна да го реже с обиграно движение.

Не може просто ей така да й разрошиш косата, помисли си Ал Мъфет. Човек не се отнася по този начин с дребно дванайсетгодишно момиче, Файед. Особено когато си се запознал с нея току-що.

— Имаш прекрасни момичета — похвали го Файед и остави бутилка вино върху грубо издяланата дъбова маса в средата на стаята. — Ще ни се отрази добре да пийнем по една чаша. Къде са Шерил и Катрин?

— Шерил е на двайсет — промърмори Ал. — Миналата година се изнесе от къщи.

— О! — небрежно възкликна Файед и се наложи да стъпи встрани, за да си възстанови равновесието, когато отвори едно чекмедже. — Къде има тирбушон?

Ал сякаш долови слаб мирис на алкохол. Когато Файед се обърна към него, беше готов да се закълне, че очите на брат му са влажни, а устата — отпусната.

— Пиеш ли? — попита той. — Не мислех…

— Много рядко — прекъсна го Файед и се изкашля в опит да се окопити. — Но в ден като днешния… — Отново избухна в смях и сръчка племенницата си. — Като гледам, май сериозно си решила да празнуваме. Напълно съм съгласен с теб. Донесох подаръци за вас, момичетата. Може да ги отворим след вечеря. Наистина е невероятно приятно да ви видя заедно!

— Засега си видял само нас двамата — отбеляза Ал и отвори друго чекмедже. — Но Катрин скоро ще се прибере. Казах й, че ще започнем да вечеряме към шест и половина. Тя има мач този следобед. Сигурно вече е приключила.

Тирбушонът се беше закачил за бъркалка. Ал най-сетне успя да ги раздели и го подаде на брат си.

— Какво говориш — развесели се Файед и пое отварачката. — Да не би племенницата ми да има мач, а ти да не си ми казал? Ама ние можехме да отидем да го гледаме! Моите деца не си падат по такива неща.

Поклати глава и по лицето му се изписа недоволна физиономия.

— Нито едно от тях. Не притежават спортна злоба.

Луис се усмихна смутено.

Файед отвори бутилката и се огледа за чаши. Ал отвори долапа, извади една чаша и я постави на дъбовата маса.

— Ти няма ли да пийнеш? — слисан попита Файед.

— Сряда е. Утре ще ставам рано.

— Само една чашка, де — помоли Файед. — Боже мили, нищо няма да ти стане от две-три глътки! Не се ли радваш да ме видиш?

Ал си пое дъх. Взе още една чаша и я остави до първата.

— Само дотук — посочи той на няколко сантиметра от дъното. — Стига!

Файед си наля щедро и вдигна чашата.

— Тост за нас — обяви той. — За събирането на семейство Муфаса!

— Фамилията ни е Мъфет — тихо отбеляза Луис, без да поглежда към чичо си.

— Мъфет, Муфаса. Все тая!

Файед отпи.

Ти си пиян, изненадано си помисли Ал. Ти, който си религиозният от нас двамата, и когото не съм виждал да изпива повече от чаша бира с момчетата! Появяваш се изневиделица като духа от бутилката след три години пълно мълчание и се натряскваш още преди да съм ти поднесъл питие.

— Хайде да сядаме — подкани ги Луис.

Изглеждаше смутена — нещо доста необичайно за нея.

Сякаш внезапно бе разбрала, че чичо й не е с всичкия си. Когато той се наведе да я погали по гърба, тя се отдръпна със стеснителна усмивка.

— Заповядайте — посочи тя към трапезарията.

— Няма ли да изчакаме Катрин? — попита Ал и кимна окуражително на дъщеря си. — Ще се прибере всеки момент.

— Тук съм — извика някой и се чу силен трясък на врата. — Спечелихме! Направих хоумрън!

Файед влезе в стаята с чаша в ръка.

— Катрин — мило подзе той и се спря, за да огледа племенницата си от глава до пети.

Петнайсетгодишната девойка се стъписа. Колебливо огледа мъжа, изумително приличащ на баща й, с изключение на влажния му, неподдаващ се на тълкуване поглед. Освен това не й харесаха гъстите му мустаци, мокри по краищата. Като малки стрелки сочеха към устата му и закриваха горната му устна.

— Здрасти — тихо поздрави тя.

— Нали ти споменах, че чичо Файед ще се отбие по някое време днес — припомни й Ал и се насили да звучи весело. — И ето го! Да седнем. Луис приготви вечеря и сигурно е станала великолепна.

Катрин се усмихна предпазливо.

— Само ще си оставя нещата и ще си измия ръцете — извини се тя и взе стълбите до втория етаж на четири скока.

Луис се появи от кухнята с две чинии в ръце, а на слабичките й предмишници се крепяха още две.

— А виж ти — удиви се Файед. — Истинска професионалистка!

Седнаха на масата. Катрин слезе от втория етаж със същата пъргавина, с която се качи. Късо подстриганата й коса обрамчваше красиво, закръглено лице, а и раменете й бяха умерено широки.

— Значи играеш софтбол — отбеляза Файед и лапна първата хапка гъши пастет. — Баща ти едно време тренираше бейзбол. Преди много, много години! Нали, Али?

След смъртта на баба им никой не бе наричал баща им Али. Момичетата се спогледаха, а Луис сподави кикота си зад дланта си. Ал Мъфет промърмори нещо неразбираемо, за да прекрати приказките за жалката му кариера на атлет.

Файед пресуши чашата си. Луис понечи да стане, за да донесе бутилката от кухнята, но баща й я спря, като протегна ръка и я сложи на бедрото й.

— Чичо Файед приключи с виното — меко обясни той. — Ще му сипя студена прясна вода.

Наля вода в голяма чаша и я бутна към брат си, седнал на срещуположната страна на масата.

— Ще си пийна още малко вино — усмихна се Файед и не докосна водата.

— Не мисля — възрази Ал и впи поглед в него.

Нещо не беше наред, Файед пиеше, но това, разбира се, можеше да се дължи на промените през годините, когато не се бяха виждали. Подобно обяснение обаче беше малко вероятно. А и видимо не му се отразяваше добре. Макар че влезе в кухнята несъмнено почерпен, от една чаша алкохол той се напи. По принцип Файед не беше свикнал да пие. Ал не разбираше защо сега постъпва така.

— Не — високо заяви Файед и сложи край на неловкото мълчание. — Напълно си прав. Не искам повече вино. Полезно е в малки количества, но е мнооооого вредно в големи.

Казвайки „мнооооого вредно“, той театрално размаха пръст към двете си племенници, седнали на късите страни на масата.

— Как е семейството? — попита Ал между хапките.

— Ами, как да е…

Файед отново започна да яде. Дъвчеше бавно, сякаш се налагаше да се съсредоточи, за да улучи храната със зъби.

— Май са добре. Ами да. Ако изобщо може да се каже, че някой се чувства добре в тази страна. Говоря за хората с нашия етнически произход.

Ал мигновено подскочи като опарен. Остави вилицата и ножа и заби лакти в масата, докато се навеждаше напред.

— Ние нямаме проблеми — отсече той и се усмихна на дъщерите си.

— Изобщо не говоря за такива като теб — уточни Файед и престана да фъфли.

На Ал му се щеше да възрази, но не и в присъствието на момичетата. Попита дали всички са приключили с предястието и вдигна чиниите. Луис го последва в кухнята.

— Болен ли е? — прошепна тя. — По някакъв начин е много особен. Толкова е… неравновесен, един вид.

— Неуравновесен — тихо я поправи баща й. — Винаги е бил такъв. Но недей да го съдиш твърде строго, Луис. Неговият живот не е бил толкова лек като нашия.

Файед така и не успя да преодолее Единайсети септември, помисли си той. Беше на път да се издигне по стълбицата на система, която изисква, но и награждава за усилията. След катастрофата всичко свърши. Едва успя да задържи непретенциозната си позиция, Файед е разочарован от живота, Луис, а ти си твърде млада, за да бъдеш подложена на разочарование.

— Всъщност е мил човек — усмихна се той на дъщеря си. — И, както ти каза, е твоя плът и кръв.

Върнаха се в трапезарията, донасяйки вкусно основно ястие с руски хайвер и домашно отгледан влашки лук.

— … и тази несправедливост така и не успяха да я преодолеят. Никога няма да се справят с нея.

Файед поклати глава и долепи пръст до слепоочието си.

— За какво става дума? — поинтересува се Ал.

— За черните — отвърна Файед.

— Тоест за афроамериканците — кимна Ал. — Имаш предвид афроамериканците.

— Наричай ги, както си искаш. Те позволяват да ги експлоатират. Така са устроени. Никога няма да намерят сили да се изправят.

— Такива приказки са недопустими в този дом — спокойно поясни Ал и сложи чиния пред госта. — Предлагам да сменим темата.

— Това е генетично обусловено — продължи невъзмутимо Файед. — Робите трябвало да са работливи и силни, но не и особено интелигентни. Ако се случело измежду тях в Африка да има някой с по-буден ум, ги пускали на свобода. Генетичният материал, пренесен през океана, не позволява от тях да стане друго, освен спортисти и гангстери. Ние сме от по-друго тесто. Не се примиряваме с гадориите.

Тряс.

Ал Мъфет удари чинията си в масата и тя се строши.

— Затваряй си устата — изсъска той. — Никой, дори родният ми брат, няма моето позволение да бълва подобни глупости. Нито тук, нито където и да било. Разбираш ли? Разбираш ли?

Момичетата седяха като препарирани. Само очите им сновяха от чичо им до баща им и обратно. Мълчеше дори Фреди, малкият териер, завързан на двора, който имаше навика да протестира с лай по време на всяко ядене в негово отсъствие.

— Дали да не хапнем — най-сетне предложи Луис с по-тънък глас от обикновено. — Татко, вземи моята порция. Всъщност не обичам хайвер. А и според мен Кондолиза Райс и Колин Пауъл са много умни. Макар че не съм съгласна с тях, защото съм демократ по убеждение.

Дванайсетгодишното момиче се усмихна предпазливо. Двамата братя не обелиха дума.

— Ето — каза тя и подаде чинията си на баща си.

— Прав си — най-сетне призна Файед; вдигна рамене, почти в извинителен жест. — Да говорим за друго.

Последното му предложение се оказа трудна задача. Дълго време се хранеха в пълно мълчание. Ако бащата бе погледнал към Луис, щеше да забележи сълзите върху миглите й и лекото потрепване на долната й устна. Затова пък Катрин смяташе ситуацията за изключително интересна. Не сваляше очи от чичо си и като че ли не схващаше докрай каква работа има той при тях.

— Колко много си приличате! — внезапно възкликна тя. — Като изключим мустаците, де.

Двамата мъже най-сетне вдигнаха очи от храната.

— Това го чуваме от малки — отвърна баща й и взе парче хляб, за да обере остатъците от основното ястие. — Въпреки разликата в годините.

— Дори мама ни бъркаше — допълни Файед.

— Мама? — изненадано го погледна Ал. — Никога не ни е бъркала. Та ти си четири години по-голям от мен, Файед!

— На смъртния си одър ме взе за теб — напомни Файед, а в гласа му се прокрадна непозната нотка, която Ал се озадачи как да изтълкува. — Вероятно защото винаги те е обичала повече. Така й се искаше: в последния си съзнателен миг да говори с любимия си син. Но ти… така и не успя да дойдеш навреме — усмихна се многозначително той.

Стаята започна бавно да се върти. Ал Мъфет остави приборите. Усети как кръвта слиза от главата му, а адреналинът нахлува във всеки мускул и опъва всеки нерв в тялото му. Дланите му стояха залепени за масата. Наложи се да се хване за плота, за да не падне от стола.

— Аха — вяло кимна той и се постара да не изплаши децата, втренчили се в него, сякаш внезапно си е нахлузил червен нос на клоун. — Тя си помислила…

— Много си странен, татко! Какво ти става?

Луис се протегна над масата и сложи малката си детска ръчица върху грубата лапа на баща си.

— Ами малко… Няма нищо страшно. Нищо страшно.

Насили се да се усмихне, за да ги успокои, но само изкриви лице в гримаса и усети, че е нужно да я придружи с обяснение:

— За малко ме сряза стомахът. Сигурно хайверът не ми е понесъл. Ей сега ще ми мине.

Файед го погледна. Очите му изглеждаха още по-тъмни от обикновено. Този човек сякаш притежаваше свръхестествената дарба да ги прибира навътре в черепа или да издава напред чело и да придава на лицето си по-мрачен и по-страшен вид. Ал помнеше как, когато бяха малки, брат му го гледаше абсолютно по същия начин, особено ако Файед бе направил някаква беля и лъжеше като разпран, докато баща им бълваше поредната, с годините все по-гореща, порция огън и жупел. Ал се досещаше какво означава този поглед.

Прозря, макар и без да разбира докрай причината, и какво вещае разказът за умиращата им майка, объркала синовете си на смъртния одър.

Ала онова, което посмъртно не можеше да проумее, бе защо брат му е решил да се появи сега, от нищото, след три години, да се държи като непознат с Ал Мъфет и дъщерите му и да смути ежедневния им покой, на който се радваха в малко селище в североизточната част на САЩ.

— Май ще си полегна малко. Само няколко минути.

Нещо не е наред, помисли си той, докато вървеше към стълбището към втория етаж. Има нещо страшно гнило и трябва да се взема в ръце.

Али Саид Муфаса, опичай си акъла!