Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (31)

11

Ингвар Стубьо стоеше до вратите на асансьора на четвъртия етаж на Главното полицейско управление и се чувстваше ужасно потиснат. Все още не му се бе удала възможност да се обади вкъщи. Усещането, че е сторил нещо нередно, като се измъкна от тихата къща сутринта, без да поговори с Ингер Юхане, ставаше все по-мъчително с всеки изминал час.

Уорън Скифърд сигурно беше закусил здраво. Два пъти отклони предложение за обяд. На Ингвар вече му премаляваше от глад и започна да се дразни от привидно хаотичното обикаляне по кабинетите на „Грьонланслайре“ 44. Скифърд все по-малко разговаряше с норвежката си свръзка. На няколко пъти се извини, че ще говори по телефона и се отдалечи твърде много. Така Ингвар не успя да чуе нищо от разговора. Понеже нямаше представа колко време ще продължи разговорът Уорън, не посмя да набере Ингер Юхане.

— Трябва да тръгвам — съобщи Уорън и затвори капачето на телефона си, докато подтичваше към Ингвар.

— Къде отиваме?

Ингвар го чака почти четвърт час. Въпреки това се стараеше да бъде дружелюбен.

— Не си ми нужен. Не и в момента. Прибирам се в хотела. Какъв ти е номерът?

Ингвар извади визитка.

— Ето го на мобилния — посочи той. — Обади се на него, когато ти потрябвам. Да те изпратя ли? Или да извикам кола?

— От посолството вече изпратиха — подхвърли небрежно Уорън. — Благодаря ти за помощта. Довиждане!

Затича се към стълбището и изчезна.

— Ингвар! Ингвар Стубьо!

Отсреща му се зададе симпатична елегантна дама.

Ингвар веднага забеляза обувките й и притеснен се запита как пази равновесие на толкова високи токчета. Лицето й се озари, щом се увери, че наистина е той. Протегна се на пръсти и леко го целуна по бузата.

— Много се радвам — поздрави я Ингвар; този път усмивката му беше искрена. — Отдавна не сме се виждали, Силе. Как си?

— Уф — изду бузите си и бавно издуха събрания въздух. — Тук е доста напрегнато, както знаеш. Всички без изключение работят по случая на госпожа Президента. Аз съм на линия повече от денонощие и ще извадя небивал късмет, ако си тръгна след шест часа. А ти?

— Благодаря, аз…

Силе Сьоренсен внезапно го погледна така, сякаш е открила нещо ново във внушителната фигура, натъпкана в тясно за нея яке. Ингвар млъкна и смутено попипа носа си.

— Ти работи по кражбите на картини на Мунк — бързо изрече тя. — Нали? И по обира на паричната централа НОКАС?

— И да, и не — отвърна Ингвар и се огледа. — Занимавах се с кражбите на Мунк, но не директно с НОКАС. Но…

— Познаваш обществото на крадците, Ингвар. По-добре от повечето полицаи, нали?

— Е, работил съм по…

— Ела!

Полицай Силе Сьоренсен го хвана за ръкава и тръгна нанякъде. Той я последва неохотно. Усещането, че го третират като бездомно куче, ставаше все по-силно. Действително беше работил в полицията като по-млад, но там не се чувстваше на мястото си и сега се питаше какво ли е намислила Силе.

— Какво правиш при нас? — запъхтяно попита тя, докато препускаше по коридора; токчетата й тракаха по пода.

— Честно казано, не съм сигурен.

— В наши дни никой не е сигурен в каквото и да било — усмихна се тя.

Най-сетне се озоваха пред синя врата без табелка. Силе Сьоренсен почука и отвори, без да дочака отговор. Ингвар я последва. Вътре, пред три екрана и нещо като мишпулт в звукозаписно студио, седеше мъж на средна възраст. Той рязко се обърна, измънка поздрав и отново се съсредоточи върху работата си.

— Това е Стубьо, началник на Службата за борба с организираната престъпност Крипос — представи го Силе.

— На „Новия Крипос“ — поправи я с усмивка Ингвар.

— Ама че нелепо име — промърмори мъжът на мишпулта. — Аз съм Франк Ларшен. Полицай.

Не подаде ръка на Ингвар. Очите му все още бяха приковани в монитора. По екрана с бясна скорост прехвърчаха кадри в черно-бяло от бензиностанция, където влизаха и излизаха клиенти.

— Малцина познават средите на крадците по-добре от Ингвар — похвали го Сине и придърпа два стола до голямата маса. — Седни.

Полицай Ларшен придоби по-заинтригуван вид. Усмихна се бързо на Ингвар, докато пръстите му бягаха светкавично по клавиатурата. Екранът почерня и след няколко секунди се появи нов кадър на мъж, който излизаше от отворена плъзгаща се врата. Камерата сигурно беше монтирана на тавана, защото виждаха мъжа отгоре. Той за малко не се блъсна в стелаж с вестници и нахлупи шапката на челото си.

— Все още не сме успели да систематизираме разпитите на свидетелите — поясни полугласно Силе, докато полицаят обработваше картината, за да стане по-ясна. — Но до момента все пак има нещо, което ми прави впечатление. Този мъж или тези мъже — засега предполагаме, че се касае за двама — са искали да бъдат забелязани от служителите. Този е бъбрил за дреболии и е направил впечатление. Но не иска да бъде заснет от камерите. Не разполагаме с нито една ясна снимка на лицето му. Или на лицата им.

Франк Ларшен показа друга снимка на следващия монитор.

— Виж ето тук — посочи той. — Очевидно знае къде са разположени камерите. Смъква си шапката надолу — тримата погледнаха монитора, означен с А — и гледа встрани.

На монитора Б мъжът се приближаваше почти странично към касата.

— Ако знаят къде са камерите, значи са идвали и преди.

Ингвар говореше тихо, вторачен в монитор Б като омагьосан. Там се избистряше неясната, замъглена снимка на мъж, направена от камера, разположена косо отзад. Козирката закриваше по-голямата част от лицето му, но се виждаха брадичката му и едър нос. Беше прекалено рано да се каже, но Ингвар като че ли различи контурите на късо подстригана брада.

— Ако са правили предварително разследване на случая — продължи той, — би трябвало да има и по-добри кадри от предишни негови посещения.

— Едва ли — кисело възрази Франк Ларшен. Само от мисълта тепърва да преглежда още видеоматериали го втрисаше. — Бензиностанциите по принцип ги изтриват след няколко седмици. Това го знае всеки скапаняк. Сигурно и въпросните. Стига да проучиш ситуацията достатъчно време преди да действаш и после нямаш проблеми. Впрочем, има още нещо.

Дебеличкият му показалец докосна монитор Б.

Мъжът на екрана беше широкоплещест, а брадичката му действително беше покрита с къса, грижливо поддържана брада. Гърбът на носа и очите му не се виждаха, но изпод козирката се подаваше необикновено голям и крив нос. Не се разбираше колко е дълга косата под шапката. На дясното си ухо носеше малка обеца от масивно злато.

— Струва ми се познат — отбеляза Силе. — И нещо ми подсказва, че се подвизава из престъпните среди. Но това…

— Подстригал се е — забеляза Ингвар и приближи стола си. — И си е пуснал брада. Обецата на ухото също е нова. Проблемът е — усмихна се широко той и прокара пръст по екрана, — че никой не може да избяга от този нос.

— Знаеш кой е? — дълбоко скептично попита Франк Ларшен. — По дяволите, та от лицето не се вижда почти нищо.

— Казва се Герхард Скрьодер — обясни Ингвар и се облегна на стола. — Наричат го Канцлера. Толкова много дрънкаше наляво-надясно, че известно време го подозирахме като участник в обира на НОКАС. Приказките му се оказаха само хвалби. Но що се отнася до кражбите на Мунк…

Франк Ларшен затрака с пръсти, докато Ингвар говореше. В ъгъла на стаята избръмча принтер.

— Така и не открихме улики срещу него. Но ако питаш мен, е бил замесен.

Силе Сьоренсен донесе разпечатката от принтера и я огледа за миг. После я подаде на Ингвар.

— Все още ли си сигурен?

Снимката наистина не беше добра, но след щателната компютърна обработка поне беше ясна. Ингвар кимна и плъзна пръст по нея. Нямаше начин да се сбърка внушителният нос, счупен веднъж след побой в затвора през 2000 година и втори път по време на спречкване с полицията две години по-късно.

Герхард Скрьодер произхождаше от на пръв поглед добро семейство, но беше закоравял бандит. Баща му беше най-големият началник на голяма обществена служба. Майката — депутат на Лявата социалистическа партия в Стуртинга. Сестрата на Герхард работеше като адвокат по търговски дела, а малкият брат току-що бе постъпил в националния отбор по лека атлетика. Самият Герхард се опитваше да избяга на полицията от тринайсетгодишна възраст, в повечето случаи без успех.

Обирът на НОКАС в Ставангер миналата година беше най-крупният в историята на Норвегия. На един полицай това му коства животът. Дотогава никога не бяха мобилизирани толкова много служители за единичен случай. Това даде резултат. Дори след Коледа нещата тръгнаха към съдебен процес. От дълго време бяха вдигнали мерника на Герхард Скрьодер, но в края на зимата той отново се измъкна. Понеже разследването на обира на НОКАС наложи да бъдат проверени всички действащи крадци, името му започна да се спряга и в други, не по-малко интересни случаи. Когато през август 2004-та задигнаха картините „Вик“ и „Мадона“ на Мунк посред бял ден, Герхард Скрьодер се намираше на остров Мавриций с осемнайсетгодишна блондинка с чисто досие. Това можа да се докаже. Ингвар обаче не можа да докаже нищо, за да подкрепи убеждението си, че Скрьодер стои зад планирането на обира.

— Дай да видя — помоли Франк Ларшен и посегна към снимката.

Разглежда я дълго.

— Предпочитам да ти повярвам — накрая обяви той и разтърка очи с кокалчетата на пръстите си. — Но можеш ли да ми обясниш защо някакъв тип от средите на обирджиите е замесен в операция, която прикрива отвличането на американския президент?

Погледна Ингвар с възпалените си очи.

— Ще ми отговориш ли на този въпрос? А? Похищението на американския президент е доста далеч от обичайните подвизи на тези типове? Те мислят за едно-единствено нещо: за пари. А доколкото знам, не е постъпило никакво искане за откуп, нито…

— Грешиш — прекъсна го Ингвар. — Не мислят само за пари. Държат и на… престижа. Но за едно нещо вероятно си прав. И аз не вярвам те да са отвлекли американския президент. Според мен Герхард Скрьодер си няма понятие какво се е случило. Просто е приел да изпълни поръчка срещу тлъста пачка. Но вие можете да го попитате. Тези момчета — хвърли още веднъж поглед на снимката — така са сгафили, че знаем точно къде се намират. По всяко време. Едва ли ще отнеме повече от час да приберем някого. — Потупа се по корема с красноречива физиономия и добави: — А сега трябва да хапна нещо. Успех!

Телефонът му звънна. Погледна екрана и, без да се сбогува с колегите си, изтича в коридора, за да вдигне.