Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (14)

8

Мъжът на бензиностанцията изглеждаше много тъжен. За втора поредна година му се налагаше да работи на Седемнайсети май. Беше само на деветнайсет, наистина, и най-млад от служителите, но въпреки това не беше справедливо да кисне на работа в ден, когато никой няма нужда от бензин. Бензиностанцията се намираше доста далеч от центъра и дори продажбата на кренвирши нямаше да върви особено. Защо ли не затворят тази гадост. Ако някой иска гориво на живот и смърт, има колонки с карти.

— Младокът ще поеме смяната — измърмори шефът, когато преди няколко седмици се препираха за дежурствата.

Младокът ще я поеме. Все едно шефът му беше баща или нещо подобно.

Вътре влетяха две момчета на десетина години в червени униформи и черни шапки с банделири от бял лак. Явно бяха оставили барабаните на друго място. Размахваха палките диво и ожесточено.

— Ангард! — извика едното, замахна и улучи другото.

— Ау! Мамка му!

По-малкото пусна палките и се хвана за рамото.

— Не викайте така — направи им забележка служителят. — Ще купувате ли нещо?

Без да отговорят, хлапетата отидоха до фризера със сладоледа. Беше доста висок за ръста им. Едното използва рафта с шоколадите за стълба.

— Вземи сладолед като лодка — изкрещя другото.

— Престанете най-сетне!

Служителят удари по тезгяха.

Нахалникът, покатерил се на рафта, беше чернилка.

Колкото и да се обличаха в униформи на корпус, в национални носии или в каквото и да е, за да се прикрият, те си оставаха чернилки. Всъщност опитите им да се направят на норвежци бяха направо идиотски. По-рано през деня вътре влезе цял взвод малки негърчета. Те вдигнаха такава гюрултия в бензиностанцията, сякаш си бяха у дома в Маймунландия или Африка, или откъдето там бяха дошли. А не смятаха да купуват нещо особено. Но носеха връзки! Огромни червени, бели и сини ленти на реверите и палтата си. Хилеха се, смееха се и проваляха националния празник.

— Ей, ти!

Служителят отвори вратичката на тезгяха и се приближи до хлапетата. Хвана пакистанеца за тила.

— Пусни сладоледа.

— Ще си платя! Ще ти дам пари!

— Пусни го, казах!

— Ау, мамка му!

Гласът му изтъня. Служителят можеше да се закълне, че това стана малко преди малчуганът да захленчи. Пусна го.

— Здрасти.

В бензиностанцията влезе мъж. Спря се за миг с въпросителен поглед към двете хлапета, а служителят измънка едно „здравейте“.

— Съжалявам, задето паркирах толкова близо до прозорците — поде мъжът и кимна към синия форд от другата страна на стъклото. — Видях табелата чак като излязох от колата. Само ще си купя минерална вода.

Служителят кимна към хладилната витрина и се върна зад тезгяха. По-малкото момче, с руси къдрици под шапката, пльосна банкнота от петдесет крони пред него.

— Два сладоледа — процеди то през зъби. — Два сладоледа с форма на лодка, проклетнико.

Мъжът с форда се появи зад гърба му. Момчето прибра рестото, без да обели дума, и се обърна. После вдигна единия сладолед към приятеля си, потърсил убежище до изхода.

— Тъпанар — изджавкаха те в хор, докато вратата се хлопваше зад тях.

— Три бутилки минерална вода — каза мъжът.

— С карта ли ще платите? — сърдито попита служителят.

— Не. Ето.

Клиентът мушна рестото до сто крони в джоба си.

Служителят хвърли поглед към колата, паркирана с шофьорската седалка на по-малко от метър до прозореца. На седалката до шофьора зърна бедро и ръка, протегната към нещо. На задната седалка спеше жена с отметната назад глава, леко подпряна на прозореца. Сакото се беше набрало по раменете и тилът й принудително бе наведен под неестествен ъгъл. Вратът й беше червен точно като плата.

— Довиждане — махна мъжът, нахлупи шапката си над челото и изчезна.

Шибаният Седемнайсети май. Наближаваше четири часът следобед. Очакваше поне да го сменят. Ако шефът благоволи да се весне, разбира се. Никога не се знае. Гаден ден.

Той бавно сложи кренвирш в хлебче, добави салата от скариди и лютеница и обилно го поля с горчица. После го омете.

От сутринта това беше деветият му такъв сандвич и никак не му се услади.