Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (26)

6

— Започват да нервничат.

— Кои?

— ФБР. Или откъдето там са тези американци.

Шефът на службата за сигурност Петер Салхюс сбърчи недоволно нос.

— Какво има сега? — обезсърчено попита той.

— Какво ли не, доколкото виждам.

Началникът на полицията Бастесен вдигна рамене и му подаде чаша кафе.

— Явно на летището е станал инцидент. Първо недоразумение относно посрещането на двайсетина агенти, пристигнали тази сутрин. После са…

Изсмя се гръмко. Салхюс обаче дори не се усмихна и Бастесен прикри устата си с юмрук, прокашля се и продължи със сериозен тон:

— Съвестен митничар им конфискувал огнестрелното оръжие, което е напълно правилно. Каква работа имат да внасят оръжия в страната ни? Момчетата от Сикрет Сървис бяха въоръжени през цялото време и виж колко им помогна! Но този митничар определено е бил малко… недипломатичен.

Физкултурната зала в Главното полицейско управление нямаше прозорци. Началникът на полицията вече подръпваше яката на ризата си. На масите, щамповани с шарки във вид на подкова, седяха петдесетина човека със съсредоточено изражение, а в средата на залата имаше огромна маса. По шведските стени бяха окачени дъски за писане и географски карти. Техническото оборудване излъчваше противен, сладникав мирис на прах, който се смесваше с миризмата на пот и мръсни маратонки.

— Не са доволни от тукашните помещения.

Бастесен изпи остатъка от кафето си на един дъх.

— Предоставиха им три кабинета на третия етаж, в червената зона. Доколкото виждам, американците не ги използват. На мен това ми е все едно. Събрахме тук твоите хора от Полицейската служба за сигурност, най-добрите кадри на новия Крипос и моите момчета. Не е…

— И момичета — прекъсна го Салхюс.

— И момичета — кимна Бастесен. — По навик се изразих така. Исках да кажа, че не можем да позволим на тези американци да ни се пречкат. Не забелязвам да помагат на разследването с нещо. Само дори езиковата бариера предполага… Засега не са ни дали никаква информация. Мълчат като риби.

— Според докладите решили да разположат щаба си в посолството — уточни Салхюс. — Така си и мислех. На улица „Драмен“ се забелязва значително оживление, а не приемат граждани. В посолството могат да правят каквото си искат. И ние сигурно бихме постъпили така. А що се отнася до мълчанието им — той се обърна към началника на полицията и след кратко колебание сложи ръка върху неговата — неочакван приятелски жест, — американците не дават нищо даром. Изобщо не са щедри, ако нямат доверие на получателя. Строго погледнато, донякъде разбирам защо точно сега не ни се доверяват изцяло.

Без да дочака отговор, той слезе от подиума в южния ъгъл на залата. Все така с чаша кафе в ръка, спря до около четирийсетгодишен възпълен мъж, който си подпираше брадичката, вторачен в компютърен екран.

— Още нищо ли? — полугласно попита Салхюс.

— Нищо.

Служителят разтърка зачервените си очи. Взе бутилка минерална вода и изпи половината. Задуши оригването си и затвори бутилката.

— Гледах всички записи по три пъти. На забавен, на забързан каданс и в нормално време. Нищо не се случва. Никой не идва, никой не си тръгва. Тази жена сигурно е излетяла от прозореца.

— Не — спокойно възрази Салхюс. — Съмнявам се да го е направила. Както е известно, Сикрет Сървис имаха човек ето… тук.

На стената зад екрана имаше снимка от въздуха на района около хотел „Опера“. Салхюс посочи покрива на съседната сграда.

— А записите са наред, нали? Не са манипулирани? Не се забелязват следи от монтаж?

— Ако някой ги е пипал, е бил дяволски добър — въздъхна полицаят и се почеса по тила. — Нищичко не можем да открием. Не разбирам…

Погледна нагоре, очевидно озадачен от отчетливото тракане на токчета по пода. В импровизирания щаб всички се стараеха да пазят тишина. Повечето стъпваха почти на пръсти. Дори бръмченето на апаратурата беше смекчено с подплатени сандъци и гумени постелки.

Към тях подтичваше червенокоса жена. Размахваше победоносно телефон, все едно го е спечелила от лотарията.

— Свидетели — възкликна тя, приближавайки началника на полицията Бастесен, а той, застанал до картата, бе втренчил очи в празен коридор в хотел „Опера“. — Най-сетне се появиха сведения, и то много!

— Свидетели — скептично повтори Бастесен. — На какво?

Жената си пое жадно дъх и приглади косата зад ухото си.

— На отвличането — обясни задъхано тя.

Пълничкият служител прикова поглед в нея, сякаш имаше проблеми с разбирането на езика й.

— Няма свидетели — агресивно отвърна той и посочи екрана. — Тук не се вижда жива душа!

— Там не — съгласи се жената. — Навън, след това, исках да кажа. Извън хотела.

— Къде?

Салхюс сложи ръка върху рамото й, но я отдръпна веднага щом забеляза как лицето й леко се намръщи.

— Млада жена — продължи по-спокойно тя. — Абитуриентка… Седяла заедно с приятелка на паркинга на Централната гара от страната на морето, когато двама мъже и една жена, отговаряща на описанието на Хелън Бентли, се задали — огледа се припряно и нетърпеливо се наведе към снимката от въздуха — оттук. Качили се в син форд.

— Аха — кимна Бастесен. — Ясно.

Той стоеше със скръстени ръце, вторачен в неопределена точка на стената. Петер Салхюс бавно подръпваше ухото си. Полицаят пред екрана едва сдържаше усмивката си.

— Така си мислим, тралала — промърмори той.

— Не е единствената — бързо добави жената. — Тоест, тя и приятелката й. Снощи са закопчали един от редовните и като се събудил сутринта и го разпитали, за да го освободят, станало ясно, че е бил по същото време на същото място. Разказът му съвпада с този на момичетата.

— По същото време — повтори Петер Салхюс и пусна ухото си. — Това кога е?

— Около четири според момичетата. Алкохоликът казал четири и десет, непосредствено преди това погледнал часовниковата кула. А после — тя трескаво затърси бележник в джоба на якето си — трима свидетели, независимо един от друг, са се обадили с информация, че са видели син форд с двама мъже и спяща жена с червено сако да пътува към Свинесюн. Забелязани са в…

Тя прелисти бележника. Около нея се събра група слушатели. Всички мълчаха. Жената с червената коса наплюнчи пръста си и обърна на следващата страница.

— По Е6 до Мое, на бензиностанция. До крайпътно място за отдих близо до Фредрикста и — тук тя се запъна и бавно поклати глава — в Ларвик. Това обаче май не е по пътя за Швеция.

— Хич не е — разхили се мъжът пред екрана.

— Не е нещо необичайно — подхвана Бастесен. — Някои свидетели са забелязали нещо, други искат да привлекат внимание или не си спомнят подробности. Все пак е отправна точка. Дай да погледна докладите.

Той потупа жената окуражително по рамото и излезе с нея от физкултурния салон. Петер Салхюс остана. Гледаше безизразно екрана, докато служителят превъртя записа до кадър от вратата на президентския апартамент в четири часа сутринта.

— Празно е — разпери безпомощно ръце той. — Това не е епизод на „Стар Трек“? Да не би тя да може един вид да се телепортира?

— Върни назад да сверим часа… Кога пристигна тя в стаята си? Единайсет без двайсет?

Мъжът кимна и набра посочения час на клавиатурата.

Хелън Бентли изглеждаше изтощена. Вървеше бавно и се хвана за задната част на главата, когато спря, за да изчака вратата да се отвори. Беглата усмивка, която изпрати към двамата мъже, така и не стигна до очите й. После кимна в знак на съгласие с нещо, казано от единия, и влезе. Вратата зад нея се затвори. Агентите се приближиха до камерата, а после изчезнаха. В коридора беше пусто.

— Това говори ли ти нещо?

— Кое?

Петер Салхюс се сепна.

— Тези кадри подсказват ли ти нещо, каквото и да?

„Две абитуриентки и един пияница — помисли си Салхюс. — Свидетели се обаждат от бензиностанции и отбивки, всеки от различна страна на фиорда на Осло. Всички са видели едно и също, напълно независимо един от друг. Син форд, двама мъже и жена в червено сако.“

„Ще постъпят още такива сигнали — веднага осъзна той. — Не само от Йостафол и Вестфол. Ще се явят още свидетели, някои с достоверна информация, други — жадни за сензации, но до един ще се кълнат, че са видели син форд с двама мъже и облечена в червено сако жена.“

От това прозрение кръвта нахлу в бузите му. Въздухът му се стори неприятно студен. Той разхлаби вратовръзката си и задиша учестено.

— Говорят ли ти нещо тези кадри? — повтори полицаят.

— Не — отвърна Петер Салхюс. — Объркват ме, както и останалите факти около случая.

После натъпка вратовръзката в джоба си и отиде да намери още кафе и няколко таблетки „Парацетамол“.