Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (52)

32

Абдулла ар-Рахман се събуди от собствения си смях.

По принцип спеше непробудно в продължение на седем часа — от единайсет вечерта до шест сутринта. Рядко обаче се случваше да се събуди от безпокойство; от стресиращото чувство, че не е тренирал достатъчно. Понякога ежедневието му беше натоварено дори и за човек, който през последните десет години се бе научил да възлага възможно най-много работа на подчинените си. Притежаваше общо триста компании по целия свят, различни по големина и в различна степен изискващи неговия личен контрол. Повечето фирми се ръководеха от хора, които дори не подозираха за съществуването му. Той, от своя страна, отдавна прозря колко е изгодно да скрие лъвския пай от компаниите с помощта на адвокати, повечето американци или британци. Живееха на Каймановите острови, притежаваха впечатляващи офиси, луксозни домове и болезнено анорексични жени, чиито ръце Абдулла ар-Рахман стискаше със силно отвращение.

Понякога имаше много работа, разбира се. Рахман наближаваше петдесетте и всеки ден се нуждаеше от двучасова тренировка, за да поддържа формата, която според него подхождаше на мъж с неговия статус. Спортът му носеше дълбок, здрав сън. Иначе през нощта се чувстваше неспокоен. За късмет такива нощи бяха рядкост.

Никога не се бе будил от смеха си.

Озадачен, се надигна в леглото.

Спеше сам.

Тринайсет години по-младата му съпруга, майка на всичките му синове, разполагаше със собствен апартамент в двореца. Посещаваше я често, най-вече рано сутрин, докато нощният хлад все още се спотайваше в стените и правеше леглото й още по-примамливо.

Но винаги спеше сам.

Дигиталните цифри на часовника до леглото му показваха 03:00.

Точно.

Седна в леглото и си разтърка лицето. „Сега в Норвегия е полунощ“, помисли си той. Прекрачваха прага на деня, четвъртък, деветнайсети май.

Денят преди деня.

Стоеше неподвижно и се мъчеше да се сети какво сънува. Не успя. Не помнеше нищо, ала се чувстваше в необичайно добро разположение на духа.

От една страна, всичко мина по мед и масло. Отвличането бе изпълнено по план, а очевидно и всички дребни детайли сработиха. Струваше му пари, много пари, но по принцип това не го тревожеше. По-лошото бе, че мнозина от системата изгоряха. И това обаче нямаше толкова голямо значение.

Така трябваше да стане. В самото естество на начинанието бе старателно заложено изградените и внимателно отгледани обекти да се използват един-единствен път. Някои от тях бяха далеч по-ценни от останалите, разбира се. Повечето, като наетите от него в Норвегия, представляваха само дребни риби. Купени, за да послужат за някаква цел. Нямаше какво да ги мисли. А на други посвети много години, докато ги облагороди и подготви.

За някои, например за Том О’Райли, се бе грижил лично той.

Но всички можеха да бъдат пожертвани.

Сети се за виц, който веднъж му разказа червендалест швейцарски фукльо по време на бизнес среща в Хюстън. Седяха на последния етаж на един небостъргач, когато видяха как от външната страна на панорамните прозорци в кошница спуснаха чистач на стъклата. Пълничкият мъж от Женева спомена нещо от рода, че щяло да е по-лесно с еднократни мексиканци. Другите участници в срещата впиха въпросителни погледи в швейцареца. Той избухна в смях и описа как мексиканци, наредени на опашка върху покрива, всеки с парцал в ръка, ще падат един след друг — всеки щял да избърсва ивица от прозорците и така човек щял да се отърве и от тях, и от мръсните стъкла.

Никой не се засмя. А се очакваше да го направят американците на срещата. Вицът обаче не им се стори никак забавен и около половин час швейцарецът изглеждаше сконфузен.

„Ако ще изразходваш хора, ползата трябва да е по-голяма от почистване на прозорци“, помисли си Рахман.

Стана от леглото. Краката му стъпиха върху приятно мекия, великолепен килим — подаръка от майка му и единствената вещ, която никога, при никакви обстоятелства не би продал. Остана така няколко секунди, заровил пръсти в плътната, хладна коприна. Играта на цветовете будеше удивление дори в почти тъмната стая. Отблясъците от часовника върху нощното шкафче и тясната, приглушена ивица светлина от прозореца бяха достатъчни да се променят златистите нюанси на килима, докато Рахман бавно вървеше към големия плазмен екран. Дистанционните бяха наредени върху гравирана масичка от ръчно ковано желязо.

Включи телевизора, отвори хладилника и извади бутилка минерална вода. Отпусна се пак в леглото, подпрян стабилно на море от възглавници.

Чувстваше се превъзбуден, почти щастлив.

„Богинята на късмета е винаги на страната на победителите“, помисли си Рахман и отвори бутилката с вода. Нямаше как, например, да предвиди идването на Уорън Скифърд в Норвегия. В началото Рахман възприе този факт като сериозно объркване в плана, но времето показа, че обстоятелствата са се стекли по възможно най-добрия начин. Оказа се много по-лесно да влезеш с взлом в норвежка хотелска стая, отколкото да се промъкнеш в апартамента на шеф от ФБР във Вашингтон. Не беше нужно, разбира се, да се връща часовникът, след като червенокосата спътничка разбра за какво са й платили така щедро.

Но това беше хитра подробност.

Както и звукозаписното студио в най-хубавия западен квартал на Осло. Отне много време да го открият, но се оказа идеално за целта: в пряк и в преносен смисъл на думата изолирано и изоставено мазе в квартал, където съседите почти не забелязват какво правиш, докато не се набиваш на очи, и можеш да си позволиш да бъдеш един от тях. В най-добрия сценарий Джефри Хънтър убиваше госпожа Президента, преди да я затвори в мазето. Рахман изобщо не разчиташе на подобен вариант. Със сурови аргументи успяха да убедят агента на Сикрет Сървис да помогне при отвличането на обекта, на чиято сигурност бе посветил живота си, но бе невъзможно да го принудят да убие госпожа Президента на собствената си страна.

„Възможното винаги е най-доброто“, помисли си Рахман и звукозаписното студио му се видя съвсем правилен избор. Дългото пътуване из Норвегия щеше да изложи операцията на риск; колкото повече време изминеше до заключването на госпожа Президента, толкова по-голяма вероятност съществуваше проектът да бъде осуетен.

Всичко протече по план.

Си Ен Ен продължаваше да излъчва денонощни предавания за отвличането и всичките му последствия, прекъсвани на всеки кръгъл час единствено от новини с информация за други събития, които по принцип не интересуваха никого. Точно в момента се водеше дискусия за нюйоркската фондова борса, стопила се като олово през последните два дни. Въпреки че според повечето експерти главоломният спад представляваше свръхемоционална реакция на остра криза и нямаше да продължи със същите темпове, всички бяха дълбоко угрижени, особено заради рязкото покачване на цените на петрола. Носеха се слухове за светкавично настъпило охлаждане в отношенията между САЩ и най-важните страни — производителки на петрол в Близкия изток. Не беше нужно да си особено вещ по политическите въпроси, за да разбереш, че в процеса на разследването на похищението над американския президент правителството на САЩ е насочило подозренията си главно срещу арабските страни. Упорити твърдения за нарочването на Саудитска Арабия и Иран доведоха до трескави преговори между дипломатите на страните. Преди три дни, когато Хелън Бентли още не беше обявена за изчезнала, цената на барел се закова на 47 долара. Възрастен мъж с орлов нос и професорско звание заби ядосания си поглед във водещия на предаването и обясни:

— 75 dollars within a few days. That’s my prediction. A hundred a couple of weeks if this doesn’t cool down. (75 долара в рамките на няколко дни. Това е моята прогноза. Сто за няколко седмици, ако положението не се поуталожи.)

Рахман пи още вода. Изля малко и ледената течност потече по голата му гръд. Потрепери и се усмихна още по-широко.

Доста по-младият мъж в студиото нервно се мъчеше да уточни, че и Норвегия е петролна страна. Като такава, тази богата малка държава в периферията на Европа щяла да спечели милиарди от изчезването на госпожа Президента.

Настъпилата в студиото тягостна атмосфера изобщо не повлия върху настроението на Рахман. Старши съветник в Американската централна банка изнесе на младока трийсетсекундна лекция. Норвегия действително би спечелила от повишаването на цената на петрола, ако не се отчитат никакви други фактори. Норвежката икономика обаче била зависима и силно интегрирана в глобалната, така че сривът на нюйоркската борса, който, естествено отдавна бил засегнал и другите борси по света, представлявал абсолютна катастрофа и за норвежците.

Младият мъж се усмихна вцепенено и погледна записките си.

Това са изконните американски ценности, помисли си Рахман. Консумация. Приближаваме се.

След шестнайсет години на Запад — шест в Англия и десет в САЩ — той все още се удивляваше, когато чуеше как иначе образовани хора се изказват за американските ценности с убеждението, че говорят за семейство, мир и демокрация. По време на предизборната кампания миналата година тази тема се бе превърнала в център на дебатите; въпросите за ценностите бяха единственият възможен печеливш билет за Буш. Хората вече се бяха изморили от войната и по принцип очакваха президент, способен да ги измъкне от Ирак, като държаха единствено да опази колективното достойнство. Джордж Буш беше наясно със ситуацията и се опитваше да превърне кървавата, неуспешна и наглед безконечна война в Ирак във въпрос на ценности, факта, че все повече млади американци се връщат вкъщи в ковчези със знамена, той представи като неизбежна жертва пред олтара на Американската идея. Нескончаемата борба за мир, свобода и демокрация в страна, напълно безразлична на почти всички американци, намираща се на повече от десет хиляди километра от най-близкия роден бряг, в реториката на Буш се превърна в битка за опазването на традиционните американски ценности.

Хората му вярваха дълго. Започнаха да се опасяват, че твърде дълго са му гласували доверие, и точно тогава Хелън Лардал Бентли се впусна в предизборната надпревара и им предложи по-приемлив вариант. Друг беше въпросът, че да се измъкнат от Ирак, превърнал се в ад за американците, по-късно се оказа много по-трудно, отколкото твърдеше и си представяше кандидатката за президент Бентли. САЩ все още не бяха започнали да се изтеглят от Ирак, но Бентли вече беше избрана за държавен глава.

Рахман се протегна в леглото. Взе дистанционното и леко намали звука. Предаването бе прехвърлено към щаба на Си Ен Ен в Осло, разположил се в нещо подобно на градина с продълговата сграда с източноевропейска архитектура на заден план.

Затвори очи и потъна в спомени.

В съзнанието му изплува революционната дискусия, сякаш се бе състояла едва миналата седмица.

Случи се по време на престоя му в Станфорд, на купон, където той, както обикновено, се намираше в периферията на събитията с бутилка минерална вода и наблюдаваше с полузатворени очи как американците танцуват шумно и се наливат с алкохол. Четири момчета, седнали на маса, отрупана с празни и наполовина пълни бутилки с бира, му махнаха да се приближи. Той колебливо пристъпи към тях.

— Рахман — захили се единият, — нали си голям умник и не си тукашен. Сядай, бе, човек! Вземи си бира!

— Не, благодаря — отвърна Рахман.

— Слушай сега. Дани, дето иначе е шибан комунист, ако питаш мен…

Останалите избухнаха в смях. Дори Дани приглади дългата си несресана коса зад ушите и се усмихна, докато вдигаше бутилка за вяла наздравица.

— Според него всички тези приказки за американските ценности са пълни глупости. Казва, че не ни пукало за мира, семейството, демокрацията, за правото ни да се защитаваме с оръжие…

Тук арсеналът му от важни ценности се изчерпи и той за миг се подвоуми, докато размахваше бутилката с бира.

— Както и да е. Онова, което иска да каже този Дани, е…

Момчето хлъцна и Рахман се сети как неистово му се искаше да се махне оттам. Не успя да се впише в този колектив, както впрочем не се адаптира към нищо на американска земя.

— Според него ние, американците, имаме основно три потребности — изфъфли момчето и дръпна Рахман за ръкава. — А именно, правото да караме колата си, където ни скимне, когато ни се прииска и за жълти стотинки…

Останалите се разсмяха толкова гръмогласно, че към компанията се присъединиха още хора, за да разберат какво става.

— Второ, правото да пазаруваме където ни скимне, когато ни се прииска и за жълти стотинки…

Две от момчетата вече се търкаляха на пода, превивайки се от смях. Някой бе намалил музиката и около Рахман се събра група слушатели, които се опитваха да проумеят кое кара тези студенти от втори курс да примират от смях.

— А третото — провикна се младежът и подкани другите двама да му влязат в тона:

— … е да гледаме по телевизията каквото ни скимне, когато ни се прииска и за жълти стотинки — изреваха те в хор.

В дружния смях се включиха още младежи. Някой отново усили музиката, този път повече. Дани се беше изправил. Направи театрално дълбок поклон с дясната ръка на корема, а с лявата размаха бутилката с бира и поздрави елегантно.

— Какво ще кажеш, Рахман? Наистина ли сме такива?

Но Рахман вече не беше там. Незабелязано, тихо се измъкна оттам. Остави и хилещите се, наливащи се с алкохол момичета, чиито любопитни погледи, насочени към тялото му, го накараха да си тръгне по-рано, отколкото бе възнамерявал.

Това се случи през 1979-а и Рахман никога не го забрави.

Дани се оказа напълно прав.

Рахман огладня. Никога не ядеше през нощта, защото беше вредно за храносмилането, но сега имаше нужда да хапне нещо, за да успее да заспи. Взе слушалката на вградения в стената телефон. След две прозвънявания чу сънлив глас. Даде нареждането си шепнешком и затвори.

Отпусна се в леглото със сплетени на тила ръце.

Дани, дългокос студент в Станфорд със занемарена външност и остър ум, бе проявил такава прозорливост по отношение на действителността, че, без да го осъзнава, даде на Рахман рецепта, която му послужи след повече от четвърт век.

Абдулла ар-Рахман разбираше от военна история. Но понеже рано му се наложи да поеме в свои ръце управлението на огромната бизнес империя на баща си, нямаше изгледи за военна кариера. Той обаче мечтаеше за войнишкия живот, особено като млад. За известен период се увличаше по историите на старите генерали. Особено силно го впечатляваше китайското военно изкуство. А най-великият сред тактиците беше Сун-Дзъ.

До леглото си държеше красиво подвързан екземпляр на „Изкуството на войната“, написана преди 2500 години.

Сега я взе и започна да я прелиства. Лично поръча да му я преведат наново на арабски и книгата, която държеше в момента, представляваше единият от само три изработени екземпляра. Всичките бяха негова собственост.

В приложението на военното изкуство най-голямото постижение е да се завземе вражеската страна в нейната цялост и непокътнатост, прочете той. Раздробяването и разрушението е недотам добро… Ето защо да водиш битки и неизменно да печелиш победи не е върховното превъзходство. Върховното превъзходство е да покориш врага, без да се сражаваш.^[1]

Поглади дебелата, ръчно изработена хартия. После затвори книгата и внимателно я остави на мястото й.

Осама, старият му приятел от детските години, жадуваше само за разруха. Самият Бин Ладен смяташе, че е спечелил на Единайсети септември, но Рахман възприемаше реалността по-трезво. Катастрофата в Манхатън представляваше уникално поражение. Тя не унищожи САЩ, само промени страната.

Към по-лошо.

Рахман усети горчивия вкус на тази промяна. Над два милиарда долара от неговото състояние бяха незабавно замразени в американски банки. Освобождаването на капитала му струва няколко години и несметни суми, но последиците от пълния и продължителен застой в динамичните компании бяха катастрофални.

Въпреки това той преодоля кризата. Бизнес династията му се занимаваше с разнообразни дейности. Имаше крака, на които да стъпи. Загубите в САЩ донякъде се компенсираха с повишените цени на петрола и успешни инвестиции в други части на света.

Рахман беше търпелив по природа и бизнесът му стоеше над всички останало, като изключим синовете му. Времето минаваше. Американската икономика нямаше как да остане завинаги отделена от арабските интереси. Тя просто нямаше да издържи. Макар че през годините след 2001-ва Рахман се стараеше да изнесе дейността си от американския пазар, преди по-малко от година той най-сетне реши, че моментът за нова инвестиция е назрял. Този път капиталовложението беше по-крупно, по-дръзко и по-важно от всякога.

Хелън Бентли беше неговият шанс да успее. Въпреки че никога не гласуваше пълно доверие на западен човек, долови някаква стабилност в очите й, нещо различно, лъч почтеност, и реши да рискува. Според прогнозите тя щеше да спечели изборите през ноември 2004-та и му се струваше здравомислеща. Не го притесняваше, че е жена. Тъкмо напротив; когато си тръгна от срещата им, неволно изпита възхищение от тази силна, изумително умна жена.

Тя го предаде седмица преди изборите, защото само така щеше да спечели.

Изкуството на войната се крие в способността да сломиш врага, без да се сражаваш.

Нямаше никакъв смисъл да нападаш САЩ по традиционния начин. Рахман проумя, че американците в действителност имат един-единствен враг: самите себе си.

„Отнеми на средностатистическия американец колата, възможността да пазарува и да гледа телевизия, и вече си му прекършил желанието за живот“, помисли си той и изгаси плазмения екран. За миг пред очите му изплува образът на Дани от Станфорд, ухилен накриво, с бира в ръка: американец с реална самооценка.

Ако отнемеш на американеца удоволствието от живота, той побеснява. А гневът извира отдолу, от отделния човек, от бачкаторите, от работещите по петдесет часа на седмица. Въпреки това именно те не си позволяват други мечти, освен излизащите от телевизионния екран.

Така разсъждаваше Рахман. Затвори очи.

Тогава няма да сгъстяват редиците, няма да насочат яростта си срещу другите, онези накъде там, дето не са като нас и искат да ни напакостят.

Тогава ще се спуснат да хапят горестоящите. Ще въстанат срещу своите. Ще насочат агресията си срещу отговорните за цялата система, които задвижват администрацията и колите и се грижат все още да има в какви мечти да се вкопчат хората в иначе безрадостното си ежедневие.

А там, горе, цари пълен хаос. Върховният генерал го няма и войниците й се щурат наоколо без цел и посока, без ръководство в създалия се вакуум, когато водачът не е нито жив, нито мъртъв.

Само в неизвестност.

Зашеметяващ удар по главата. После смъртоносен атентат над тялото. Елементарно и ефективно.

Рахман вдигна очи. Слугата влезе тихо с поднос в ръка. Остави до леглото на господаря си плодове, сирене, кръгло хлебче и голяма гарафа със сок. Поклони се леко до вратата и изчезна. Не обели дума и Рахман не му благодари.

Оставаше половин денонощие.