Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (60)

8

Ингер Юхане нямаше представа колко е часът. Чувстваше се пренесена в друга реалност. Шокът от снощната поява на Мари със съсипаната госпожа Президент на ръце, премина в усещане за изолация от всичко, което се случва извън апартамента на улица „Крюсе“. От време на време гледаше новините по телевизията, но не беше излизала да купи вестници.

Апартаментът представляваше затворена крепост. Никой не излизаше, никой не влизаше. Твърдото решение на Хане да откликне на молбата на госпожа Президента за дискретност опаса жилището с дълбок ров. Ингер Юхане се замисли дали изобщо знае сутрин ли е, или вечер.

— Вероятно се касае за нещо съвсем различно — внезапно се обади тя. — Съсредоточавате се върху погрешна тайна.

Дълго време бе мълчала, заслушана в разговора на двете жени. Хелън Бентли и Хане Вилхелмсен разменяха ту нетърпеливи, ту колебливи, ту замислени реплики, а Ингер Юхане изобщо не вземаше участие. Те почти забравиха за присъствието й в стаята.

Хане повдигна вежди. Хелън Бентли отпусна своите недоверчиво, при което окото от наранената част от лицето й се затвори.

— Какво имаш предвид? — попита Хане.

— Според мен сте се фокусирали върху погрешна тайна.

— Не разбирам — намръщи се Хелън Бентли, облегна се и скръсти ръце на гърдите си, сякаш се чувстваше засегната. — Чух какво казвате, но какво точно имате предвид?

Ингер Юхане бутна настрани чашата си с кафе и прибра косата зад ухото си. За миг се вторачи в точка от масата с полуотворена уста и без да диша, колебаейки се откъде да започне.

— Ние, хората, си мислим, че всичко се върти около нас — най-после подхвана тя с обезоръжаваща усмивка. — Всички сме такива по един или по друг начин. Особено… жените.

Отново се наложи да поразмисли. Поклати глава и уви кичур коса около пръста си. Без да прикриват съмненията си, другите две жени слушаха внимателно. Ингер Юхане продължи мисълта си с необичайно нисък глас:

— Казахте, че ви е събудил този Джефри, ваш познат. Вие, естествено, сте били много изморена. Първо сте се почувствали объркана. Ужасно объркана, както се изразихте. И никак не е странно. Ситуацията вероятно ви се е сторила доста… извънредна. — Ингер Юхане свали очилата си и се вторачи напред с присвити, късогледи очи. — Той ви е показал писмо. Не си спомняте точното му съдържание. Помните само, че сте изпаднали в паника.

— Не — възрази категорично Хелън. — Спомням си…

— Почакайте — вдигна ръка Ингер Юхане. — Моля, първо да ме изслушате. Това всъщност са ваши думи. През цялото време наблягате върху усещането за връхлитаща ви паника. Като че ли… пропускате нещо. Сякаш… се срамувате извънредно много от неспособността си да се справите с положението и това не ви позволява да си спомните подробностите — Ингер Юхане бе готова да се закълне, че по лицето на госпожа Президента плъзна гъста червенина. — Хелън — обърна се тя към нея и протегна ръка.

За пръв път нарече госпожа Президента с малкото й име. Ръката й остана върху масата недокосната, с обърната нагоре длан. Тя я отдръпна.

— Вие сте президент на Америка — тихо напомни тя. — Буквално сте участвали във война.

По лицето на Хелън Бентли пробяга съвсем бегла усмивка.

— Не подхожда на един президент да изпада лесно в паника — обясни Ингер Юхане и си пое дъх. — Вие поне не го смятате за редно. Осъждате се прекалено сурово, Хелън. Не го правете. Това поведение няма да ви помогне. Дори човек като вас си има слабости. Всички имат. Катастрофалното в случая е само, че са открили вашата ахилесова пета. Нека да се върнем крачка назад. Да видим какво се е случило в секундите преди да ви обземе усещането за края на света.

— Прочетох писмото от Уорън — лаконично рече Хелън Бентли.

— Да. И там е имало нещо за някакво дете. Не се сещате за друго.

— Напротив. Пишеше, че знаят. Троянците знаели за детето.

Ингер Юхане почисти стъклата на очилата си със салфетка. По хартията сигурно имаше мазнина, защото след като ги сложи, виждаше стаята замъглено.

— Хелън — опита се отново тя, — не можете да ни кажете в какво се състои планът на тези троянци, разбирам. Уважавам напълно и желанието ви да запазите в тайна истината за детето ви, тази тайна, която според вас те са разкрили и която ви е… вцепенила. Но дали е възможно, дали пък… — поколеба се и направи гримаса.

— Навлизаш в чужди води — предупреди я Хане.

— Да.

Ингер Юхане погледна госпожа Президента.

— Възможно ли е инстинктивно да сте се сетили за тайната си — бързо изрече тя, за да не се откаже. — Да не би да сте си помислили за нея, защото е най-страшната? Най-отблъскващата?

— Не ми е ясно накъде биете — призна Хелън Бентли.

Ингер Юхане стана и отиде до мивката. Капна по малко препарат върху двете стъкла на очилата си и пусна водата над тях, като започна да почиства с палец.

— По-голямата ми дъщеря скоро ще навърши единайсет — обясни тя, подсушавайки внимателно очилата си. — Има недокрай изяснен умствен недъг. Тя е… най-болезненото ми място. Постоянно си мисля: не се грижа достатъчно добре за нея; не съм идеалният родител за нея, не се отнасяме нея, както заслужава. Тя ме прави ужасно уязвима. Заради нея си внушавам… как всичко се върти около мен. Ако дочуя разговор за негрижовна майка, веднага решавам, че става дума за мен. Гледам ли програма по телевизията за някакво суперуспешно алтернативно лечение на аутисти в САЩ, се чувствам като немарлива майка, която не си е направила труда да осигури на детето си нужните грижи. Възприемам програмата като обвинение, насочено към мен, и лежа будна цяла нощ, потънала в нещастието си.

Хелън Бентли и Хане се усмихнаха. Ингер Юхане отново седна на масата.

— Виждате ли — обобщи тя също с усмивка. — Изпитвали сте същото. Ние всички сме такива в една или друга степен. Вие, Хелън, сте си помислили за тайната си просто защото това е слабото ви място. Но писмото не е целяло да ви напомни за това, а за друго. Може би става дума за друга тайна. Или за друго дете.

— За друго дете — с недоумение повтори госпожа Президента.

— Да. Настоявате, че никой, абсолютно никой, не знае за… за тази случка, останала далеч назад в миналото. Дори съпругът ви не е научил. В такъв случай ми звучи логично… — Ингер Юхане се наведе напред. — Хане, ти си работила дълги години като разследващ полицай. Не си ли съгласна със следното: щом нещо е напълно невъзможно… да, тогава… то чисто и просто е невъзможно! Човек трябва да потърси друго обяснение.

— Абортът — досети се Хелън Бентли.

Хелън Бентли се втренчи пред себе си, без да се съсредоточава върху нещо конкретно, сякаш в стаята имаше ангел, видим само за нея. Той определено не бързаше да си тръгва. Устата й зееше полуотворена, а бръчка разделяше носа й на две части. Не изглеждаше нито изплашена, нито засрамена, нито обидена.

По лицето й бе изписана дълбока съсредоточеност.

— Направили сте аборт — след неколкоминутно мълчание повтори Ингер Юхане и произнесе изречението ужасно бавно. — Медиите не са стигнали до тази информация или поне аз не съм чувала. А аз следя тези неща много съвестно, да си кажа правичката.

Раздаде се писклив звън от външната врата.

— Какво ще правим? — прошепна Ингер Юхане.

Хелън Бентли застина.

— Не се притеснявайте — успокои ги Хане. — Мари ще отвори. Всичко ще бъде наред.

Трите жени притаиха дъх колкото от напрежение, толкова и в опит да дочуят разговора между Мари и човека на вратата. Не разбраха за какво става дума.

Измина половин минута. Вратата се затръшна. В следващия миг Мари влезе в кухнята с Рагнхил на хълбок.

— Кой беше? — поинтересува се Хане.

— Съсед — изсумтя Мари и взе чаша вода от плота.

— И какво искаше този съсед?

— Да каже, че мазето ни било отворено. По дяволите. Снощи забравих да сляза. Боже господи, как да оставя тук мадама и да се върна долу за някаква дреболия!

— Какво обясни на съседа?

— Благодарих му за информацията. Ама като почна да мрънка за счупена врата долу и да ме пита дали знам нещо по въпроса, му казах да си гледа работата. Толкоз.

Остави чашата и изчезна.

— What? What was that about? (Какво? Какво е станало?) — нетърпеливо попита Хелън Бентли.

— Нищо — махна с ръка Хане. — Някаква врата в мазето била отворена. Забравете за това.

— Значи има друга тайна — настоя Ингер Юхане.

— Не съм го смятала за тайна — спокойно обясни Хелън Бентли, сякаш самата мисъл я озадачи. — Тя просто не засяга никого. Случи се страшно отдавна. През лятото на 1971-ва. Тогава бях на двайсет и една и следвах в университета. С Кристофър още не се познавахме. Той, разбира се, знае за случая и затова не го смятам за… тайна. Не и в обичайния смисъл на думата.

— Но един аборт… — Ингер Юхане поглади масата с пръсти и повтори: — Нима един аборт не би провалил предизборната ви кампания, ако медиите го бяха огласили? Нямаше ли и все още да бъде сериозен проблем за рейтинга ви? Темата за аборта е много болезнена в САЩ и винаги ще бъде причина за критики…

— Не мисля — възрази категорично Хелън Бентли. — Всъщност аз през цялото време бях подготвена за подобно развитие на нещата. Всички знаят, че съм за правото на жената да избира. Позицията ми по въпроса в самия дебат наистина едва не ми струва победата…

— Опитахте се да омаловажите последствията — сети се Ингер Юхане. — Буш направи всичко по силите си, за да ви срази по тази точка.

— Да, точно така беше. Но дебатът мина добре, най-вече защото успях да привлека на моя страна много гласоподавателю от по-… онеправданите слоеве на обществото. Според проучванията в действителност съм спечелила внушителен брой гласове от жени, които преди дори не са били регистрирани като избиратели. Освен това се отличих като яростен противник на късните аборти. Това ме направи по-приемлива дори за противниците на аборта. През цялото време се чувствах спокойна, що се отнася до възможността моят аборт да стане обществено достояние. Рискът си струваше. Бях твърде млада, за да ставам майка, учех втора година в колежа. Не обичах бащата на детето. Абортът беше извършен законно, бях бременна само от седем седмици и заминах за Ню Йорк. Бях и си оставам привърженичка на правото на жената да направи аборт през първите три месеца и съм готова да отговарям за постъпката си.

Пое си дъх и Ингер Юхане забеляза лекото потреперване в гласа й, когато Хелън Бентли продължи:

— Но платих висока цена. След аборта не можех да имам повече деца. Както знаете, дъщеря ми Били е осиновена. В случая никой не може да ме обвини в двоен стандарт. В крайна сметка това е най-важното за нас, политиците.

— Но според някои той би могъл да се превърне в бомба със закъснител — отбеляза Ингер Юхане.

— Определено — съгласи се Хелън Бентли. — Всъщност за мнозина. Както вие казвате: проблемът за аборта разделя САЩ на две половини и е много болезнена и вечна тема. Ако някой бе разгласил прекъснатата ми бременност, щете да се наложи да лавирам. Но вече спомени аз…

— Кой знае за това?

— Кой… — тя се замисли и по челото й се появиха бръчки. — Никой — колебливо каза тя. — О, не! Кристофър знае, разбира се. Признах му, преди да се оженим. И най-добрата ми приятелка, Карен. Тя беше великолепен човек и ме подкрепи изцяло. След година загина в автомобилна катастрофа. Тогава бях във Виетнам и… Не допускам Карен да е издала тайната ми. Тя беше…

— А болницата? Сигурно попълват медицински картони?

— През 1972-ра или 73-та сградата изгоря до основи. По време на поредната акция демонстранти против аборта стигнаха доста далеч. Случи се преди компютърната революция и предполагам…

— Картоните ги няма — заключи Ингер Юхане. — Приятелката — също.

Започна да прегъва пръст след пръст и се поколеба, преди да се осмели да зададе следващия въпрос:

— А бащата? Той разбра ли?

— Да, разбира се. Той…

Тя потъна в спомени. По лицето й се изписа невиждана досега нежност, а смекчените очертания на устните и присвитите очи изгладиха бръчките й и я подмладиха.

— Искаше да се ожени за мен и да родя детето. Когато разбра обаче какво съм решила, ме подкрепи изцяло. Придружи ме до Ню Йорк.

Вдигна очи. От тях бликнаха сълзи, но тя не направи опит да ги спре.

— Не го обичах. Дори не мисля, че бях влюбена в него. Но той беше най-милият… Все още го смятам за най-добрия мъж в живота си. Внимателен. Интелигентен. Обеща да не казва на никого за аборта. Не допускам да е нарушил обещанието си. Освен ако не е претърпял радикална промяна.

— Такива неща се случват — прошепна Ингер Юхане.

— Не и с него — възрази Хелън Бентли. — Не съм срещала по-почтен мъж. Познавахме се от близо две години, преди да забременея.

— Изминали са трийсет и четири години — пресметна Хане. — За толкова много време може да се случи какво ли не с един човек.

— Не и с него — повтори Хелън Бентли и поклати глава.

— Как се казва? — поинтересува се Хане. — Помните ли името му?

— Али Саид Муфаса — отговори Хелън Бентли. — По-късно си смени името, за да го… поамериканчи. Но за мен си беше просто Али, най-милото момче на света.