Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (39)

19

Ингвар Стубьо най-сетне започна да разбира защо Уорън Скифърд е известен под псевдонима Шефа.

Не напомняше особено на Джеронимо^[1]. Наистина имаше високи скули, но очите му бяха хлътнали в орбитите, носът — тесен, а брадата толкова буйна, че вече образуваше плътна сива сянка, въпреки че Скифърд се бе бръснал сутринта. Стоманеносивата му коса падаше на меки, доста дълги къдрици над челото.

— Не — отсече Уорън Скифърд и спря пред вратата на президентския апартамент в хотел „Опера“. — Не знам кой е мъжът на видеозаписа от охранителните камери.

По лицето му не трепна мускул, а очите му гледаха прямо, без да издават каквото и да е. Но изражението му не се четеше и капка възмущение от дръзкия намек на Ингвар.

— По всичко личеше, че е така — настоя Ингвар, докато си играеше с ключа. — Определено имаше вид на човек, видял познато му лице.

— Значи съм създал грешно впечатление — отвърна Уорън, без да му мигне окото. — Ще влизаме ли?

В емоционалното избухване на американеца във физкултурния салон нямаше нищо индианско, но сега той очевидно си бе възвърнал самообладанието. Влезе в апартамента с ръце в джобовете и застана в средата на стаята. Стоя там дълго.

— Тя, предполагаме, е била в коша за мръсно бельо, когато са я изкарали от стаята — обобщи най-сетне той, сякаш разговаряше със себе си. — Следователно са я скрили някъде, преди двамата агенти да влязат вътре малко след седем.

— Или се е скрила — обади се Ингвар.

— Какво?

Уорън се обърна към него с озадачена усмивка.

— Може да са я скрили, но е вероятно и да се е скрила сама. Едното е малко по-пасивно действие от другото.

Уорън тръгна към прозореца и там застана с гръб към Ингвар. Равнодушно облегна рамо на рамката, като че ли оглеждаше панорамата към фиорда на Осло.

— Значи според теб тя е участвала в това — внезапно промълви той, без да се обръща. — Госпожа Президента на САЩ инсценира собственото си отвличане в чужда страна? Да, бе.

— Не казах това — възрази Ингвар. — Намекнах, че съществуват много обяснения. В ролята си на разследващи не бива да изключваме нито една възможност.

— Изключено е — спокойно отрече Уорън. — Хелън никога не би поставила страната си в такова положение. Никога.

— Хелън? — повтори озадачен Ингвар. — Толкова добре ли я познаваш?

— Да.

Ингвар очакваше обяснение, но такова не последва. Уорън започна да обикаля големия апартамент с небрежна походка и ръце в джобовете. Беше трудно да се отгатне какво търси, но погледът му шареше навсякъде.

Ингвар погледна крадешком часовника. 06:40. Искаше да си отиде у дома, да се обади на Ингер Юхане и да разбере защо всъщност е избягала от къщи и, не на последно място, къде се намира. Ако успее да си тръгне бързо, все още ще има възможност да я убеди да се прибере тази вечер с Рагнхил.

— Тоест, може да предположим, че агентите са проверили стаята съвсем повърхностно, а после са се втурнали навън — заключи Ингвар в опит да предразположи американеца да сподели повече. — А в такъв случай има много потенциални скривалища. Например шкафовете ей там. Впрочем, разпитахте ли мъжете? Попитахте ли ги какво са направили, като са влезли?

Уорън застана пред двойните врати на шкафа от светъл дъб. Не ги отвори.

— Стаята наистина е красиво обзаведена — отбеляза той. — Много ми допада как скандинавците използват дървото. А гледката — направи широк жест с ръка и отново се приближи до прозореца — е великолепна. Като изключим строителната площадка долу. Какво ще има там?

— Опера — обясни Ингвар и се приближи към него. — Оттам и името на хотела. Слушай, Уорън, тази ненужна потайност не е в ничия полза. Разбирам, че този случай би могъл да донесе последствия за САЩ, за които не сме или не бива да бъдем посветени. Но…

— Казваме ви каквото ви е нужно. Не се нервирайте.

— Cut the crap (Спести ми глупостите.) — процеди Ингвар.

Уорън се обърна рязко. Усмихна се, сякаш избухването на Ингвар го развесели.

— Не ни подценявай — предупреди го Ингвар, а нетипичният за него гняв обагри бузите му в червено. — Проявяваш глупост. Не ме подценявай. Би трябвало да си по-предпазлив.

Уорън вдигна рамене и понечи да каже нещо.

— Позна човека от записа — изръмжа Ингвар. — В това не се усъмни нито един от присъстващите. И не е нужно да си полицай с близо трийсетгодишен опит, за да се досетиш, че този тип е бил в стаята цяла нощ. Твоята цел не е да намериш скривалището на госпожа Президента. Тя би могла да се мушне къде ли не. Под леглото, в гардероба. — Ингвар посочи с пръст цялата стая. — Или да се скрие зад завесите. Като се има предвид колко некадърно — лицето на Уорън бе обляно от ситен душ от слюнка; той дори не трепна, а Ингвар се приближи още повече, пое си въздух и продължи: — колко необяснимо непрофесионално са действали тези суперагенти на местопрестъплението, те не биха я забелязали, дори да висеше на лампата!

— Изплашили са се — обясни Уорън.

— Кои?

— Агентите. Те, разбира се, не си признават, но точно това се е случило. Изплашените хора не си вършат добре работата.

— Изплашени ли? Изплашени! Да не би да твърдиш, че най-добрите агенти по сигурността в света… тези своеобразни гурки, са се изплашили?

Уорън най-сетне отстъпи крачка назад. Равнодушното му изражение се смени с физиономия, изразяваща скептицизъм. Ингвар я изтълкува като арогантност.

— Това не ти е присъщо — рече американецът.

— Не ме познаваш.

— Наясно съм с преценката ти. Защо според теб помолих точно ти да ми бъдеш свръзка?

— Всъщност и аз доста сериозно си задавам същия въпрос — по-спокойно призна Ингвар.

— Гурките са били войници. Сикрет Сървис не са армия.

— Whatever (Както и да е.) — промърмори Ингвар.

— Но си прав. Искам да открия къде се е скрил мъжът в костюма.

— Нека потърсим тогава, за бога!

Уорън вдигна рамене и посочи съседната стая. Ингвар кимна и тръгна към отворената врата. За миг изчака Уорън да влезе преди него. Американецът стоеше в средата на помещението, втренчен в точка на тавана.

— Вентилационната система е проверена — нетърпеливо напомни Уорън. — Метална решетка два метра навътре в тръбата препречва пътя. Непокътната е. Но виж този клапан — посочи Уорън; гласът му изтъня, защото силно отметна глава назад. — По главичките на винтовете има ясни следи. Виждаш ли?

— Разбира се, че има следи — съгласи се Ингвар и застана до вратата към кабинета. — Полицията свали решетката, за да провери дали по тръбите може да се избяга.

— Сега вече сме по-наясно — Уорън придърпа един стол. — Не търсим път за бягство, а скривалище, нали?

Качи се на един стол, стъпи разкрачен върху ръкохватките и извади швейцарско ножче от джоба на сакото си.

— Сикрет Сървис не използват ли кучета? — попита Ингвар.

— Напротив.

Уорън извади малка отвертка от червения сгъваем нож.

— Защо тогава не са реагирали на човешката миризма на тавана?

— Госпожа Президента е алергична — изстена Уорън и разви един от четирите винта, които държаха за тавана метална решетка, не по-голяма от половин квадратен метър. — Сикрет Сървис използват кучета следотърсачи преди нейното идване, та после камериерките да почистят с прахосмукачка. Помогни ми, ако обичаш.

Уорън отви и последния винт от решетката и едва успя да я улови, когато тя внезапно се отдели от тавана.

— Ето — подаде я той на Ингвар. — Пръстови отпечатъци и тем подобни вече отдавна са снети, нали?

Ингвар кимна. Уорън скочи на пода с удивителна лекота.

— Трябва ми нещо по-високо, на което да се кача — огледа се той. — Не ми се ще да пипам нищо горе.

— Я погледни — Ингвар бе вдигнал металната решетка пред очите си и я оглеждаше. — Виж това, Уорън.

Американецът се приближи към него. Главите им леко се докоснаха и Уорън надникна над ръба на очилата си.

— Лепило? Тиксо?

Прибра отвертката в ножа и извади шило. Предпазливо изчегърта почти прозрачната, видимо лепкава маса, широка не повече от милиметър и дълга около половин сантиметър.

— Внимавай — предупреди го Ингвар. — Ще го изпращам за анализ.

— Лепило — повтори Уорън и нагласи очилата си. — Може би има и следи от двустранно залепващо се тиксо?

Ингвар неволно погледна към тавана. Кант от емайлиран метал опасваше зеещия отвор. Светлината в стаята не позволяваше шахтата да се огледа подробно. Само благодарение на отражението от настолната лампа ставаше ясно, че вентилационната тръба е от матиран алуминий. Но две малки петънца върху бялата рамка го заинтригуваха повече от вътрешното пространство.

— Определено имаме нужда от нещо, на което да се качим — Уорън тръгна към вратата на другата стая. — Бихме могли… — останалата част от думите му се изгуби в мърморене.

— Ще се обадя за подкрепление — съобщи Ингвар. — Това е в ресора на полицията в Осло и аз…

Уорън не отговори.

Ингвар го последва в по-малката стая. В средата, напряко, стоеше голямо бюро. Плотът му беше гол, като изключим една красиво аранжирана ваза с цветя и папка с кожена подвързия. Ингвар предположи, че в папката има хартия за писане. До стъклените врати към терасата се намираше шезлонг, отрупан с красиви копринени възглавници във всички нюанси на розовото и червеното. Хармонираха със завесите в щампа, вдъхновена от Япония.

На отсрещната стена, зад малък кът за седене, се виждаше около половин метър висок груб библиотечен шкаф, целият от дърво. Американецът се опита да го прекатури напред.

— Не е застопорен — установи той и свали десетина книги и една стъклена купа. — Помогни ми.

— Това не е наша работа — възрази Ингвар и извади мобилния си телефон.

— Хайде, де — настоя Уорън. — Само ще погледна. Няма да пипам нищо.

— Не. Ще извикам подкрепление.

— Ингвар — Уорън умолително разпери ръце, — самият ти го каза. Апартаментът е щателно претърсен и всички следи са снети. Въпреки това… са пропуснали дребен детайл. Двамата с теб сме опитни полицаи. Няма да унищожим нищо. Само ще хвърля един поглед. Става ли? После хората ти могат да дойдат и да си свършат работата.

— Хората не са мои — промърмори Ингвар.

Уорън се усмихна и започна да дърпа библиотечния шкаф. Ингвар се поколеба още малко. После неохотно хвана другия край. С дружни усилия преместиха шкафа в главната стая и го поставиха точно под отворената шахта.

— Ще го държиш ли?

Ингвар кимна и Уорън предпазливо стъпи върху най-долния рафт. Дъската не се огъна. Той се подпря с ръка върху рамото на Ингвар и се покатери на горния плот. Вдигна глава, за да огледа петънцата.

— И тук има лепило — промърмори той, без да ги докосва. — Прилича на същото вещество като на решетката. — Мушна глава в отвора. — Има доста място — установи той. Гласът му звучеше глухо и сподавено при ехото от металните стени, — напълно възможно е човек… — останалото не се чу ясно.

— Какво каза?

Уорън си извади главата от отвора в тавана и погледна надолу?

— Както си и мислех. Достатъчно голямо е за възрастен човек. А тези твои приятели — сви крака в коленете и скочи на пода, — дано да са снели следите от шахтата, преди да са влезли, за да проверяват за преграда.

— Със сигурност са го направили.

— Но са пропуснали това — настоя Уорън и отново се надвеси над свалената решетка.

— Не знаем дали е така.

— Щеше ли да има остатъци, ако го бяха забелязали? Нямаше ли да изпратят цялата решетка за експертиза?

Ингвар не отговори.

— А това — Уорън посочи със сгъваемия нож точка насред решетката. — Виждаш ли резките?

Ингвар присви очи срещу почти незабележимата ивица по белия метал. Нещо бе одраскало емайла, без да го пробие.

— Гениално в простотата си — тихо отбеляза той.

— Да.

— Някой е свалил решетката, промушил е канап или лента през дупката в средата, сложил е двустранно залепващо се тиксо по ръбовете на решетката…

— И се е качил — довърши Уорън. — Оставало е само да закрепи решетката, като я придърпа към себе си. Спотайвал се е там. Това обяснява защо носи малка стълба — посочи към тавана в палец. — А после е било нужно само да слезе, когато…

— Но как, по дяволите, е успял изобщо да влезе там? — прекъсна го Ингвар. — Обясни ми как някакъв човек влиза в апартамент, предназначен за госпожа Президента на САЩ, подготвя всичко това — посочи към тавана, а после и към отвинтената решетка върху масата, — намества се във въздушен канал, излиза, извежда госпожа Президента със себе си а накрая се измъква безнаказано? — изкашля се и продължи тихо и обезсърчено: — И всичко това в хотелска стая, претърсена щателно от норвежката полиция и агентите на Сикрет Сървис няколко часа преди госпожа Президента да си легне. Как се случва нещо подобно? Как изобщо е възможно?

— Има много неясноти — Уорън сложи ръка върху рамото на норвежеца.

Ингвар направи почти незабележимо движение и Уорън си отмести ръката, но бързо продължи:

— Трябва да разберем кога са пуснати камерите за видеонаблюдение. И дали са били изключвани. Нужно е да установим кога за последно са проверявали апартамента, преди госпожа Президента да се върне от вечеря; да…

— Не ние — възрази Ингвар и отново извади мобилния си телефон. — Отдавна трябваше да повикам разследващите полицаи. Това е тяхна задача, не наша.

Прикова поглед в очите на Уорън, докато изчакваше от другата страна да вдигнат телефона. Американецът запази същата безизразна физиономия като от преди половин час, когато влязоха в апартамента. Ингвар се свърза с колегите си, обърна му гръб и бавно се приближи до прозорците с изглед към фиорда, докато говореше тихо.

Уорън Скифърд се просна на един стол и заби очи в пода. Ръцете му висяха отстрани, сякаш не знаеше къде да ги дене. Костюмът му вече не изглеждаше елегантен. Стоеше разкривен, а възелът на вратовръзката беше хлабав.

— Какво не е наред? — попита Ингвар; беше приключил с разговора и рязко се обърна към Уорън.

Американецът побърза да оправи вратовръзката си и се надигна. Объркването, изписано преди малко по лицето му, се изпари и Ингвар дори не беше сигурен дали наистина е забелязал нещо подобно.

— Нищо — изсмя се Уорън. — В момента нищо не е наред. Ще тръгваме ли?

— Не. Ще изчакам да дойдат колегите ми. Едва ли ще отнеме много време.

— В такъв случай — Уорън леко изтупа десния ръкав на сакото си, — надявам се, нямаш нищо против да се оттегля.

— Нямам, разбира се. Само се обади, когато ти трябвам.

Искаше му се да попита Уорън къде отива, но нещо го възпря. Ако американецът е решил да се прави на потаен, така да бъде.

Ингвар си имаше други проблеми.