Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (17)

11

Макетът на хотел „Опера“, изработен в мащаб едно към петдесет и монтиран върху солидна основа, напомняше умалена жилищна сграда. Детайлите изглеждаха впечатляващо. Малката въртяща се врата на входа се движеше. Прозорците бяха направени от тънко като лист стъкло. Дори завесите повтаряха оригиналната шарка. Уорън Скифърд приклекна и надникна във фоайето — видя жълти канапета, разположени едно срещу друго, с миниатюрни масички между тях. Лампите светеха в жълто, а креслата в царско синьо изглеждаха доста примамливо.

— Този макет не е правен днес — промърмори той и се почеса по брадичката.

— Така е — съгласи се началникът на полицията Тере Бастесен. — Изработен е във връзка с преустройството. Ръководството на хотела, разбира се, се показа особено… — той затърси английската дума, — отзивчиво. Покривът се сваля.

Грубите му ръце трепереха леко. Понечи да хване внимателно покрива, но той се размести. Шумоленето накара млад полицай, оттеглил се в единия ъгъл на стаята, да се притече на помощ. Той предпазливо повдигна покрива и изложи на показ десетия етаж на хотела.

— Я виж ти — промълви Уорън Скифърд. — Значи тук е отседнала.

Президентският апартамент с южно изложение се намираше в лявото крило на хотела. Дори и след махането на покрива плоскостите на прозорците с изглед към фиорда си останаха по местата. Плъзгащите се врати извеждаха на тераса, обточена с миниатюрни саксии с цветя. Апартаментът бе красиво обзаведен до последната подробност, подобно на куклена къща за разглезена богаташка дъщеря.

— Първо се влиза оттук — Бастесен насочи химикалка с лазер; червената точка танцуваше и трептеше. — Озоваваме се в основното помещение. После се тръгва насам — точицата отскочи на изток — към кабинета. Би следвало това да е своеобразен офис. Имаме както — наведе се към макета, защото беше късоглед, — да, вътре има както персонален компютър, така и малък принтер. Както виждате, леглото е в основното помещение. Предполагаме, че прези… че госпожа Президента е спяла, когато похитителите са влезли.

— Похитителите — повтори Уорън Скифърд и предпазливо докосна спалното бельо с показалец. — Доколкото разбрах, няма сведения за техния брой.

Началник Бастесен кимна и прибра химикалката с лазера в горния си джоб.

— Няма, прав сте. Позовавам се само на съобщението. Ще се свържем с вас, пише там. „Свържем“. Не „свържа“. We’ve got her. We’ll be in touch. (При нас е. Ще се свържем с вас.)

Уорън Скифърд изправи гръб. Бастесен му подаде ламинирана бележка.

— Това е копие, предполагам.

— Разбира се. Предадохме оригинала за по-подробен анализ. Вашите хора са я открили и… са били достатъчно разумни да не я докосват, за да бъде подложена на внимателна експертиза.

— Times New Roman — установи без никакво затруднение Скифърд. — Най-обичайният шрифт. Няма отпечатъци, нали? А хартията сигурно е от вида, който използват във всички офиси и домове?

Дори не си направи труда да повдигне очи към началника на полицията, за да получи потвърждение. Просто му върна бележката и отново се концентрира върху макета.

— Впрочем не са били моите хора — поправи го той и бавно пристъпи наляво, та да огледа входната врата на президентския апартамент от друг ъгъл.

— Моля?

— Казахте, че „моите хора“ са открили бележката.

— Да…

— Не моите хора, а Сикрет Сървис. Аз, както вероятно вече сте разбрали, съм — косата му падна на челото, когато той се наведе и затвори едното си око; взря се в коридора пред президентския апартамент — от ФБР. Това са различни институции.

Гласът му прозвуча хладно. Все така, без да поглежда началника на полицията, той бутна ръката му с опакото на дланта си, сякаш отместваше непокорно хлапе.

— Направете ми място — промърмори той и отново се задълбочи в макета на хотел „Опера“. — Този макет точно копие ли е?

Бастесен не отговори. По скулите му плъзна червенина. Премига няколко пъти и избърса прашинка от сакото си. Прокашля се.

— Господин Скайфърд — в гласа му се прокрадна по-груба и тъмна нотка.

— Скифърд — поправи го агентът. — СКИ, като онези летви, дето ходите с тях в снега. Не СКАИ както в думата за небе — посочи той към тавана.

— Извинете, приемам забележката — бавно изрече Бастесен. — Но преди да продължим, бих искал да изясня някои неща. Първо…

— Само секунда.

Уорън Скифърд вдигна ръка.

— Тук има камера, нали? — извади химикалка от джоба на сакото си и посочи към коридора.

— Да — колебливо кимна Бастесен. — И тук също. Точно на завоя. Така целият коридор е под видеонаблюдение. От двете страни. Освен тази камера — посочи района пред асансьора — има и още една до стълбите. На аварийния изход. Но преди да продължим, бих искал…

— Почакайте малко. Само секунда.

Уорън Скифърд обикаляше макета със съсредоточено изражение. От време на време спираше, долепяше лице до външната стена и се взираше в коридора. Леко прошарената му чуплива коса постоянно падаше над очите му. Издаде напред присвитите си устни и премлясна, а после направи поредната обиколка; не бързаше.

— Искам, естествено, да видя хотела в действителност — отбеляза той, без да сваля очи от макета. — Най-добре още тази вечер. Но вие имате право. Целият коридор явно е под обхвата на камерите. А терасата?

— Сега не е възможно да се изкачите там от външната страна, освен ако…

— Нищо не е невъзможно — прекъсна го Уорън Скифърд с неразгадаема усмивка. — Въпросът ми се отнася до обхвата на камерите.

— Е, госпожа Президента пожела в апартамента да няма камери. Действително настоя. Както ние, така и…

Уорън Скифърд вдигна ръце. Началникът на полицията Бастесен отново млъкна, за да му даде думата. Младият полицай в ъгъла до вратата заби смутено поглед в пода. В стаята стана топло, почти горещо. Униформата на Бастесен подгизна от пот. Червенината по скулите му плъзна по цялото му лице. По челото му полепнаха тънки кичури. Скифърд, отдавна съблякъл сакото си, сега запретна ръкави. Разхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата. Очите му, тъмнокафяви на цвят, с необикновено дълги ресници, бяха хлътнали в орбитите. Доста дългата му коса видимо го подмладяваше. Той погледна Бастесен право в очите. Началникът на полицията в Осло също се втренчи в него.

— Познавам моя президент — бавно изговори Скифърд. — И то много добре. Затова ми се струва напълно излишно да ме информирате за навиците на госпожата. Надявам се всички да се стараем да ограничим този разговор до онова, което ми е необходимо. Тоест, просто да отговаряте на въпросите ми. Става ли?

Бастесен си пое въздух. После неочаквано се усмихна. Спокойно, без да бърза разкопча сакото си и го съблече. Черните кръгове от пот под мишниците му очевидно никак не го смутиха. Приглади назад косата си. После по лицето му се разля още по-широка усмивка и той скръсти ръце на гърба си. Бавно се залюля на стъпала като старовремски полицай. Обувките му изскърцаха.

— Не — меко възрази той. — Не става.

Уорън Скифърд повдигна вежди.

— Най-важното според мен за момента е да разберете ролята си — подхвана Бастесен. — И моята.

За миг се задържа на пръсти, после се отпусна на цели стъпала и продължи:

— Аз съм началник на полицията в Осло. Извършено е престъпление в моя град, в моята страна. В Норвегия, една независима държава. Разследването на това деяние спада към моите служебни задължения. Понеже в случая жертвата е… видна гражданка на друга държава — ръцете му вече не трепереха, когато внимателно докосна с пръст цветчетата на терасата пред президентския апартамент; в стаята цареше такава тишина, че се чу лекото плъзгане на кожата върху хартията, — от куртоазия и в знак на уважение към значимостта на случая за нашия добронамерен съюзник, ние с удоволствие ще ви държим в течение. И тук стигнахме до ключовата дума. Информация. Вие ще ни съдействате, като възможно най-бързо и най-ефективно ни снабдите с цялата информация, необходима за разрешаването на този случай. А ние ще ви осведомяваме за действията си и за случващото се, и то само ако не застрашаваме успеха на полицейското разследване.

Внезапното повишаване на децибелите стресна полицая в ъгъла. После настъпи тишина.

Уорън Скифърд подръпна ухото си. Имаше силен загар за ранна пролет. Около лявата му китка минаваше бяла ивица. Явно там часовникът е попречил на слънцето да потъмни кожата му.

— Ясно — дружелюбно кимна той.

— Надявам се да е така — този път Бастесен не отвърна на усмивката му. — Мога ли да говоря по същество?

Скифърд се задоволи с леко кимване.

— И така, в самия апартамент тя не пожела каквато и да е форма на наблюдение. Това също беше причина да внимаваме особено с коридора. — Отново включи лазера на химикалката. — И, както вече стана ясно, камерите не са засекли някой да влиза или да излиза от апартамента между един без двайсет през нощта, когато госпожа Президента се прибра след официалната вечеря, и седем и двайсет сутринта, когато вашите хора — той се сепна и започна отначало: — седем и двайсет сутринта, когато Сикрет Сървис сметнаха за необходимо да влязат в апартамента. Тя трябваше да им се обади в седем. Кортежът, който щеше да я заведе до двореца за празничната закуска, се очакваше да пристигне в седем и половина. А що се отнася до терасата — заобиколи макета и посочи плъзгащите се врати от стъкло, — действително се оказа трудно там да бъдат разположени камери, без да влезем в разрез с изричното желание на госпожа Президента стаята й да не бъде под наблюдение. За да се справим с проблема, монтирахме сензори на вратите. — Бастесен направи кратка пауза и продължи: — Ако някой отвори вратите, задейства се алармата. Но това така и не се случи. Сензорите бяха тествани впоследствие, разбира се. Работят нормално. Следователно можем да заключим, че от терасата никой не е влизал, както и никой не е излизал там.

— Никой не е идвал, никой не е тръгвал.

Уорън Скифърд прокара пръсти през косата си.

— Като изключим, че госпожа Президента е изчезнала, а някой е оставил бележка в стаята й.

Ако Бастесен владееше английски по-добре, щеше да долови хапливия сарказъм. Той обаче кимна одобрително.

— Да, като изключим напълно изчезването й.

— Вентилационни шахти — машинално подхвана Уорън Скифърд, без да изпуска макета от очи, — аварийни изходи, други прозорци.

— Сега текат проверки. Всичко ще бъде много старателно проучено, разбира се. Но вече разговаряхме с отговорното лице за техниката в хотела. Той изключва възможността вентилационните шахти да са били използвани за влизане или излизане от стаята. По думите му не са достатъчно големи, а и са блокирани от здрави решетки, поставени сравнително нагъсто. Що се касае до прозорците, всички са подсигурени с алармени системи, както вече споменах. Чисто и просто не са били отваряни. Аварийни изходи? — насочи точицата над врата от кабинета към коридора. — Ключалката е запечатана с една от онези зелени пластмасови кутии, които трябва да се разбият, за да се отвори вратата. Механизмът е непокътнат. Вратата не е била отваряна. Освен това изходът е заснет от камерите в коридора и, както вече стана дума…

— Никой не е идвал — повтори Уорън Скифърд. — И никой не е излизал.

На вратата се почука. Полицаят погледна въпросително Бастесен, а той кимна.

— Посланик Уелс и министърът на външните работи чакат господин Скифърд — съобщи на норвежки млада жена. — Сториха ми се доста нетърпеливи.

— Вас търсят — преведе Бастесен и подаде сакото на Скифърд.

Той не го взе, а разхлаби вратовръзката още малко и извади бележник от задния си джоб.

— Предлагам на първо време да насрочваме по три срещи на ден — той бавно потърка с пръст горната си устна. — И бих искал да ми осигурите свръзка. Ако това… — усмихна се почти момчешки, сякаш молеше за извинение, — ако този вариант е удобен за вас и хората ви — прибави той. — Ако според вас този начин на обмен на информация ви се струва подходящ.

Бастесен кимна и вдигна рамене. Все още държеше сакото на Скифърд в ръка.

— И бих искал да разполагам…

Скифърд надраска на листа някакво име и го подаде на началника на полицията.

— … с нея. Името говори ли ви нещо?

Бастесен вдигна озадачено вежди и разгледа внимателно листчето.

— Да, но това е невъзможно. Тя не работи при нас. Никога не е била наш колега, макар че от време на време е помагала на полицията — метна сакото върху облегалката на стола. — Напълно неформално. Но в създалата се сега ситуация е изключено да използваме…

— Налага се да настоявам.

Гласът на Уорън Скифърд се промени напълно. Арогантността се изпари. Изисканият бавен маниер на говорене се преобрази в почти умолителен тон.

— Не — отсече Бастесен и отново се опита да пробута сакото на американеца. — Няма да стане. Но веднага ще намеря подходящ човек. Струва ми се, че е време да тръгвате. Сигурно вече губят търпение.

— Почакайте — помоли Скифърд и надраска още едно име на листа. — А този? Той би трябвало все пак…

— Ингвар Стубор — прочете Бастесен бавно и леко поклати глава. — Не познавам човек с такова име. Но аз…

— Ингвар Стубьо — чу се откъм вратата.

И двамата мъже се обърнаха. Полицаят се изчерви.

— Сигурно има предвид Ингвар Стубьо — заекна той. — Той е в Крипос^[1]. Преподаваше в…

— Ингвар Стубьо — повтори Бастесен и размаха първата бележка на Скифърд. — Той всъщност е женен за тази жена! Познавате ли го?

Уорън Скифърд пооправи яката си и най-сетне наметна сакото.

— Срещал съм се със Стубьо няколко пъти — обясни той, — но не го познавам. Ингер Юхане Вик пък… Някога познавах Ингер Юхане добре. Мога ли да използвам Стубор?

— Стубьо — поправи го Бастесен. — Стубьоооо. Ще видя какво мога да направя.

Тръгнаха заедно към вратата. Бастесен рязко спря, а по лицето му се изписа любопитство, сложи ръка върху рамото на американеца и възкликна:

— Точно така! Навремето Ингер Юхане Вик има някаква история с ФБР. Така и не разбрах точно каква. Оттам ли се познавате?

Уорън Скифърд не отговори. Стегна вратовръзката си, оправи си сакото и пое към срещата с посланика.