Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (57)

5

Абдулла ар-Рахман сам измисли името Троя. Мисълта го забавляваше. Не се налагаше да избира име, но значително го улесни при примамването на госпожа Президента да излезе от стаята си. В седмиците след като оповестиха визитата на госпожа Президента в Норвегия през средата на май, той използва тактиката на партизанската борба, за да обработи американското разузнаване.

Светкавично влизане. Излизане със същата бързина.

Подхвърлените сведения бяха откъслечни и всъщност не казваха нищо. Въпреки това даваха основания да подозират, че се готви нещо, а чрез предпазливата употреба на думите „отвътре“ и „неочаквано вътрешно нападение“ — в съчетание с „кон“ в бележка, открита от ЦРУ в труп близо до бреговете на Италия, той успя да ги насочи в желаната посока.

Когато информацията стигна до Уорън Скифърд и неговите хора, те се хванаха на въдицата. Нарекоха опасността Троя, точно както искаше той.

Рахман се върна в кабинета си след езда. Утрото в пустинята е една от най-красивите гледки. Доста измори коня и после се изкъпа с него в язовира под палмите до конюшните. Беше приятно да усеща, че в старото животно, един от най-възрастните му жребци, все още има пъргавина, атлетичност и желание за живот.

Денят започна добре. Вече успя да се погрижи за някои най-общи дела. Отговори на имейли, проведе телефонен конферентен разговор. Прочете доклад на ръководството, който не съдържаше нищо интересно. Утрото премина в предобед и той забеляза как концентрацията му отслабва. Нареди да не го безпокоят и стана от компютъра.

По плазмения екран на едната стена беззвучно вървяха предавания на Си Ен Ен.

На другата висеше огромна карта на САЩ.

По територията на цялата страна бяха пръснати голям брой карфици с цветни главички. Приближи се до картата и на зигзаг прокара пръсти между карфиците. Ръката му спря на Лос Анджелис.

Това сигурно е Ерик Арийоши, помисли си Абдулла ар-Рахман и погали жълтата главичка на карфицата. Ерик беше учител, трето поколение американец от японски произход. Наближаваше четирийсет и пет години и нямаше семейство. Съпругата му го напуснала след четири седмичен брак, когато си изгубил работата през 1983-та, и оттогава той живееше при родителите си. Въпреки това Ерик Арийоши не се пречупил. Хващал се на работа, където намери, докато на трийсет години завършил вечерното училище и станал кабелджия.

Истинският удар дошъл със смъртта на баща му, Даниел Арийоши.

По време на Втората световна война старецът бил интерниран на Западното крайбрежие. Тогава синът бил невръстно хлапе. Прекарал три години в пленнически лагер заедно с родители си и двете си малки сестри. Малцина от интернираните имали провинения. Повечето били почтени американци от самото си раждане. Бабата на Ерик починала, преди да ги освободят през 1945-а. Бащата на Ерик така и не я прежалил. По-късно се заселил в околностите на Лос Анджелис заедно със съпругата и двете си деца и отворил малка цветарница, от чиито доходи едва свързвали двата края. По онова време Даниел завел дело срещу американската държава. Процесът се проточил и струвал страшно много пари.

След смъртта на Даниел през 1994-та се оказало, че Ерик е наследил единствено умопомрачителни дългове. Къщичката, поглъщала близо петнайсет години всичките пари на Ерик, все още била регистрирана на името на бащата. Банката я конфискувала и Ерик бил принуден да започне от нулата. Делото за неправомерното интерниране, заведено от бащата срещу американската държава, потънало в нищото. Всичко, което старият Даниел Арийоши получил като награда за честния си живот и съветите на все по-скъпоструващи адвокати, било живот в разочарование и смърт в пълно разорение.

Според докладите не било никак трудно да придумат Ерик.

Той, разбира се, искал да вземе парите: много пари според скромния си аршин. Но той ги заслужавал.

Рахман плъзна пръста си нататък, от карфица към карфица.

Не желаеше като Осама бин Ладен да използва омразата и неразбирането на атентатори-самоубийци и фанатици, за да нападне САЩ.

Предпочете да изгради тиха армия от американци. От недоволни, измамени, потиснати, залъгвани американци, от обикновени хора, част от страната. Мнозина от тях бяха родени там, всички живееха там, страната беше тяхна. Те бяха граждани на САЩ, но САЩ така и не ги бяха наградили с друго, освен с предателство и поражения.

 

— The spring of our discontent.^[1]

Пръстът му се спря на зелена карфица извън Тъксън, Аризона. Вероятно тя представляваше Хорхе Гонзалес, чийто по-малък син беше убит от помощник-шерифа по време на банков обир. Шестгодишното момче минало случайно оттам с велосипед. Шерифът грубо обявил пред местните вестници, че блестящият му помощник бил убеден в участието на момчето в обира. А и всичко станало много бързо.

Малкият Антонио, висок метър и двайсет и седем сантиметра, се намирал на седем метра от полицая, когато го застреляли. Карал зелено детско колело, облечен в голяма за ръста му тениска със Спайдърмен на гърба.

След инцидента нямало наказани.

Дори не повдигнали обвинение.

Бащата работел за търговската верига „Уол-Март“, откакто пристигнал в страната на своите мечти на тринайсет години. Не понесъл смъртта на сина си и неуважителното отношение на хората, задължени да защитават него и семейството му. В замяна на невинна услуга му предложиха сума, достатъчна да се върне в родината си като заможен човек. Той побърза да се възползва от удалата се възможност.

Рахман можеше да продължи с подобни примери до безкрай.

Всяка карфица бележеше една съдба, един живот. Той, разбира се, не познаваше тези хора. А и те нямаха представа кой е той. Пък и никога нямаше да узнаят. Дори близо тристате души, заети от началото на 2002-ра с картографирането и попълването на тази армия от круширали мечти, не знаеха откъде идват заповедите и парите.

Червени отражения от плазмения екран накараха Рахман да се обърне.

Показваха кадри от пожар.

Той се върна на бюрото и усили звука.

— … в тази плевня близо до Фарго. За по-малко от дванайсет часа това е вторият случай на пожар в района, причинен от незаконно складиране на бензин. Според местните власти…

Американците започваха да се запасяват.

Рахман седна. Вдигна крака върху внушителното бюро и взе бутилка с вода.

Вследствие на покачващите се на няколко часа цени на бензина и песимистичните новинарски емисии, които съобщаваха за все по-остра дипломатическа полемика в Близкия изток, хората вкупом се втурнаха да се запасяват с гориво. В САЩ все още беше нощ. Въпреки това кадрите показваха опашки от бесни шофьори с автомобили, пълни с ведра, кофи, стари варели и бидони. Репортер, застанал до бензиностанцията на пътя на приближаващ заветната си цел пикап, се видя принуден да отскочи встрани, за да не го прегазят.

— Не могат да ни откажат да купуваме бензин — изрева в камерата селянин с наднормено тегло. — След като властите са неспособни да се погрижат за прилични цени на горивата, наше право е да вземем мерки!

— Какво ще правите сега? — попита журналистът, докато камерата показваше двама млади мъже в схватка за туба бензин.

— Първо ще напълня ето тези — селянинът удари с ръка един от петте варела в товарната каросерия. — А после ще ги изпразня в новия ми силоз. Така ще правя цяла нощ, ще продължа и на сутринта, докато в този щат все още има капка, ще…

Спряха звука и репортерът погледна объркано към камерата. Операторът светкавично премести предаването в студиото.

Рахман отпи. Пресуши бутилката и погледна към картата, осеяната с карфици — всички негови войници.

Те нямаха нищо общо с петрола и бензина.

Повечето от тях работеха в кабелни телевизии.

Мнозина бяха служители на „Сийрс“ или „Уол-Март“.

Останалите бяха компютърни специалисти. Млади хакери, склонни да направят всичко срещу жълти стотинки, и по-опитни програмисти. Някои от тях останали без работа, защото ги смятали за остарели. В промишлеността вече нямало място за съвестни, предани, претрепващи се от бачкане служители, които още използваха карти за перфориране, вместо да усвояват компютърни програми, или жертваха здравето си, за да са в крачка с развитието на технологиите.

„Най-хубавото в цялата работа — помисли си Рахман и се протегна към снимката на починалия си брат Рашид — беше, че никоя карфица не знаеше за съществуването на останалите. Всеки единичен принос сам по себе си бе нищожен. Почти дреболия; прегрешение, което си струваше риска с оглед на възнаграждението.“

Но общият удар щеше да бъде фатален.

Като начало огромен брой headends, инсталации, където сигналите от кабелите се събират и се изпращат на абонатите, ще бъдат засегнати. Тези, в общи линии неохранявани, съоръжения се оказаха много по-лесна мишена, отколкото си бе представял Рахман. Усилвателите на сигнала и кабелите ще бъдат саботирани с такъв размах, че ще отнеме седмици, а вероятно и месеци, да бъде открита повредата.

През това време гневът ще се надига.

Ще стане още по-лошо, когато системите за сигурност и касовите апарати в големите търговски вериги спрат да функционират. Атаката срещу стоковия пазар ще се осъществи на тласъци, с бързи нападения срещу подбрани райони, последвани от нови повреди другаде, непредвидими и стратегически неразгадаеми като в ефективна гериля^[2].

Невидимата войска от американци, разпръснати по целия континент и неподозиращи за съществуването на останалите, знаеше какво точно да направи при зададен сигнал.

Ще се случи утре.

Рахман посвети повече от седмица, за да обмисли окончателно стратегията. Прекара много време в кабинета си, преглеждайки дългите списъци на мобилизираните войници. В продължение на седем дни ги размества върху картата, обмисля възможностите и прави изчисления, пресмята силата на удара и как да постигне максимален ефект. Накрая написа всичко на хартия. Оставаше само да повика Том О’Райли в Риад.

И Уилям Смит. И Дейвид Коуч.

Доведе трима куриери. Те бяха в двореца му по едно и също време, без да знаят един за друг. Изпрати всеки от тях с отделен самолет в Европа само с половин час разлика между полетите. Тази мисъл накара Рахман да се усмихне и той погали внимателно снимката на брат си.

Нямаше как да е сигурен в нещо на този свят, но шансът поне едно от писмата да стигне до американска пощенска кутия беше голям, след като Рахман изгори три от най-силните си козове.

Използва трима куриери и всички те намериха смъртта си непосредствено след като пуснаха писмата си с еднакво съдържание. На пликовете бе отбелязан един и същ адрес, а ако по някаква случайност писмата се изгубеха, написаното вътре би било непонятно за всички други, освен за единствения получател.

Точно тук се криеше най-слабата страна на плана: единствения получател.

Като всеки добър пълководец Рахман знаеше силните и слабите си страни. Неговата сила беше преди всичко търпението, огромният му капитал и фактът, че е невидим. Последното беше и най-уязвимото му място. Действията му зависеха от много брънки във веригата, от използването на подставени лица и електронни заобиколни пътища, от необходимостта да прикрива маневрите си и, макар и рядко, да се крие под чужда самоличност.

Абдулла ар-Рахман беше уважаван бизнесмен и по-голямата част от дейността му беше законна. Използваше най-добрите брокери в Европа и САЩ. Тайнствена недосегаемост обвиваше личността му, но досега никой и нищо не бе разклащало реномето му на почтен капиталист, инвеститор и играч на фондовата борса.

Така щеше да продължи и в бъдеще.

Но имаше нужда от съюзник. От посветен в плана.

Операция Троя, твърде сложна, изключваше възможността всичко да се ръководи от разстояние. Понеже не биваше нищо да уличава Рахман или приближените му, повече от десет месеца кракът му не бе стъпвал в САЩ.

В края на юни 2004-та той се срещна с кандидатката на демократите за президентския пост. Стори му се позитивна. Остана впечатлена от „Арейбиън Порт Мениджмънт“. Личеше си. Срещата им продължи половин час повече от уговореното, защото тя искаше да получи повече информация. На връщане, в самолета за Саудитска Арабия, за пръв път след смъртта на брат си той допусна възможността да не се наложи да осъществява плана си, а трийсетте години, прекарани в старателно позициониране и изграждане на латентна мрежа агенти по цялата територия на САЩ, да се окажат изгубено време. Тогава облегна глава на прозореца в частния си самолет и се загледа в облачната покривка под себе си, обагрена от слънцето в наситенорозово. Облаците се отдалечаваха от него, а и слънцето постепенно се изгубваше зад тях. „Няма значение — реши той тогава. — Животът е пълен с инвестиции без възвръщаемост. Всичките ми усилия ще си струват, ако получа лъвския пай от пристанищата на Америка.“

Тя кажи-речи му обеща да подпишат договор.

После просто му би шута заради победата.

Получателят на писмата трябваше да задвижи всичко според подробните инструкции на Рахман. Нищо не биваше да се обърка и Рахман реши да рискува, като се свърже директно с него. От време на време се измъчваше заради мисълта, че дори и тази последна, тънка връзка между него и САЩ трябва да бъде прекъсната веднага след края на операция Троя.

Внимателно избърса с ръкав стъклото на снимката на Рашид и я остави на бюрото.

Е, имаше наистина доверие на Файед Муфаса, но, от друга страна, никога не би понесъл необходимостта да разчита на жив човек.