Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (42)

22

Мъжът, току-що прибрал личните вещи на майка си от болницата, заключи вратата и влезе в стаята си. За миг заби безпомощно поглед в найлоновия плик без надпис, където се намираха дрехите и раничката на майка му. Подържа го в ръка, без да знае какво да прави с него.

Лекарят му отдели доста време.

— Станало е бързо — утеши го той. — Майка ви едва ли е усетила нещо нередно, преди да припадне. Намерил я е минаващ оттам турист, но за жалост вече беше починала, когато я докараха в болницата. — Лекарят се усмихна ласкаво и открито, а после добави нещо от рода: — Иска ми се и аз да посрещна смъртта сред природата като жилав осемдесетгодишен старец с непокътнат разсъдък.

Осемдесет години и пет дни, помисли си синът и разтърка очи с опакото на дланта си. Достойна възраст.

Остави плика върху масата за хранене. Виждаше му се някак си непочтително да не разопакова нещата й. Помъчи се да преодолее нежеланието да ги прегледа. В ума му все още се въртеше правило номер едно от детството: не рови из чужди вещи.

Най-отгоре беше раничката. Отвори я внимателно. Подаде се кутия за храна. Извади я. Някога на капака й имаше снимка на фиорда Гайрангер, окъпан в слънчева светлина, а във водата плаваше стар луксозен параход. Сега имаше само остатъци от мръсносиньо море и сивкаво небе. Преди няколко години й бе подарил нова кутия за храна от яркочервена пластмаса. Тя незабавно я смени за ръчен миксер, защото нямало никакъв смисъл да купуваш нова кутия, като имаш напълно годна за ползване.

Усмихна се при спомена как изправяше на нокти майка си всеки път, когато се опитваше да й пробута нещо ново. Изсипа съдържанието на старата сива раничка върху масата. Термос, станиол от шоколад. Овехтяла карта на Нурмарка. Компас, който положително не знаеше накъде е север; червената стрелка се клатеше наляво-надясно, сякаш беше пила алкохол.

Аноракът й се намираше под раницата. Вдигна го и го долепи до лицето си. Миризмата на възрастна жена и на гора отново напълни очите му със сълзи. Отдалечи анорака от себе си и внимателно обра листата и клонките, полепнали по единия ръкав.

От джоба изпадна нещо.

Сгъна прилежно анорака и го остави до предметите от раницата. После се наведе, за да вземе падналата вещ.

Портфейл?

Беше изработен от кожа, съвсем малък. Въпреки това му се стори доста тежък. Отвори го и неволно се разсмя с глас.

Не биваше да се смее, но въпреки това захълца и ококори очи, за да не се разплаче.

Не можеше да спре да се смее. Чак се затрудни с дишането.

Осемдесетгодишната му опърничава майка бе издъхнала с паспорт на Сикрет Сървис в джоба.

Калъфът се отвори като малка книга. Върху дясната страна блесна златиста метална табелка с изобразен на нея орел, разперил криле над герб със звезда в средата. Напомни му шерифската емблема, която на осем години получи от баща си за Коледа, и смехът му секна.

От лявата страна, в прозрачен найлонов джоб, лежеше служебна карта, собственост на Джефри Уилям Хънтър. Готин тип, ако се съди по снимката. Имаше късо подстригана, гъста коса, а големите му очи гледаха сериозно.

Мъжът на средна възраст, току-що изгубил и втория си родител, работеше като таксиметров шофьор. Смяната му бе започнала отдавна, а колата стоеше паркирана пред жилищната сграда. Той не се обади да помоли за свободен ден. Нямаше разлика дали ще кара из града, или ще остане сам вкъщи и ще скърби. Сега обаче леко се разколеба. Огледа старателно изработената златна емблема. Както и да я въртеше и сучеше, не проумяваше как е попаднала у майка му. Хрумна му единствено, че я е намерила в гората. Навярно някой я е изгубил.

В града имаше много такива агенти. Видя ги с очите си около крепостта Акершхюс вечерта преди националния празник.

Отново огледа лицето на непознатия — беше сериозен, почти тъжен.

Таксиметровият шофьор рязко се изправи. Остави вещите на майка си върху масата за хранене и грабна ключовете за колата от закачалката на външната врата.

Паспорт на агент от Сикрет Сървис не бива да се изпраща по пощата. Може да е нещо важно. Реши да отиде право в полицията.

Незабавно.