Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (37)

17

— Кой ти подсказа тази идеята?

Полицаят прекара половин денонощие пред монитора във физкултурния салон на Главното полицейско управление да преглежда видеозаписи, показващи единствено безлюден коридор. Сега впи скептичен поглед в Ингвар Стубьо.

— В това няма никаква логика — продължи агресивно той. — Никому не би хрумнало, че на записа ще има нещо интересно, след като жената е изчезнала.

— Напротив — възрази Бастесен. — Напълно логично е и сме направили огромен гаф, защото не сме се сетили за това. Но стореното — сторено. Нека видим сега какво ще ни покажеш.

Уорън Скифърд най-сетне се присъедини към тях. Ингвар посвети половин час на мисията да го намери. Американецът не вдигаше мобилния си телефон, а в посолството също не отговаряше никой. Когато пристигна, се усмихна и вдигна рамене, без да даде обяснение къде се е подвизавал. С влизането във физкултурния салон, където въздухът вече ставаше непоносим, побърза да си съблече палтото.

— Fill me in (Осведомете ме какво става.) — настоя той, седна и придърпа стол към масата.

Пръстите на полицая затракаха по клавиатурата. Екранът премигна в сиво. После се появи картината. Вече много пъти бяха гледали краткото видео: двама агенти на Сикрет Сървис се приближават към вратата на президентския апартамент. Единият чука на вратата.

Дигиталният брояч в горния ляв ъгъл на екрана показваше 07:18:23.

Агентите останаха няколко секунди в очакване, а след това единият предпазливо сложи ръка върху бравата.

— Странно, вратата е била отключена — промърмори полицаят, готов отново да затрака по клавиатурата.

Никой не продума.

Мъжете влязоха и изчезнаха от обхвата на камерата.

— Не спирай записа — поръча припряно Ингвар и си отбеляза часа.

07:19:02.

07:19:58.

Двамата мъже изскочиха от стаята.

— Тук спрях да го гледам — обезсърчено призна полицаят. — Тук го спрях и се върнах на дванайсет и двайсет.

— Петдесет и шест секунди — пресметна Ингвар. — Прекарват в стаята й петдесет и шест секунди, а после изтичват навън и вдигат всеобща тревога.

— По-малко от минута за повече от сто квадратни метра — учуди се Бастесен и потърка брадичката си. — Не ми звучи като щателен обиск.

— Would you please speak English (Говорете на английски, ако обичате.) — помоли Уорън Скифърд, без да снема очи от екрана.

— Извинявай. Както виждаш, в апартамента не е направен сериозен оглед — обясни Ингвар. — Видели са, че е празен, прочели са бележката и that’s about it. (Толкова.) Изчакай, ето сега. Виж… виж това!

Той се наведе над екрана и посочи. Полицаят на клавиатурата беше превъртял записа напред до кадър, при който се мярка движение в долния край на екрана.

— Камериерка? — Уорън присви очи.

— Камериер — поправи го Ингвар. — Ако изобщо има такава дума.

Хигиенистът, сравнително млад мъж от пакистански произход, облечен в удобна униформа, буташе голяма количка пред себе си. Беше оборудвана с рафтове за шишенца с шампоан и други дреболии, а отпред се намираше дълбок, на пръв поглед празен кош за мръсно спално бельо. Мъжът се поколеба, отвори вратата на апартамента и влезе с количката.

— 07:23:41 — бавно прочете числата Ингвар. — Имаме ли поглед какво става в този момент в останалата част на хотела?

— Не съвсем — отвърна Бастесен. — Но спокойно мога да кажа, че почти навсякъде цареше… хаос. И, най-важното, никой не следеше камерите за видеонаблюдение. Обявиха всеобща тревога и имахме проблеми с…

— Нито дори вашите хора? — прекъсна го Ингвар и се обърна въпросително към Уорън.

Американецът не отговори. Не сваляше очи от екрана. Броячът показваше 07:25:32, когато хигиенистът излезе. Мъчеше се да избута количката през прага. Колелцата оказваха натиск, а предната част на количката заседна за няколко секунди, преди най-сетне да я изтика в коридора.

Кошът беше пълен. Най-отгоре се виждаше чаршаф и голям пешкир; единият му край висеше над ръба. Количката се приближи до камерата и ясно видяха лицето на хигиениста.

— Тук ли работи? — тихо попита Ингвар. — Имам предвид, наистина ли е тукашен служител от персонала?

Бастесен кимна.

— Изпратихме хора да го доведат — прошепна той. — Но за този тип…

Посочи мъжа, следващ младия хигиенист. Беше едър, с гъста, късо подстригана коса, облечен в костюм и с тъмни обувки. Държеше ръката върху гърба на хигиениста, сякаш за да го накара да побърза. Носеше нещо, наподобяващо малка сгъваема стълба.

— … не знаем все още нищо. Забелязахме това само преди двайсет минути и ни отне…

Ингвар не го слушаше. Втренчи се в Уорън Скифърд. Лицето на американеца бе придобило пепелявосив оттенък, а по челото му изби пот. Той захапа кокалчето на пръста си, без да каже нищо.

— Всичко наред ли е? — осведоми се Ингвар.

— Shit (Гадост.) — несдържано изруга Уорън и се изправи така, че столът щеше да се прекатури.

Грабна палтото си от ръкохватката на стола и за миг се подвоуми. После повтори високо последната си дума и всички в салона се обърнаха към него:

— Shit! Shit!

Хвана грубо Ингвар за ръката. Мокри от пот кичури коса се бяха полепили по челото му.

— Трябва да видя хотелската стая още веднъж. Веднага.

И се втурна светкавично към вратата. Ингвар и началникът на полицията Бастесен се спогледаха. Ингвар вдигна рамене и се завтече да настигне американеца.

— Не издаде кой му е дал идеята да провери записите след изчезването — кисело констатира полицаят пред монитора. — Разбра ли кой е този проклет гений?

Жената на съседното бюро вдигна рамене.

— Вече със сигурност си заслужих почивката — заключи мъжът и излезе, за да намери нещо подобно на легло.