Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (66)

14

Застанали пред вратата на Хане Вилхелмсен на улица „Крюсе“, Уорън Скифърд и Ингвар Стубьо се караха на висок тон.

— Ще изчакаме — ядосано настоя Ингвар. — Всеки момент ще дойде патрул!

Уорън се отскубна от здравата хватка на норвежеца.

— Става въпрос за моя президент — изсъска той. — Моя отговорност е да разбера дали зад тази врата се намира държавният глава на моята страна. Животът ми зависи от това, Ингвар! Единствено тя ми вярва! Нямам никакво намерение да чакам тълпа униформени, обзети от желание да натиснат спусъка…

— Ехо — обади се дрезгав глас. — Какво има?

Вратата беше открехната на десет сантиметра. На височината на лицата им беше опъната секретна верижка, а срещу тях диво се бе облещила възрастна жена.

— Не отваряйте! — бързо предупреди Ингвар. — За бога, жено, затворете вратата!

Уорън ритна вратата. Жената отскочи назад, а от устата й се посипа порой ругатни. Вратата не помръдна. Ингвар сграбчи Уорън за сакото, но платът му се изплъзна и той изгуби равновесие. Падна на пода и се помъчи да се изправи на крака. Отчаяно хвана крачола на Уорън, ала американецът, по-добре подготвен физически, не само освободи крака си, но и му нанесе удар в слабините с всичка сила. Ингвар се строполи като чувал с картофи и припадна. Врявата, която вдигаше жената зад вратата, рязко спря, когато с поредния си удар Уорън счупи бравата, вратата се отвори и удари старата жена. Тя политна назад и се озова върху рафт за обувки.

Уорън се втурна в апартамента, насочил служебния си пистолет. Спря на следващата врата и си осигури прикритие зад стената, докато викаше:

— Хелън! Хелън! Madam President, are you there? (Тук ли сте, госпожо Президент?)

Никой не му отговори. Нахълта в следващата стая с вдигнато оръжие.

Озова се в просторно помещение. До прозореца седеше жена в инвалидна количка. Тя не помръдна, а лицето й остана напълно равнодушно. Все пак той забеляза, че очите й са насочени към врата в дъното на голямата стая. На дивана седеше още една жена с гръб към него и дете в скута. Тя го притисна до гърдите си, обезумяла от страх.

Детето пищеше.

— Уорън.

В стаята влезе Хелън Бентли.

— Слава богу — отдъхна си Уорън и направи две крачки към нея, докато прибираше оръжието си в кобура. — Thank Cod, you’re alive? (Слава Богу, жива си!)

— Не мърдай.

— Какво?

Той замръзна на мястото си, оказал се неочаквано срещу насочен към него пистолет.

— Госпожо Президент — прошепна той. — Това съм аз! Уорън!

— Ти ме предаде. Измени на Америка.

— Аз? Та аз не…

— Откъде разбра за аборта ми, Уорън? От къде знаеш нещо подобно за миналото ми, ти, който…

— Хелън…

Той се опита да се приближи, но рязко отстъпи, защото тя се прицели в главата му и го предупреди:

— Подмамиха ме да изляза от хотела с писмо.

— Кълна се… Нямам представа за какво говориш!

— Горе ръцете, Уорън.

— Аз…

— Горе ръцете!

Той колебливо протегна ръце към тавана.

— Verus amicus rara avis — припомни му Хелън Бентли. — Писмото завършваше с този надпис. Само двамата с теб знаем за него. Само ние, Уорън.

— Изгубих часовника! Откраднаха ми го! Аз…

Детето пишеше като обезумяло.

— Ингер — подвикна Хелън Бентли, — заведи дъщеря си в кабинета на Хана. Веднага.

Ингер Юхане се изправи и притича по пода. Дори не удостои мъжа с поглед.

— Ако са ти откраднали часовника, Уорън, какво има на лявата ти китка?

Тя освободи предпазителя.

Страшно бавно, сякаш за да не я провокира, той обърна глава, за да види. Ръкавът на пуловера му се бе запретнал, когато вдигна ръце. На китката му блестеше часовник „Омега Ойстер“ с диаманти на мястото на числата.

— Ама той… чуй ме… мислех го за… — отпусна ръце.

— Недей — предупреди го госпожа Президента. — Вдигни ги!

Той я погледна. Ръцете му, увиснали от двете страни на тялото, с отворени длани, започнаха да се издигат към нея в подканящ, умолителен жест.

Госпожа Президента натисна спусъка.

От изстрела подскочи дори Хане Вилхелмсен. Ехото изгърмя в ушите й и тя усети как слухът й за миг се изгуби в продължително, пронизително пищене. Уорън Скифърд лежеше на пода неподвижно, по гръб, с лице към тавана. Тя насочи количката към него, наведе се и докосна врата му с пръсти. После се надигна и поклати глава.

Уорън се усмихваше с леко повдигнати вежди, сякаш в последния си миг се беше сетил за нещо забавно, за понятна само за него шега.

Ингвар Стубьо застана на вратата. Държеше се за слабините, а лицето му беше бяло като тебешир. Видя мъртвеца, простена и продължи с поклащаща се походка.

— Кой сте вие? — спокойно попита госпожа Президента; все още стоеше насред стаята с оръжие в ръка.

— Той е от добрите — побърза да уточни Хане. — Полицай е. Съпругът на Ингер Юхане. Недей…

Хелън Бентли вдигна оръжието и го подаде на Ингвар с приклада напред.

— В такъв случай най-добре вие да поемете оттук. Ако не ви притеснявам, ще се обадя в посолството ми.

В далечината се чу вой на сирени.

Усилваше се все повече и повече.