Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (32)

12

Към езерото се приближаваше жена. Не беше облечена подходящо за ниските температури навън. Сивото небе се спускаше към водата и вълните се пенеха само на стотина метра от брега. Утрото изглеждаше обещаващо и тя реши да поеме риска да не облича вълнено бельо. До заведението „Юлеволсетер“ всичко вървеше чудесно, но тя съжали, задето на връщане избра да мине по заобиколния път около езерото Йойунген.

Отиваше към бившия военен лагер Скар, където паркира малкия си фиат. Синът й напразно се опитваше да я убеди да не шофира. Жената току-що бе отпразнувала осемдесетия си рожден ден. След тържеството не намери ключовете на колата на обичайното им място на куката над рафта в антрето. Синът й, естествено, го правеше с добри намерения. Въпреки това старицата се подразни, че той си присвоява правото да се разпорежда с нейния живот и се смята за по-способен да прецени здравето й от нея. За късмет държеше резервни ключове в кутията с бижута.

Чувстваше се жилава като кобила. Разходките сред природата я поддържаха във форма. От време на време я измъчваха малки мозъчни кръвоизливи и отслабваха паметта й, но краката й си бяха наред.

Стана й страшно студено и за жалост й се допишка.

Не че не беше свикнала да го прави в гората, но мисълта да си свали панталоните на суровия вятър я накара да ускори крачка.

Но нямаше как. Налагаше се да намери подходящо място.

Малко преди дигата пое на север и си проправи път през пущинака от върби с пълни реси и светлозелени, лепкави листа. Пред нея се изпречи естествен земен насип, който затрудни задачата й. Старицата предпазливо стъпи с планинарските си ботуши върху леко възвишение, хвана се за клон и се спусна в половинметровата клисура. Тъкмо се канеше да си разкопчае панталоните, когато го видя.

Той изглеждаше толкова спокоен, потънал в сън. Едната му ръка закриваше лицето, сякаш да го предпази. Мъхът под него беше плътен и мек, а ниската бреза играеше ролята на завивка.

— Ехо — извика жената и се отказа от първоначалното си намерение да се разкопчава. — Ехо!

Мъжът не отговори.

Тя с мъка мина покрай камък и нагази в калта. В лицето я шибна клон. Тя сподави вика в гърлото си, сякаш искаше да пощади човека под дърветата. Най-сетне се доближи до него и си пое дъх.

Пулсът й се ускори. Зави й се свят и тя предпазливо вдигна ръката му. В нея се втренчиха кафявите му очи. Бяха широко отворени, а в едното пълзеше муха.

Старицата не знаеше какво да направи. Не носеше мобилен телефон въпреки постоянното натякване на сина й. Телефоните не само развалят чара на разходката, но и причиняват рак на главата — така разсъждаваше тя.

Мъжът беше облечен в тъмен костюм и хубави, силно замърсени обувки. Възрастната жена едва се сдържаше да не се разплаче. Та той беше толкова млад, едва ли имаше повече от четирийсет години. По лицето му бе изписано спокойствие, а красивите вежди над големите, облещени очи приличаха на политнала птица. Погледна синкавите му устни и за миг й мина през ум да се опита да го съживи. Дръпна ревера на сакото му, за да стигне до сърцето, без да е наясно дали така се прави. От вътрешния му джоб изпадна нещо подобно на портфейл. Вдигна го от земята, после изправи гръб и най-сетне осъзна, че студеният от няколко часа труп не може да бъде спасен със сърдечен масаж. Все още не бе забелязала дупката от куршум в слепоочието му.

През цялото й тяло премина пристъп на силно гадене. Бавно повдигна дясната си ръка. Усещаше я толкова далечна, напълно извън обсега на властта си. Страхът я подтикна да се махне оттам, да стигне до пътя; до пътеката в гората, където постоянно минават хора. Съвършено несъзнателно мушна малкия черен кожен портфейл в якето си и изпълзя по насипа. Десният крак й изневери — сякаш беше изтръпнал и не функционираше. Старицата излезе от гъсталака и се добра до чакълестия път единствено благодарение на желязната си воля, която я бе поддържала силна и здрава в продължение на осемдесет години и пет дни.

После се строполи на земята в несвяст.