Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (28)

8

Погледът на Уорън Скифърд сновеше между прастария телевизор с отделна антена и корковата дъска за съобщения със счупена рамка. Очите му се спряха върху канцеларския стол. Ръкохватките липсваха. Подуши въздуха едва забележимо. В кошчето за смет се въргаляха три огризки от ябълки.

— Малко съм суеверен — призна Петер Салхюс. — От двайсетгодишен работя на опасни места. Никога не ми се е случвала злополука. Затова не сменям стола. А що се отнася до останалата част от кабинета — той вдигна рамене, — от юни местим целия отдел в нови помещения. Няма смисъл да влагаме средства и енергия в тази стая. Седнете.

Уорън Скифърд продължаваше да се двоуми, сякаш се боеше да не си изцапа скъпия костюм. Върху седалката на стола се очертаваше петно с неясна форма. Преди да седне, той внимателно прокара опакото на дланта си по потъмнялата част. Ингвар Стубьо стоеше до него и човъркаше сребриста туба за пура.

— Все още имаш порочни навици — усмихна се Уорън.

— Всъщност не е така — поклати глава Ингвар. — Пуша една на Бъдни вечер и си дръпвам няколко пъти на рождения си ден. Толкова. Но всички си имаме мечти. Да помиришеш все още е законно.

Отвори тубата и потърка пурата о носа си. После с шумна въздишка щракна капачето и прибра пурата във вътрешния си джоб.

— Свидетелите — обърна се той към Петер Салхюс, който наливаше газирана вода в три чаши. — Научи ли нещо за тях от полицията?

Не успя да разтълкува погледа на началника на Службата за сигурност. Вероятно изразяваше предупреждение или просто не значеше нищо.

— Убеден съм, че мистър Скифърд…

— Уорън. Наричай ме Уорън, ако обичаш.

Скифърд протегна подканящо ръка, все едно връчваше награда на Петер Салхюс. Началникът на Службата за сигурност седна. Чашите все още стояха недокоснати върху голямото бюро. Цареше пълна тишина. Дори се чуваше как водата съска.

— Радвам се, че се сдоби с желаната от теб свръзка — най-сетне наруши мълчанието Петер Салхюс. — Ингвар Стубьо положително ще ти бъде от полза. Освен това добре разбирам твоето… нетърпение да следиш хода на разследването. Проблемът, както сигурно се досещаш…

— Проблемът се крие в недостига на ресурси — прекъсна го Уорън Скифърд и придружи думите си с усмивка. — Освен това ми се струва, че разследването се ръководи от случайни хора, лишено е от всякаква организация и…

Усмивката му се беше изпарила. Той отмести стола си незабележимо назад и нагласи тесните си очила с тънки рамки.

— И в добавка усещаме неприемливо, враждебно отношение от страна на полицията.

В стаята отново настъпи мълчание. Петер Салхюс взе от масата полиран камък с форма на яйце. Подържа го в дланта си, докато палецът му шареше по гладката повърхност. Ингвар се изкашля и се поизправи на стола. Началникът на Службата за сигурност вдигна очи и ги прикова в американеца.

— Твоето присъствие в кабинета ми сега — любезно подхвана той, — е доказателство колко много, бих казал безкрайно, се стараем да угодим на теб и на хората ти. Не е мое задължение да говоря с теб, а и нямам време. Но ти настоя да стане така. Реших да откликна на желанието ти. Сега бих могъл, разбира се, да ти изнеса кратък курс по структурата на норвежката полицейска система и разузнавателна служба…

— Нямам…

— Момент! — Петер Салхюс повиши глас достатъчно, за да продължи мисълта си: — И вероятно няма да допусна грешка. Но за да улесня нещата и с надеждата да те успокоя… — той хвърли поглед към ръчния си часовник, устата му се раздвижи едва забележимо, беззвучно, сякаш пресмяташе нещо. — Изминали са само двайсет и седем часа, откакто установихме, че госпожа Президента е изчезнала — наведе се над бюрото той. — Малко повече от едно денонощие. В рамките на това денонощие създадохме цялостна организация за разследване, каквото в тази страна не е имало досега. Полицията в Осло мобилизира всичките си ресурси. И малко отгоре.

Запретна ръкави и хвана левия си показалец с дясната си ръка.

— Намираме се в тясно сътрудничество с тях — поясни той и разклати пръст, все едно държеше самата Полицейска служба за сигурност, — защото имаме причини да смятаме, че този случай вероятно е свързан с ежедневната ни работа и сфера на отговорност. Освен това — той обви пръстите на дясната си ръка около два пръста от лявата — централата на криминалната полиция също участва в схемата със своята компетентност по особени въпроси. Не на последно място относно техническото оборудване. С други думи, всичко живо е ангажирано със случая. А тези хора са много компетентни, ако мога да се изразя така нескромно. Ще добавя, че правителството е в пълна готовност за кризисна ситуация и всичко, свързано с нея. На крак са и други отдели и служби, не само полицейските. Да не говорим за установената постоянна връзка на високо ниво между двете ни правителства. На възможно най-високо ниво.

— Но…

Уорън Скифърд пооправи вратовръзката си. Сега се усмихваше по-дружелюбно. Петер Салхюс вдигна отбранително ръка.

— Тук няма да дойде Джак Бауър^[1] — сериозно отбеляза той. — Срокът му изтече преди — отново погледна часовника — три часа. Налага се да гласуваме доверие на ефективната и модерна, макар и не особено зрелищна, полицейска работа на норвежката полиция.

Мълчанието продължи няколко секунди. После Уорън Скифърд започна да се смее с топъл, дълбок и заразителен смях. И Ингвар прихна, Петер Салхюс също се ухили широко.

— А и грешиш — добави той. — Както ще те осведомят на срещата с началника на полицията след по-малко от час, налице е стабилен напредък.

— Така ли?

— Въпросът е дали…

Началникът на Службата за сигурност се облегна назад и преплете пръсти на тила си, все едно оглеждаше точка на тавана. Това продължи толкова дълго, че Ингвар също вдигна очи, за да провери дали действително там има нещо. Чувстваше се потискащо излишен.

Реално никой не му обясни каква е неговата задача. Полицейският началник изглеждаше разсеян, когато преди час ги представи един на друг. Очевидно не помнеше, че се познаваха отпреди. След няколко минути ги остави, без да им даде допълнителни инструкции. Ингвар се почувства в ролята на алиби — парче месо, подхвърлено на американците, за да се умирят.

Не му остана време да се обади вкъщи.

— Въпросът е дали да не предпочета да бъда откровен — внезапно изтърси Петер Салхюс, впи поглед в американеца и не го отмести.

Уорън също не отстъпи.

Окото му не мигна.

— Да — най-сетне заключи Петер Салхюс. — Май така ще направя.

Бутна една от чашите към Уорън Скифърд. Американецът не помръдна.

— Първо — подхвана Салхюс, — искам да подчертая, че имам безрезервно доверие на полицията в Осло. Тере Бастесен е в отдела почти четирийсет години и преди да стане юрист, беше полицай. Понякога прави впечатление на… — поклати глава, докато търсеше подходящия израз.

— Типичен норвежец — предложи Уорън Скифърд.

— Възможно е — отвърна началникът на Службата за сигурност, без да се усмихва. — Но не го подценявай. Според мен при този случай трябва да се надяваме на полицията. През последното денонощие ние, от Полицейската служба за сигурност, сме прегледали всички данни от предварителното разузнаване за президентското посещение. Изядохме с кориците всеки доклад и анализ, за да разберем какво можем да дадем за превод, върху какво не сме наблегнали, а то би ни подсказало нещо или да изиграе ролята на предупреждение. От останалата част на Европа си набавихме нужната ни информация за известни банди, групировки със съмнителна репутация, отделни лица… — почеса се по темето той, — нищо. Или поне досега.

Уорън Скифърд си свали очилата, извади кърпичка от джоба на панталона си и бавно, почти с любов, почисти стъклата.

— Имахме информация — тихо призна той, — преди Единайсети септември, имам предвид. Там фигурираха сведения. Те съществуваха, разполагахме с тях. Просто не им обърнахме внимание. Проучването, което би спасило живота на близо три хиляди души, потъна в другото… В другото, дето… — сложи си очилата, без да довърши изречението.

— В този бранш нещата са такива, каквито са — кимна Салхюс. — Ще призная, че вчера следобед се боях най-много от едно: от мига, когато някой от служителите ми ще докладва за недогледана от нас информация; частта от пъзела, оставена настрана, защото не сме успели да намерим мястото й в картинката. Бях силно убеден, че този миг ще настъпи. Но засега — той разпери ръце и повтори: — нищо.

След кратка пауза попита предпазливо:

— А вие? Открихте ли нещо?

Зададе въпроса с небрежна, дружелюбна интонация. В отговор Уорън само леко повдигна вежди. После взе чашата с газирана вода, без да отпие.

— Спомена нещо за свидетели — обърна се той към Ингвар Стубьо.

— Значи разполагате с някаква информация — заключи Салхюс.

Уорън пресуши чашата, без да бърза. После избърса устата си с носна кърпичка и с напълно безизразно лице вдигна очи към началника на Службата за сигурност.

— Свидетелите — напомни Уорън Скифърд.

— Опитах се да те предразположа да ми се довериш.

— Имам ти доверие.

— Не.

— Напротив. Доверявам ти се изцяло. В нашия бранш има голяма разлика между доверие и нескопосаност. Отлично го знаеш. Щом констатирам, че ти и хората ти се нуждаете от нашите сведения, ще ги получиш. Лично ще ти ги предоставя. Обещавам ти. Но точно сега аз имам нужда да разбера какви са тези приказки за свидетели.

Салхюс се изправи и се приближи до прозореца. Утрото изглеждаше обещаващо — със силно слънце и леки облаци, типични за началото на лятото. Сега бяха потъмнели и се мобилизираха за атака от юг. Салхюс вече виждаше дъждовния шлейф, приближаващ от фиорда на Осло. Дълго остана загледан навън.

Ингвар, обзет от силното усещане, че е излишен, вече обмисляше възможността да се извини и да излезе. Отдавна трябваше да е звъннал вкъщи. Сутринта размишлява дълго и заключи, че най-правилно е да се подчини на нареждането. Събуди се с прилив на необичаен за него гняв. Стомахът му се беше свил на топка и не успя да преглътне и залък. Не помнеше някога доброволно да е пропускал закуска, обяд или вечеря. Сега коремът му къркореше. Изпитваше непреодолимо желание да се махне оттук. Да се прибере у дома. Случаят нямаше почти нищо общо с нещата, с които се бе занимавал той. Не виждаше с какво може да бъде полезен. Ако смисълът на участието му беше да играе ролята на екскурзовод на Уорън Скифърд по време на неговото пътуване из ведомствата в Норвегия, задачата му се струваше повече от обидна.

Остави наистина бележка на Ингер Юхане, но не пречеше да е по-мила.

Трябва незабавно да й се обади.

— Стубьо — Салхюс неочаквано се обърна към него, — ето нещо за теб.

Ингвар вдигна очи. Поизправи се сконфузено на стола като ученик, спипан да мечтае в час.

— Така ли?

За пет минути Петер Салхюс успя да ги осведоми какви свидетели са се появили. Близо трийсет души се свързали с полицията, защото станали очевидци и разказали едно и също. Двама мъже и една жена, приличаща на госпожа Президента, в син автомобил. Около половината забелязали марката на колата: форд. Останалите помнели само цвета. Всички очевидци споделили, че шофьорът на синия автомобил явно не се стараел да остане незабелязан.

— И тук се появява проблемът — заключи той и посочи начертаната от него карта.

Скицата на Норвегия напомняше на износена ръкавица, простряна да съхне. Петер Салхюс остави химикалката и скръсти ръце на гърдите си. Другите двама мъже се надвесиха над чертежа.

— Не може да е вярно — възрази Ингвар.

— Напротив — отвърна Салхюс. — Вярно е.

После се наведе напред и добави:

— Това са получените от нас сигнали. Но дори и да вземем предвид традиционното схващане, че част от тях обикновено са погрешни поради недоглеждане или лъжа, няма как да е вярно. За това си напълно прав.

Ингвар още веднъж плъзна поглед от край до край по непретенциозната карта. Салхюс беше отбелязал до червените знаци часовете, когато са забелязани обектите.

— Значи се движат по Е6 към Швеция — заключи Ингвар и прокара пръст по Йостафол. — А това е Е18 към Кристиансан. А тук — пръстът му се отмести към Тронхайм.

— Това не е в моя ресор — полугласно поясни Салхюс и се почеса по брадичката. — Полицията, разбира се, ще проучи ситуацията. Ако съдя от опита си, вече са го направили. Ясно е като бял ден.

— Това е погрешна следа — възкликна Ингвар. — Всичко това са пълни глупости!

— Да.

Уорън Скифърд не обели дума, докато Салхюс чертаеше и разясняваше ситуацията. Сега обаче взе картата. С поглед, впит във веригата, очертаваща подадените сигнали от цяла Южна Норвегия, той подхвана:

— Наясно си с разстоянията. Изчислявал ли си за колко форда с жени в червено става дума?

— Поне за два — отвърна Салхюс. — А вероятно и за три. По принцип е възможно да стигнем оттук — той придърпа картата и посочи — дотук в рамките на зададените времеви граници. Може да пропътуваш разстоянието между тези два града — показалецът му описа линия от Ларвик до Хамар — за три часа и половина, но е нужно здраво каране. Понеже това се случи на националния празник и движението не беше натоварено, все пак е възможно.

— Два отбора — промърмори Уорън Скифърд. — Вероятно три.

— Обикаляли са с автомобили из Норвегия и прилежно са се грижили да ги забележат — обобщи Ингвар. — Защо му е, за бога, на някого да осъществява подобен план? Сигурно са осъзнали, че е само въпрос на време всичко това да бъде разкрито?

Дневната светлина вече не беше толкова ярка. Вятърът се беше усилил и внезапно по прозореца заплющя силен дъжд. На перваза кацна чайка. Гарвановочерното око се втренчи съсредоточено в нещо в стаята. После отвори човка, за да изписка.

— Време — на глас мислеше Салхюс. — Искат да ни губят времето и да създадат объркване.

Чайката литна и се изгуби право към земята. Заваля градушка. Парчетата лед с големината на зърна черен пипер трополяха по стъклото.

— Но всичко си има и положителна страна — възкликна Салхюс с престорена веселост. — Разполагаме с няколко прекрасни снимки на шофьора. Или на шофьорите. От поне две бензиностанции, доколкото чух. И независимо дали в цялата тази история става дума за двойник, тръгнал да пътува с кола, много по-интересно е да разберем кой ги е изпратил. Попитай началника на полицията, Уорън. Това, както споменах, не е моя работа. Говори с полицията. Но преди да тръгнете — Петер Салхюс прехапа устна и се поколеба, преди да попита:

— Всъщност защо си тук?

Уорън Скифърд го погледна и веждите му трепнаха едва забележимо.

— Защо изпратиха точно теб? — уточни Салхюс. — Доколкото разбирам, ти си ръководител на вид… антитерористична група, която се занимава с поведенческа психология. Не е ли така?

Американецът кимна равнодушно.

— Значи не си ръководител във ФБР. Изобщо не ръководиш оперативна група. Въпреки това изпращат…

— Грешиш. Оперативни сме във висша степен.

— Но все пак не разбирам — настоя Петер Салхюс и се наведе над бюрото — защо не изпратят…

— Добро попадение — прекъсна го Уорън Скифърд. — Много добро попадение. В думите ти има смисъл, разбира се.

За пръв път Ингвар като че ли забеляза някаква безпомощност в самоуверения образ. Очите му сновяха неспокойно напред-назад, а присвитите му устни му придадоха вид на по-възрастен, почти на старец. Но той запази мълчание. Градушката спря неочаквано, както и беше започнала.

— И какъв е смисълът? — тихо попита Петер Салхюс.

— Моите колеги не допускат отговорът на тази загадка да се крие в Норвегия — отвърна Уорън Скифърд и си пое дълбоко въздух. — Смисълът да ме изпратят, е, че у дома не ме искат. Очакват да намерим обяснението в хаоса от материали на нашето разузнаване в комбинация с американското разследване, водено в момента. А то е доста… интензивно. Меко казано. Вие, европейците, вероятно бихте го определили като брутално.

Посегна към чашата, поколеба се и я остави. Беше празна.

— Според ФБР изчезването на госпожа Президента е терористичен акт, с който само САЩ са в състояние да се справят — продължи той. — В този контекст Норвегия се превръща в малка… страшно малка и незначителна… — По лицето му пробяга почти извинителна усмивка и той вдигна рамене. — Сигурно разбирате. И понеже аз и моите хора имаме различно виждане от мнението на ръководството относно какво представлява терористът, какво се опитва да постигне и как…

Той отново не довърши мисълта си. Надигна се в стола и приглади трескаво сакото на гърдите си, а после се наведе напред и погледна Салхюс в очите.

— Едва ли те интересуват вътрешните конфликти във ФБР — предположи той. — А и е излишно да ги обсъждам. Няма да издам голяма тайна, като ти обясня, че главното подозрение на САЩ по този случай върви в една посока: към Ал-Кайда. Те имат пари. Имат развита мрежа от контакти. Имат мотив. И, както е известно… са ни нападали и преди.

— Но не и твоето — отбеляза Салхюс.

— Какво?

— Твоето подозрение не върви в посока Ал-Кайда.

Уорън Скифърд не отговори. Прокара ръка през косата си с разперени пръсти. Около него се разнесе слаб мирис на шампоан.

— Ти си началник на Службата за сигурност — най-сетне подзе той доста високо. — Как мислиш?

Дойде ред на Петер Салхюс да замълчи. Той забарабани с химикалка по бюрото.

— Така си и мислех — заключи Уорън Скифърд.

— Не съм казал нищо.

— Напротив. И двамата знаем, че това доста се отдалечава от стила на Ал-Кайда. Осама бин Ладен иска да всява страх, Салхюс. Ал-Кайда са свещени бойци, подтиквани от люта омраза. Целта им е да създадат зрелищни сцени на откровен… терор. Те са терористи в истинския смисъл на думата.

— Терорът — Салхюс мушна химикалката в едно от чекмеджетата — най-общо се дефинира като незаконно деяние, при което жертвата на насилническия акт не е главната мишена, а средство да се уязви голяма обществена група. Просто казано, чрез страх и ужас. Нима отвличането на американския президент не е терористичен акт? Доколкото разбирам от новинарските емисии — той кимна към изстрадалия телевизор — в момента в страната ти върлува именно страх.

— Или несигурност — обади се Ингвар и се изкашля. — Мъчителна несигурност. А това май е още по-лошо. На мен ми изглежда доста по-различно от представата ми за тероризъм. По-скоро имам чувството, че — пое си дъх и започна да търси подходящата дума, докато гледаше направената от Салхюс груба скица на Норвегия, осеяна с червени точици, — че някой си играе с нас. Просто ни смята за глупаци. Не е съвсем в стила на Осама бин Ладен.

Другите двама го погледнаха. Салхюс кимна слисан и вдигна рамене. Понечи да каже нещо, но Уорън Скифърд рязко се изправи.

— Трябва да продължим.

Ингвар все още се чувстваше неловко, когато на вратата стисна протегнатата ръка на Салхюс. Американецът долепи мобилен телефон до ухото си и се запъти към асансьора.

— Напълно си прав — полугласно го успокои Салхюс на норвежки. — Играят си с нас. Някой има мотив, средства и възможност да ни взема за мезе, и то яко. Подозирам, че твоето приятелче се досеща кой е. Ако се докопаш и до най-слабия намек за какво става дума, се свържи с мен. Незабавно. Ясно?

Ингвар кимна леко и смаяно забеляза колко студено и влажно е ръкостискането на началника.