Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (9)

Глава 7
Баща ми

Баща ми и аз си приличахме много. И двамата сме с леко мургав тен на кожата, скулести лица, тъмни очи и носове с античен профил. Косите и на двама ни са тъмни и вълнисти, само дето моята има леко кестеняв оттенък. И двамата имаме добри мускули, особено на ръцете и краката. С една дума аз съм наследила доста от неговите гени, що се отнася за физическото ми тяло. Той винаги носеше един елегантно подстриган тесен мустак, който запази, макар и не така фино оформен, до старини.

Това лято взех всички стари снимки, които бяха в къщата на родителите ми. Сестра ми беше съгласна, даже ми даде и от нейните. Имам две снимки на баща ми с войнишка униформа, когато е служил в царската армия: бил е красив млад мъж. Своя младолик изглед запази и до старини, а миналия месец вече навърши 81 година. Неговата кожа се задържа дълго време стегната, почти без бръчки по лицето и шията.

Майка ни понякога се шегуваше: „Баща ви изглежда много по-млад от мен, той като че ли не остарява. Кой знае дали няма някога да ме замести с някоя по-млада“.

Те бяха заедно половин век, преди майка ни да почине. Без нея той не издържаше повече от 2–3 дена сам. Тя обичаше да посещава сестра ми във Велинград и често искаше да остане там няколко дена при нейните любими внуци, а по-късно при правнуците. Едва пристигнала там, и след 1–2 дена той се обаждаше по телефона да я пита дали няма намерение най-после да се върне вкъщи.

Баща ми не само изглеждаше младолик за възрастта си, но и като 70-годишен, вече старец притежаваше необикновена сила. Безпроблемно слагаше на гърба си голям чувал, пълен с жито, и от двора го занасяше в избата, като трябваше да слезе по стълбите, за да влезе в нея. Сеченето на дърва беше също негова работа до скоро време. Но в последните 2–3 години като че ли изведнъж остаря, отпадна.

Баща ми е вече от 5 години вдовец. Три години след смъртта на майка ми силите му за живот започнаха да отслабват и постепенно да угасват. Болят го ставите от няколко години. Тези проблеми ги имаше от много отдавна, но в по-слаба форма, а сега болките се усилиха. Той обаче не искаше да предприема някакво лечение, все по-рядко ставаше от леглото, докато накрая се залежа и сега сестра ми се грижи за него. Изглежда, това заболяване беше наследствено, в гените на дядо ни, на татко и брат му, и на тяхната сестра. Всички те, най-вече на старини, имаха същия проблем. Но имаха и общи характерни качества: инат и твърдоглави, не отстъпващи от убежденията си. Но при баща ми имаше и допълнителна причина, беше дюстабанлия, а цял живот не пожали краката си. Все ходеше без чорапи, обуваше ги само когато беше много студено, а и селските му обувки бяха в повечето случаи гумени. Когато поливаше градината, ходеше бос и газеше често в студената вода между лехите.

Баща ни сам си сложи диагнозата за болните кокали и беше убеден в нейната правота. По време на Втората световна война, когато е бил войник, почти е бил измръзнал. София, където беше служил, беше бомбардирана от англичаните и от американците, защото България беше съюзник на Хитлеристка Германия. Недалече от него избухнала бомба и почти целия го заровила. Дълго време той бил в безсъзнание, намерили го почти измръзнал. Всъщност неговите предположения имат логика и е възможно и това да е една от причината.

Следващата диагноза на баща ми беше по повод на замайването на главата му и губенето на равновесие при изкачване на височини. По стълба на покрива на къщата той не се осмеляваше да се качи. Сигурно би могъл, но изпитваше страх и го обземаше нервно напрежение. И тук причината била силният звук на избухналата бомба тогава, при което едва не изгубил слуха си. Аз мисля, че неговият страх от високо беше на психическа основа, нещо като клаустрофобия, която и други хора имат.

Баща ми е не само „дебела глава“, което в последните години се засили, но е и лесно избухлив. Това са единствените общи черти с баща му, дядо Тодор. Иначе той е много често с добро настроение, усмихнат и най-вече обича да се смее. Тогава очите му стават живи и искрящи. Даже и сега, когато вече е болен и има уморен поглед, има моменти, когато те пак оживяват и пламъкът отново се връща в тях.

Има моменти, свързани с баща ми, които никога няма да забравя. На сестра ми и на мен беше казал още когато бяхме деца: „Като дете се заклех никога да не бъда като баща ми. Не така стиснат и студен“.

И наистина баща ни никога не беше като него, поне доколкото като човешко същество сам можеше да се контролира. Той устоя на думите си и за нас беше един любещ баща.

Всъщност се питам защо пиша в минало време за баща ни, та той е жив и аз се надявам да не ни напусне скоро. Може би го правя несъзнателно, защото толкова дълги години съм далеч от дома ни в село, толкова рядко се виждаме и сега, когато пиша тези редове, оживяват спомените за миналото, най-вече отдавнашното, далечното минало.

През целия наш живот баща ни беше много добър към нас, децата, а и към майка ни. И въобще той обича много малките деца, това се вижда не само от отношението му към неговите внуци и правнуци, които са най-голямата му гордост, но и към чуждите.

Като деца често питахме баща ни какво има за ядене, защото знаехме отговора му: „Зъби и въздух“. Доставяше ни удоволствие да се шегуваме с него, а това той го можеше много добре: да ни разсмива. И понеже не ядеше плодове и зеленчуци в суров вид, ние се шегувахме с него, като питахме: „Защо не ядеш домати, те са здравословна храна?“. Отговорът му ни беше добре познат: „От всички зеленчуци аз най̀ обичам кюфтетата от кайма“.

Баща ми не ми е удрял плесница, даже и тогава, когато сигурно съм си я заслужила. Само един път беше ударил сестра ми, и то няколко пъти, като за оправдание повтаряше пред нас, че това е било само един път. Тя беше отишла с една нейна приятелка от махалата при нейни роднини в едно съседно село. И понеже изпуснали рейса за обратно, останали да пренощуват там. Ние нямахме тогава телефон и те не са могли да известят родителите ни. Представям си колко много са били разтревожени майка ми и баща ми за нея. На следващия ден сестра ми си получила заслуженото от баща ни: една плесница, за да не се повтори никога повече такова нещо.

И на майка ни той беше зашлевил веднъж една плесница, но това е била единствената за тези 50 години съвместен живот, което също често изтъкваше. А причината съм била аз, защото тя ме ударила, за което аз пък въобще не си спомням. Знам това от баща ми, който се хвалеше как ме е защитил. Ако нещо исках да постигна, трябваше само да започна да плача и той вече беше съгласен. Този всъщност много твърд мъж има меко сърце и не може да гледа да се стори нещо лошо на деца. Но един път не промени мнението си въпреки моите сълзи. Когато казах на родителите ми, че искам да се омъжа за един германец, баща ми стана много сериозен, строг и ядосан: „И до небето да скочиш, няма да се съглася! Няма ли повече български мъже, та ще вземаш чужденец?“.

Баща ми не отстъпи въпреки моите молби. И този път ми помогна майка ми, както често се случваше. Той беше всъщност напълно в нейните ръце, тя можеше да му влияе, и то по един много мъдър начин. Все правеше така, както тя искаше, а той имаше чувството, че това е неговата воля. Тя просто му промъкваше това внушение. И този път стана така: „Остави това на мене, той ще се съгласи. Ти прави това, което смяташ за нужно“, успокои ме тя.

Аз и мъжът ми подписахме брак в Берлин и непосредствено след това пристигнахме при родителите ми на село. За мое голямо учудване баща ми, заедно с майка ми, ни посрещна радостно, прегърна зет си и му лепна една целувка по бузата. Той беше вече като преобразен, все едно никога не е забранявал тази връзка. А у дома още същата вечер ни очакваха най-близките ни роднини, цареше празнично настроение. Когато бях малка, бях за баща ми „момчето“. Той много жадувал да имат момче, но тази негова съкровена мечта не беше се сбъднала. За това пък и двете със сестра ми родихме само момчета, тя двама синове, а аз един.

Никога в живота си не забравих думите на баща ми, по-точно обещанието му: „Дори и да остана само с една риза на гърба ми, ти ще можеш да следваш, това трябва да го знаеш!“.

Още от първи клас знаех, че по-късно искам да следвам, и често съм го казвала на родителите ми. Това беше моя мечта. Аз сама се научих да пиша и чета, като гледах от сестра ми и от учебниците и, която беше два класа по-напред от мен. С тези свои думи баща ми ми беше вдъхнал надеждата и успокоението, че ще имам неговата подкрепа. Знаех, че той ще спази обещанието си, и знаех колко работлив беше. Вкъщи малко се поотпускаше, обичаше в неделята да си подремне през деня, но през седмицата работеше на полето от ранна утрин до късна вечер. И така стана, баща ми удържа на думите си, аз имах безгрижен студентки живот през всички години на следването ми. Нямаше нужда да работя, за да се подпомагам, но тогава това беше нормално за всички, които следваха. Може би учудващо, но беше възможно в ония времена, за разлика от днешните. Аз си бях наела квартира под наем с едно друго момиче. Това сред студентите беше предпочитан вариант, отколкото общежитието с установения вечерен час.

* * *

Както дядо Тодор, така и баща ми четеше редовно вестника, беше винаги много заинтересован и винаги знаеше какво става в страната и по света. И разбира се, често „мътеше“ политиката, като най-вече си изкарваше яда от прочетеното. Той беше много критичен и мисля, че в повечето случаи справедливо, не беше от хората, които си затварят очите за неправдите. Но това не беше случайно, та нали беше син на „Министъра“, както в селото наричаха дядо ми.

Баща ми имаше шофьорска книжка с най-различни категории: за трактор, камион, комбайн. За лека кола също, макар че цял живот не притежаваше такава, за такъв лукс нямаше нито финанси, нито интерес. За тези права, да кара такива тежки машини, той беше командирован някъде другаде на курсове за шофьори, а от време на време ходеше пак там на опреснителни.

От ранна пролет до късна есен баща ни работеше с трактора на полето: най-напред оране, след това сеене, а после прибиране на реколтата със закачено ремарке на трактора. А също и с комбайн работеше по време на жътвата няколко години в Северна България, мисля, че беше някъде в Добруджа. Работното му време не беше фиксирано, но той много съвестно следваше задълженията си и знам, че обикновено рано сутрин излизаше и вечер късно се връщаше. А през зимните месеци поправяше в селскостопанската работилница машините, правеше им и основно обслужване, инспекция. За тогавашните времена изкарваше доста пари, и то съвсем заслужено. Той получи най-високата пенсия от всички трактористи, а те бяха най-добре платените работници в селото.

Баща ни имаше в характер си нещо детско, държеше се и така понякога. Обичаше да събира запалки, химикалки, имаше цяла колекция и от други такива дреболии. И той много се радваше, когато сестра ми и аз, а по-късно неговите зетьове и внуци, му донасяме такива „джунджурии“, както им казвахме тогава.

Спомням си как баща ми се зарадва като малко дете, когато му подарих от Германия едно малко транзисторче. Той повече не се раздели с него, където и да отидеше. Баща ни обичаше да слуша български народни песни и въобще народна музика, а също така новините и предаванията за футболните мачове. Той слагаше това малко транзисторче до леглото си, като, преди да заспи, слушаше музика, а сутрин рано, като се събудеше, също. Майка ни не издържа това дълго време и се премести да спи сама в друга стая.

Баща ни не беше пушач, но винаги имаше една кутия с добри цигари, които ние му подарявахме. А когато имаше гост или ако нещо особено радостно се случи, запалваше една цигарка, макар и да не поемаше дима като истински пушач. Те му служеха като резерва — да има най-вече за почерпка на другите хора.

Към домашните ни животни имаше различно отношение. Храненето на прасето, по-късно станало свиня, беше негова грижа, правеше го, без да изчаква подканата на майка ни. Той си говореше често с него, което също се казваше Гошо. Кокошките и мисирките не го интересуваха особено, освен месото им, и те бяха под попечителството на майка ни. Кучето баща ни обичаше, но не така силно като котката, особено малките и котета. На него той даваше обикновено да яде хляб, натопен с манджа, а котките получаваха от време на време мръвки или салам.

Мухите ги мразеше много и добре се справяше с тяхното умъртвяване. За тази цел сам си беше изработил инструмент — дървена дръжка с гумена част на едната страна, и беше много бърз с удрянето по тях.

Баща ни има едно много старо, 43-годишно колело, мисля, че и то, като моторетката на калеко Милан, е от немската марка ИФА. Колелото беше неговата гордост и неговият добър приятел. Само педалите беше сменил със собствено изработени дървени части, понеже се бяха амортизирали. Но иначе колелото е в пълна изправност, ако е имало нужда от поправки, ги е правил сам. Той беше привързан към това колело като дете. Където и да отидеше в селото, беше винаги с него. А когато се пенсионира на 55 години, като тракторист с 5 години по-рано от редовните пенсионери, баща ни всеки ден ходеше с колелото на покупки, до някой роднина или до приятел. Майка ни често му се караше, защото, вместо да купи всичко наведнъж, той се връщаше няколко пъти, а и се забавяше понякога доста дълго време. Понеже беше много разговорлив човек, като срещнеше други познати хора, завързваше често разговор с тях.

А сега това колело стои самотно, облегнато на една стена в двора. Баща ни никога повече няма да може да го кара.

* * *

До старини той почти никога не беше боледувал сериозно. Преди много години, когато още бяхме малки и учехме в селото, имаше от време на време проблеми с жлъчката и ходи няколко пъти на курорта в Хисаря заради лечебните свойства на минералните води: за къпане и за пиене. В болницата беше само веднъж за операция на едното коляно, а няколко години по-късно беше опериран от херния.

Имаше един много специален метод да си мери кръвното налягане, като беше напълно убеден, че това е правилният начин. В зависимост от резултата знаеше дали да взема хапчета за сваляне на кръвното налягане, които купуваше без лекарска рецепта от селската аптека. Спомням си, че 140 кръвно налягане той вече считаше за високо, което всъщност беше преувеличение от негова страна. Методът беше следният: баща ни вземаше една 20-сантиметрова линия и я слагаше на лявата си ръка, обърната от страната, където се мери пулсът. След това вземаше една голяма дебела игла за шиене, която беше закачил на един конец, и я движеше по линията. Там, където иглата започваше да се движи в кръг, беше първата стойност на кръвното, а при второто въртене — втората стойност. Тогава аз му се присмивах, което понякога го ядосваше. Преди няколко години му донесох от Германия един апарат за кръвно, който се слага на китката на ръката за измерване. Баща ми не пожела да го ползва, докато не се убеди, че той мери правилно. А това направи, като сравни резултата от собствения си метод с този на апарата. Когато видя, за мое голямо учудване, че те почти съвпадаха, той прие новата техника и започна да я използва.

* * *

Баща ни сега е болен, нуждае се от постоянно гледане, което легна на плещите на сестра ми. Ние всъщност не можем да кажем какво му е, с изключение на болните му стави, защото той иначе от нищо друго не се оплаква, не му е нужен лекар, няма други заболявания. Но той се залежа, и то почти две години: спи, яде и пак спи или си лежи в леглото. Всъщност може да се каже, че го е хванала сънната болест, но ние добре знаем, че не е така.

Баща ни е станал като наркоманите, но веществото, от което той има нужда, е захарта — дали натуралната, или във вид на сладкиши, важното е да е нещо сладко. Любими са му вафлите. Ако сестра ми иска да направи така, че той да стане от леглото, тя оставя вафли върху масата в антрето и му казва, че излиза, а ако му се прияде, те са там. Не след дълго време той е станал и си ги е взел, а и разбира се, вече изял. Но в последно време неговите мускули така са отслабнали и отмалели от лежането, че му е трудно да стане без чужда помощ. Може би това е причината да има такава потребност от захар, защото преди това те бяха много силни. Баща ни иска даже сестра ми да му слага захар и в супата, а ако тя откаже, започва да се сърди като малко дете. Тя не можеше да сдържи смеха си, когато ми разправяше, че иска вече да му слага захар и в манджата, а понякога да му даде малка купичка със захар, която набързо изяжда.

През лятото сестра ми със смях ми разказа как баща ни успял сам да излезе в двора, а кучето не го познало, започнало да лае по него и добре, че е било завързано, както обикновено.

Тя се грижи много добре за болния ни баща. Преди две години отиде да живее на село, защото той не иска да се премести да живее в нейната къща във Велинград. Неведнъж е заявявал пред нас, че докато е жив, ще остане в родната си къща, в родното си село Карабунар, където да бъде заровен до майка ни, когато умре.

Аз мисля, че баща ни беше по-привързан към сестра ми, отколкото към мен. Макар да ме наричаше като дете „момчето ми“, сестра ми е с по-мъжки характер от мен, даже, напротив, аз бях едно тихо, кротко и срамежливо момиче, поне в ранните ми години. Но никога не съм се засягала и не съм се чувствала пренебрегната. От друга страна пък, мисля, че майка ни беше по-привързана към мен или поне съм останала с такова убеждение. Но това не значеше, че нашите родители различно ни обичаха, те бяха еднакво справедливи към двете ни.

Това лято сестра ми ми разказа как заради баща ни часове наред през нощта не могла да „мигне в леглото“. Братовчед ни Тошко все ни говореше в последно време, че смята да направи курбан за помен на умрелите му майка, баща, брат и зет. И че ще покани всички роднини, приятели и съседи. Баща ми не знаеше за това, защото той и батко Тошко бяха се скарали за политиката, но може и за нещо друго да е било, но вече от две години не си говореха. Поради тази причина сестра ми избягваше да споменава името му пред баща ни, за да не започне отново да му се ядосва.

Било някъде към 3 часа след полунощ, когато баща ни започнал да чука с бастуна си по стената на съседната стая, където спеше сестра ми. Той имаше този навик, когато нещо му потрябваше. Тя се събудила и отишла при него да види какво има. А той съвсем развълнувано и казал: „Сънувах брат си и той каза за курбана ти да сготвиш, защото много добре готвиш и винаги е вкусно“.

Сестра ми твърдеше с абсолютна сигурност, че никога не е споменавала и дума пред него за този курбан. Дни наред я занимавала мисълта за този мистериозен случай.

В последно време често си мислех за баща ми. И аз се питам какви ли мисли му се въртят в главата, като месеци наред само лежи, почти през цялото време спи и понякога обърква времената. Даже се стигало и до там, че си е искал закуската късно следобед, мислейки, че е сутринта.

Това лято за първи път го видях необръснат. Той просто не искал и сестра ми, която го бръснеше, го оставила на мира. Учуди ме, че е постъпил така, въпреки че знаеше, че ще си дойда от Германия. Неговата брада е побеляла напълно, а косата му също, и то за толкова кратко време. Аз открих голяма промяна у него в сравнение с предишното лято. Баща ми беше и много отслабнал през последните 12 месеца. Сега той изглеждаше като дядо Тодор, неговия баща.

Когато се сбогувах с него, като че виждах образа на дядо, а всъщност беше образът на баща ми. Стана ми болно и тъжно да го видя толкова състарен и отпаднал телом и духом. Така ми се иска догодина през май, както съм планувала да си дойда, макар и не за дълго, пак да се видим.