Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (4)

Глава 2
Нашата улица

Нашата улица няма име. Карабунар, както може би повечето села в България, е с безименни улици. Някога, преди много години, се опитаха да им сложат номера вместо имена. Но понеже никой не възприе този „анонимен“ опит за именуване, Общината ги премахна. Селото ни наброяваше тогава около 3.500 жители, но пощаджията се справяше прекрасно с безименните улици.

В миналото, когато бях малка, имахме много съседи, или комшии, както тогава ги наричахме. Улицата ни беше много оживена. Във всяка къща живееше едно голямо семейство: стари, млади и деца.

Ние, децата, играехме повечето време на улицата — понякога на война, разделени на групи за партизани и фашисти, друг път на футбол, скачане на въже и други игри. Но най-много обичахме да играем на война и всеки искаше да е от „добрите“, значи, партизанин, така че често трябваше да си сменяме ролите.

Във футболните мачове в повечето случаи аз бях на вратата. Два камъка на известно разстояние помежду им определяха мястото ми на действие. Аз бях много добра вратарка. Добре, че тогава улиците не бяха асфалтирани и падането не беше толкова опасно и болезнено.

Нашата улица е доста широка и е кръстовище, което свързва няколко по-малки улици. В средата се образуваше нещо като площад, който бе обрасъл с бурени и храсталаци. Там, в центъра, още стои един кладенец без вода, неизползван и запустял кой знае откога, запълнен с пясък. В южната посока улицата води директно към полето и река Марица, като минава през циганския квартал. Понякога ставаха сбивания между българските и циганските момчета, но това беше много рядко. Можеше да се каже, че българите и циганите бяха в „мирно съвместно съжителство“ в нашето село по мое време.

Повечето от нашите родители работеха в Трудово кооперативни земеделски стопанства, накратко наричани ТКЗС-та. Те бяха разделени на бригади, които пък от своя страна се състояха от звена. От махалата всички бяха в едно, на което чичо Стоян, братът на баща ми, беше звеновод. А стрина Пана, жена му, разбира се, се чувстваше като звеноводка, и се държеше почти като шефка с другите в звеното.

По време на училищните ни ваканции ние, децата, помагахме на нашите родители при събирането на тютюневата реколта: късахме листата на тютюневите растения, които след това нижехме на дълги, метални, специално за тази цел направени игли. Брането започваше много рано сутрин, към четири часа. Пълните чували слагахме под едно голямо дърво на двора, а понякога пред дворната врата на пътя, където също имахме дървета, и започвахме съревнованието: кой първи ще си изпълни нормата. Така нанизаният тютюн се слагаше да съхне. Това ставаше през лятото и след това се предаваше на ТКЗС-то. Аз мразех брането и ниженето, защото ми отнемаше от времето за игра и четене на книги. Но не само аз изпитвах тези чувства, а и другите деца, натоварени с това задължение. Майка ни, с нейното добро сърце, ни вземаше рядко за брането, оставяше ни поне да се наспим.

Когато бях вече по-голяма и учех в гимназията, за съвсем кратко време тютюневите плантации изчезнаха от полето. Правителството бе решило, че нашето село трябва да стане лозарски център, с една дума: „от тютюн, та на алкохол“, от пушенето се премина на пиенето.

* * *

Моята приятелка Снежана и аз бяхме най-малките от децата, с които играехме често на улицата. Аз съм една година и три месеца по-голяма от нея, сестра ми е към две години по-голяма от мен, братовчед ми Гошо — две години по-голям от нея, а брат му Тошко — към две години по-голям от него.

Когато играехме, в повечето случаи се разделяхме на групи в зависимост от възрастта и интересите. Снежана и аз си играехме най-вече с кукли. Те бяха ушити от някакви парчета излишен плат, в които нашите майки бяха вложили своите изкусни дарби. Колкото двете със Снежана ставахме по-големи, толкова по-големи ставаха и куклите ни, но винаги направени от парцали. Даже ние, двете, се специализирахме накрая в шиенето на такива кукли и дрехи за тях.

Този опит от детинството ми помогна донякъде в бъдещия ми живот. При недоимъка и липсата на хубави дрехи в магазините започнах сама да си ги шия, без да съм се учила на някакви курсове. Единствената ми помощ беше, че гледах как една моя тогавашна приятелка шиеше, която също сама бе усвоила този занаят. Разбира се, ползвахме кройки от списания, и то германски, които по изключение се продаваха и по социалистическо време.

Снежана и аз обичахме да си правим в двора ни малка колибка от дъски, дървени щайги и някакви парцали за покрив. Това беше нашето скривалище и там си говорехме за духове и самодиви. А когато понякога надвечер небето над хоризонта ставаше червено, шептяхме с треперещи от страх гласове: „Когато червенината обхване като ивица цялото небе околовръст, тогава ще избухне война“.

И колкото повече си фантазирахме, толкова повече растеше страхът ни. А като се стъмнеше и Снежана трябваше да си ходи у дома, ние тръгвахме двете заедно до средата на пътя донякъде и след това аз се връщах вкъщи. А през това време на поединичното вървене говорехме на висок глас, почти крещяхме. Това беше един метод, измислен от нас, за да се справим със страха ни, като си чуваме гласовете, докато стигнем домовете си.

Аз бях вече в шести клас, когато постепенно изоставих игрите с куклите, а Снежана последва примера ми. По-възрастните от нас бяха започнали да ни се подиграват, а и трябваше скоро да отида да уча в гимназията навън.

Моята сестра не мислеше за никакви кукли, никога не си играеше с кукли, а най обичаше да е с двамата братовчеди и другите махленски момчета. Тя се сприятели с едно момиче от махалата, което се казваше Стоянка и беше една година по-голяма от нея. Сестра ми не си играеше с мен, макар че ни разделяха само две години, и то не пълни. Аз играех и с други деца от съседството, но почти никога със сестра ми, чиято глава беше пълна с детски щуротии. Книгите и училището не я интересуваха много.

През всички тези изминали години аз мислех, че тя не можеше да ме понася, и много често се питах коя може да е причината. А и тя не беше много мило настроена към мен, напротив, даже понякога беше грубичка. Това лято, когато бях в село, където тя се грижи за болния ни баща, я попитах за тогава. И отговорът и дойде веднага, директно както винаги, този път с не голяма порция укор: Защо не си играех с тебе ли? Ти или си играеше с куклите, или четеше книги. Ти все четеше! Понякога се заключваше в стаята ни, за да не те смущава никой. Аз трябваше повече да работя от теб вкъщи, аз винаги повече помагах на нашите родители. А дядо ни винаги те вземаше под закрила, когато бях ядосана на теб, даже един път каза: Остави я да чете, тя трябва да се учи, не да работи.

Това нейно оправдание ме успокои, защото е имало основателни причини за поведението и спрямо мен. Аз си го бях заслужила вероятно в повечето случаи.

В една селска къща и двор винаги има най-различни места и разнообразни начини за игра на децата, което, разбира се, е голямо преимущество пред града. В избата ни, която е много голяма и висока, наричана от нас „зимника“ поради хладината и през лятото, се намираха няколко големи бъчви и малки бурета. И когато не бяха пълни с вино, ги използвахме, за да си играем на криеница, за което родителите ни често ни се караха. Известно време спазвахме наставленията им, но в повечето случаи минаваха „от едното ухо в другото“ и ние пак си знаехме нашето.

Макар и много рядко, си служехме с един хитро измислен начин да си хванем някоя чужда кокошка и да я изпържим скрито. За тази цел, разбира се, участваха и други деца от махалата, най-вече братовчедите. А кокошки, пилета, мисирки имаше в изобилие по дворовете, също и на улицата.

Ние вземахме един дълъг канап, нанизвахме царевични зърна на известно разстояние и го хвърляхме към кокошката, която искахме да хванем. Тя се лакомеше за царевицата, но се задавяше с канапа между зърната, ние го дръпвахме към нас и „хола хоп“, имахме я вече в ръцете си. Аз обаче трябва да си призная, че това го правеха другите, на мен ми липсваше такава изобретателност и смелост. Клането и пърженето беше най-вече дело на сестра ми и братовчед ни Тошко. Те двамата още като деца бяха много работливи и такива си останаха през целия им живот.

* * *

Най-хубавите празнични дни за нас, децата, бяха Коледа, Сурвакница (на 1 януари) и Великден. А в нашето семейство — допълнително и Гергьовден, именният ден на баща ни.

На първия Коледен ден се срещахме с махленските деца от рано сутринта, топло облечени и най-вече с торбичка през рамото за слагане на подаръците, обикновено бонбони, бисквити и други сладкиши. Но понякога получавахме и по някоя монета, в повечето случаи стотинки, които обаче тогава имаха някаква стойност, поне за нас, децата. Тояжката не трябваше да липсва, защото тя беше нещо като нашия работен инструмент: с нея спечелвахме подаръците. Групата тръгваше от къща на къща, по цялото село, като най-напред в махалата, по роднините и приятелските семейства.

Ритуалът беше следният: с тояжките чукахме в пепелта от печките и казвахме нещо като: „В тази къща да има само здраве и берекет, много кокошки, мисирки, прасета, овци, много добра реколта…“

На 6-и януари се празнува Йордановден, Свето Богоявление, и това е един важен ден в православния църковен календар, защото отбелязва кръщенето на Исус Христос. Но преди това за нас, децата, беше важен първият ден от Новата година, на който пък беше здравето наред. За тази цел бащите ни правеха сурвачка, с която удряхме хората по гърбовете и им пожелавахме много здраве и щастие, най-вече късмет през годината. За сурвачките се ползваха клоните на върбите, които растяха по брега на река Марица и бяха много здрави и жилави, не можеха лесно да се чупят.

Хората ни даряваха щедро и изобилно, в зависимост от възможностите си. Всички искаха да имат през Новата година здраве и добре угоени домашни животни, реколтата да бъде добра. Българите са много суеверни, особено селяните, и никой не би посмял да е скръндза при такива благословии, и то изречени от деца. Защото… късметът може да се обърне и в нещастие.

За Великден винаги се приготвяха печено агне, боядисани яйца и нови дрешки за нас, децата. Спомням си, че когато бях малка, в нашия двор имахме една голяма, истински изградена фурна. Също и чичови имаха такава, но по-късно и двете бяха премахнати. Само нашата съседка баба Нока остави нейната до по-късни времена и тя се ползваше от семействата в махалата. Там те си печаха агнета, мисирки, гъски, а също и козунаци. Цяла нощ, от вечерта до обяд на следващия ден, се работеше като на смени, улицата беше оживена от отиващи и завръщащи се хора с техните печива.

Традиция беше в устата на агнето да се сложи едно червено яйце. А ние, децата, се вълнувахме не толкова от яденето на боядисаните яйца, колкото от „боренето“ с тях: чукахме ги и този, на когото яйцето остане здраво, се смяташе за победител. Една година дядо ми, който беше много сръчен при изработка на малки изделия от дърво, ми направи едно дървено яйце, което, боядисано, изглеждаше като истинско. То обаче ми създаде доста неприятности и за малко да не изям боя от тези, на които счупих яйцата. Хитрината ми излезе бързо наяве.

На имения ден на баща ми, 6 май, имахме винаги печено агне. Имаше един кратък период от живота му, когато той работи като овчар, но за това много неясно си спомням, трябва да съм била доста малка. И за радост на семейството ми, а и на роднините, този ден е Национален празник на овчаря и на армията. У нас идваха много гости — роднини, приятели, съседи. Лицето на баща ми сияеше от удоволствие, той винаги се радваше на гости у дома.

* * *

Най-известният колоездач в селото ни беше дядо Цанко, дядото на моята приятелка Снежана по бащина линия. Той имаше няколко деца, повечето от които бяха комунисти, а един от тях бил ятак и убит от фашистите.

Дядо Цанко беше почитан старец в селото: първо, защото някои от синовете му бяха антифашистки борци, второ, защото беше много директен мъж, и не на последно място, защото беше много стар.

От дълги години беше вдовец и живееше сам в зимната стая на къщата си. В нея живееше и семейството на приятелката ми, и леля и, сестрата на баща и. Тя имаше един апартамент в Пазарджик и не си идваше на село, само от време на време. Беше неомъжена и мисля, че така си остана до старини.

От дълги години дядо Цанко се справяше сам в живота си: пазаруване, готвене, чистене, пране. Неговата стая беше винаги спретната и подредена, което не можеше да се каже за много селски къщи тогава. Даже ходеше на полето и се грижеше за животните си да имат храна: трева, сено.

Дядо Цанко беше на 97 години и се движеше почти само с колелото си, докато не дойде един съдбовен ден за него. Той се връщал от покупки. Един съсед го срещнал и попитал:

„Дядо Цанко, докога още ще караш това колело?“

„Докато стана на 100 години“ — бил отговорът му.

Същия ден отишъл на полето да събира сено на една талига. Дъщеря му била също там да му помага. С дървена вила слагал сеното на каруцата, а накрая се качил отгоре, но ненадейно паднал долу на земята, ударил се по главата и изгубил съзнание. Закарали го у дома му, извикали веднага селския лекар. Този ден бил много горещ и задушен. Може би не е издържало кръвообращението му, завило му се е свят и той е паднал. Или пък е изгубил равновесието при качването горе, подхлъзнал се е и е паднал на някой камък или се е ударил на лошо място по главата. При всички случаи е имал лоши наранявания.

Дядо Цанко не е дошъл на себе си и умрял още същата вечер. Тази история се разказваше дълго време из селото. Той беше много здрав човек и хората се надяваха да имат столетник в скоро време. Съдбата понякога е неизбежна и коварна. Повечето селяни философстваха: „Така му е било писано, против съдбата нищо не може да се направи“.

Българите са може би най-суеверните философи.

До двора и къщата на моята приятелка Снежана се намираше „ранчото“ на бай Илия и жена му, и двамата бивши антифашистки борци. Те живееха в Пазарджик, имаха доста привилегии и високо самочувствие. Макар че вече бяха на възраст, имаха едно малко момче, с което се държаха като с принц. Посещаваха селото много рядко, поне такива са останали спомените ми за тях.

Не бях виждала това семейство през последните 20 години, с изключение на сина им, който в първия момент не познах. Преди четири години бях поканила няколко добри познати, бивши колежки от Окръжния народен съвет от социалистическото време, в един ресторант в Пазарджик. На една голяма маса, недалеч от нашата, седеше една весела група, която беше и доста шумна. На тяхната маса бяха поръчали музиканти, които свиреха хубаво. Не ми отбягна от погледа един мъж, може би някъде към края на тридесетте години, с побелели коси, които обаче му приличаха. Той беше в центъра на вниманието на празнуващите. По-късно разбрах, че това беше синът на бай Илия, известен в града със своите весели компании. И че след октомври 1990 год. той се настроил срещу комунистите и се ангажирал в Съюза на демократичните сили. Узнавайки за това, баща му получил сърдечен удар, който за радост преживял.

Братът на бай Илия беше в България известен комедиант. Предполагам, че още е такъв.

* * *

В нашата махала живееше един много потаен съсед на име бай Любен. Неговата къща не беше непосредствено на нашата улица, а се намираше на една странична. Той живееше в София, но от време на време пооставаше и на село. Носеха се слухове, че притежавал една машина за печатане на пари, но милицията е вече по следите му. Тези, които разпространяваха слуховете за него, не бяха много сигурни в това, а и повечето хора не вярваха на такава невероятна история.

Един ден деца от махалата си играли в двора му, който нямаше висока ограда, както иначе е обикновено по селата. А там беше приятно за игри: трева, дървета. Аз не мога да си спомня дали също съм била там, но сестра ми е била свидетелка на случилото се и ми го разказа това лято. И въобще още други истории, случили в селото, ми разказа, за които аз нямам спомен или не съм била там. По едно време децата забелязали, че нещо лошо мирише и се доближили до прозореца и вратата. Миризмата била толкова силна и отвратителна, че те започнали да се съмняват дали бай Любен не е умрял. Прозорците били закрити с вестници и вратата заключена. Сестра ми веднага отишла при дядо ни и му разказала за съмнението на децата детективи. Дядо довел селския милиционер, който разбил вратата. Пред погледа на всички се показала потърсваща картина: бай Любен бил мъртъв, увиснал на бесилка, самоубил се. Изглеждал много грозен: тънък, дълъг, почернял.

Не след дълго време се във вестниците се появила негова снимка и съобщение, че една малка група фалшификатори на пари била хваната и той бил техният шеф. Оказало се, че нашият бай Любен бил един от най-големите фалшификатори на банкноти в България. Поне така говорели хората в селото, възможно е да са преувеличили, а може и да е била истината.

Сестра ми и другите деца се натъжили много, когато видели гроба му изоставен и без цветя. А ние, децата, тогава не само си играехме на улицата, но и пасяхме бибетата и мисирките по полето. А си намирахме и други поводи да се мотаем там. Според разказа на сестра ми тя и другите деца взели цветята и малкото паметниче на един неизвестен партизански гроб и с тях разкрасили гроба на нашия съсед. Като самоубиец той не бил погребан на официалните гробища. Тази постъпка, за учителите нечувана и дръзка, довела до много разпити в училището, но похитителите не издали нищо.

* * *

Баба Дана и дядо Ангел бяха наши съседи, които живееха не далече от нашата къща. Техният двор се намира напряко срещу нашия, на отсрещната страна на улицата. Те бяха доста стари, когато бях младо момиче, а аз много често си играех в двора им с тяхната малка внучка.

От разкази на моите родители, но и от тези на баба Дана знаех, че в миналото са били едни от най-бедните в селото. Не са притежавали земеделска земя както повечето селяни, а са работили на другите като ратаи. По социалистическото време, благодарение на техния работлив зет, животът им беше тръгнал по-добре. Зетят също беше от бедно семейство, от някакъв град до София. Години наред работеше със съпругата си, дъщерята на съседите ни, в Родопите на националния обект „Белмекен“. Там се строяха водноелектрически централи, „каскадите“, както тогава се наричаха. За тяхната малка дъщеричка се грижеха баба й и дядо й на село.

Баба Дана беше много разговорлива жена, но имаше навика да одумва другите, най-вече съседите, и не обичаше много да й противоречат, с една дума, опитваше се да налага нейното мнение. Не всяка жена от махалата й беше по воля, най-малко стрина ми Пана. Както казва народната поговорка: „Два остри камъка жито не мелят“.

Спомням си за първото нещастие, което сполетя това семейство. Един ден внучката им беше яла някакво отровно растение и получила през нощта натравяне. Веднага беше откарана в болницата в Пазарджик, където, за радост, успяха да я спасят. Баба Дана разказваше с големи подробности за случилото се нещастие: че е трябвало да сменят почти всичката кръв на детето. Когато момиченцето вдигнало температура, тя веднага предусетила, че животът му е в опасност, защото сънувала предишната нощ, че се подпалила къщата им, тя ясно видяла силния огън. Баба Дана обичаше много да преувеличава, че даже си и вярваше.

Анчето, така се казваше внучката им, беше мило момиченце и винаги носеше много красиви дрешки. Нейните кукли бяха истински, големи и не парцалени. Родителите й изкарваха добри пари и я бяха малко разглезили по отношение на подаръците. Те виждаха рядко детето си и това бе напълно разбираемо.

Със спестените пари зетят и дъщерята изградиха голяма двуетажна тухлена къща. Дворът им беше голям, както са повечето по селата. Момичето растеше, ходеше вече на училище, но за жалост имаше проблеми със запомнянето, причината за която според баба Дана била смяната на кръвта. Старите хора често намираха някакво правдоподобно, макар и невинаги логично обяснение за последствието от сполетялото ги нещастие. По-късно родителите прехвърлиха дъщеря им в едно училище за бавно развиващи се деца, а след това продължи в училище за шивачки, което тя завърши.

Второто нещастие с това семейство беше катастрофално: един след друг починаха дядо Ангел, баба Дана, зетят, а не след дълго време и дъщерята. Внучката, вече млада жена, остана да живее в голямата къща с мъжа си и вече порасналите им три деца.

* * *

До двора на баба Дана се простира дворът с къщата на Тинчо, но с излаз към друга, задна улица. Той и брат му бяха от махленските деца, които също играеха с нас на нашата улица, която беше нещо като централно сборище. И въобще много други деца от съседните по-малки улици идваха тук да играем заедно, всички се познавахме добре.

Тинчо беше известен в селото с певческите си дарби. Пееше народни песни и неговият глас беше много подходящ за тях. В училищния хор той беше неоспорваният номер едно и му възлагаха винаги солоизпълнения на организираните селски празненства. Познат беше и със своята разговорливост, като добър компаньон, увлекателен и най-вече с хубаво настроение. По-късно Тинчо направи кариера като певец в Пловдив. Но в последните години се върнал да живее отново на село и доколкото разбрах от братовчед ми Тошко, е отворил малка кръчма.

* * *

Ние, българите, не сме еснафи и тесногръди, по-точно казано, не сме много консервативни. Хората нищо лошо не казаха по адрес на една млада съседка, приятелка на сестра ми от детинство, когато един ден дойде в селото с едно двегодишно момченце, което представи за неин син, макар че беше неомъжена. А за нейната бременност никой в селото не беше разбрал. След раждането тя го беше оставила в един дом за извънбрачно родени. Съседите изпитваха съчувствие към нея и към момчето без баща, отправиха похвала, че си е взела детето сама да си го отгледа, а не го е оставила в този дом за сираци. Българите обичат децата и за тях няма нищо по-лошо от това, да се направи нещо лошо на дете.

Баба Ночка беше една наша далечна роднина. Тя и мъжът й живееха на две къщи разстояние от нашата, но от срещуположната страна. Тя беше най-любопитната баба в махалата. През зимните месеци обикновено седеше до прозореца в нейната стая и наблюдаваше минаващите по улицата хора, да не би нещо да й избегне от очите. Понякога отваряше прозореца и започваше разговор като на разпит. А през лятото любимото и място беше пейката пред дворната врата на улицата. Тогава никой не можеше да мине покрай нея, без да даде отчет къде отива. И понеже познавахме този неин навик, понякога избягвахме да й отговаряме, за да засилим още повече любопитството и. Бях чула, че е казала, че някои съседи може да ги познае дори по кашлицата им, без да има нужда да поглежда през прозореца.

Баба Ночка беше висока, много дебела и едра жена. Тя не беше така любезна както повечето от бабите комшийки, но това не значеше, че беше лош човек, напротив, понякога ни беше забавно с нея. В махалата и се присмиваха, защото често против волята на внук си все гледаше да го тъпче с храна и понякога вървеше след него с купа и лъжица за ядене.

Баба Ночка и мъжът и са починали от дълги години. Техните две дъщери, които бяха учителки тогава, живееха другаде, едната в съседното село Виноградец, а другата — в Пазарджик, и отдавна са обявили къщата за продажба. Добре, че тяхната ограда е много висока и не може да се вижда големият им двор, сигурно също запустял и тревясал.

* * *

Не само дядо Цанко беше стар в нашето село. Там живееха много възрастни хора. Повечето от тях вече са напуснали този свят, но има и още останали живи.

Братята и сестрите на дядо ми са починали много стари, били някъде към 90-годишни. И е учудваща съдбата на много от тези хора, достигнали дълбока старост, като се има предвид колко нездравословно според днешни разбирания са се хранили. Те ядяха много прясна сланина, тлъсти животински ястия, пръскани плодове и зеленчуци, невинаги измити, пиеха не много чиста вода от чешмите и кладенците.

Баща ми, който имаше тежка работа на полето като тракторист, също ядеше много сланина. Чак в последните години спря да отглежда прасе.

Хората не само че ядяха много тлъсто, но и готвеха с много олио и свинска мас. А и често използваха същата мазнина за нова запръжка. Колкото по-мазни бяха ястията, толкова за по-вкусни се приемаха, те засищаха по-добре при тогавашната немотия. Напълно ясно е, че този начин на хранене беше абсолютно нездравословен, две мнения по този въпрос не може да има. А защо тогава поставям акцента върху това? Защото трябва някаква друга да е била причината тези хора да доживеят до стари години, не така болнави, а работещи в градините си, не склеротизирани с алцхаймер. Аз не познавах такива старци в махалата ни, моите спомени за тях са като за хора с всичкия си ум и жизненост, с които можеше да се води разговор без някакви затруднения.

Или пък, ако вземем нездравословното пиене на оловна вода при баенето за страх. Разбира се, това бяха само една-две малки глътки на върха на лъжицата, но понякога самите пациенти искаха да пият повече и го правеха. Тези лечения против страх, или баенета, както се наричат, бяха специалитет на моята майка, баба и прабаба. Те бяха известни лечителки против страх, и то винаги започваха да баят на хората след навършване на определена възраст, мисля, че след 50-ата годишнина. Но това изисква друга глава и специално обяснение, което по-нататък ще направя.

Една леля на моята майка, баба Кула, живееше в последните си години като наша съседка. Единият и син беше построил голяма тухлена къща до нашия двор, излизаща на съседна улица. Той беше взел баща си и майка си да живеят при него. Винаги когато бях на посещение при моите родители, баба Кула идваше, макар и за малко, като че ли предугаждаше, че ще бъда там. А може би е чула от майка ми, в махалата нищо не оставаше скрито, особено когато някой близък човек дойде, и то от далече. Тя винаги ми носеше пресни яйца, макар че нашите кокошки достатъчно ни даряваха. Баба Кула беше редовна пациентка на майка ми, а преди нея — на баба ми. И ако не беше вторник или неделя, дните, в които майка ми не практикуваше, трябваше и на нея да пребае. Тя доста прекаляваше с оловната вода, може би мислеше, че ако пие повече, ще и помогне по-бързо.

Баба Кула често ни разказваше за нейния тежък живот, от млада невеста до стара жена, докато омразният и мъж се пресели на другия свят. През целия си живот той беше пияница, и то от най-лошия сорт. А когато се напиел, което правел много често, мозъкът му превключвал на други вълни и той я гонил с нож в ръка из цялото село, за да я заколи. А тя, горката жена, все гледала да се скрие при някои роднини или комшии. Неведнъж и той си изяждал боя за това, а селският милиционер често го затварял, докато изтрезнее. Лелята на майка ми имаше голям страх, стрес, проблеми в живота си, беше изпила доста оловна вода, а умря на 86 години, поне тази възраст е останала в спомена ми за нея.

* * *

Нашите майки и баби имаха навика вечер да седят на някоя пейка отвън в махалата и да си говорят, докато се стъмни, а и до по-късно. Почти всяко семейство имаше пред дворната си врата на пътя една пейка, обикновено скована от дъски, краката и бяха забити в земята, а за облегалка служеше дуварът.

Тази традиция, вечер да се срещат заедно и да си говорят, е останала и досега, макар че вече не са така многобройни жените, както беше в миналото. Тяхното мило прегръщане стопля всеки път моето сърце, когато си дойда в село, и ми оставя чувството, че все едно не една година не ме е имало, а вчера или онзи ден също сме се видели.

Винаги, когато си идвах вкъщи, знаех, че ще видя майка ми на улицата, седнала на пейката с жените от махалата. А ако не беше там, значи, имаше да бае на някой, защото понякога и късно вечер я търсеха хора. Тя никога никого не връщаше, никога!

А сега, когато си дойда, поздравявам жените с малко потиснато и тъжно сърце… Толкова много ми се иска, още отдалече, както по-рано, да видя майка ми между тях.