Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (6)

Глава 4
Дядо Тодор

Дядо Тодор почина, когато бях на 22 години. В деня на погребението му аз бях в една 7-дневна отпуска, която прекарах в Будапеща. За неговата смърт и погребението разбрах, след като се върнах. Това много ме натъжи, още повече че бях любима му внучка, макар и да не ми го беше казал директно.

Аз мисля, че с изключение на неговите най-близки роднини никой друг не е скърбял много за неговата смърт. В моите спомени като дете, младо момиче, а после девойка той изглеждаше все същият: белокос, много слаб, с орлов нос, скулесто лице и стар. Аз го помня все като стар дядо. В семейството ми не се празнуваха рождените дни и аз не знаех точно колко годишен беше, един акт за неговото раждане не се намери вкъщи. Понеже в последните години той все ми казваше една и съща възраст, когато го питах за нея, мислех, че или не знае, или се прави на по-млад. Считайки го за достатъчно паметлив, информирайки се даже на тази възраст от вестниците, макар и да не им вярваше, аз предполагах последното. Според погребалния му некролог беше починал на 86 години.

Преди известно време показах една негова снимка на Юрген, с когото от 5 години живеехме заедно, а той се усмихна и каза: „Така си представям образа на Дон Кихот“.

Дядо Тодор беше известен в селото като „Министъра“. И този прякор се предаде като наследство на всички нас от семейството: неговите двама синове, чичо и татко; двамата братовчеди Тошко и Гошо; сестра ми и аз. Ние двете бяхме „малките министърчета“.

Дядо не беше много обичан в селото и не от тези, които имаха по един или друг начин някаква работа с него. Но макар и учудващо, той респектираше, беше почитан от доста мъже — дали искрено или не, това е друг въпрос. Аз мисля, че те харесваха неговата твърда глава, прямост, или както се казва, мъжкия му характер, човек, който без страх с главата си и през стени може да мине.

Той беше все от нещо недоволен, беше егоист, стиснат, а и „работата не беше я измислил“. Искаше да живее така, както му е угодно, и беше постигнал това. Но понеже неговите потребности бяха скромни, поне не беше в голяма тежест на родителите ни.

От техни разкази, а най-вече от съседите знаех, че почти цял живот нищо не беше работил. Изключение правеха неговите саморъчно направени изделия като бъркалки, дървени вили за събиране на сено, а също и саморъчно изплетени рибарски сак и серкмета с оловни топчици. Той си беше изобретил и един кавал, с който много добре свиреше. Спомням си с какво удоволствие го слушах, когато във вечерната идилична селска тишина се извисяваше прекрасната мелодия от кавала му.

Дядо правеше понякога и търговия със своите произведения по един много лесен начин: излизаше на пътя и ги подреждаше опрени на оградата ни. Сядаше на пейката и чакаше да минат селяните, които се връщаха вечер от полето. По това време се прибираха и овчарите с овцете, които вдигаха голям прахоляк на пътя, който тогава още не беше асфалтиран. Улицата ни води директно към полето, а нашата къща не е много далеч от нейния край. Надвечер тя беше много оживена, а сега по това време и „живо пиле не можеш да видиш“.

* * *

За дядо ми най-важни бяха неговите две пушки, едната от които беше чифте за изстрелване на сачми, а другата ловна пушка, която да му служи срещу разбойници, в случай че някой се опита да го нападне у дома. Ловната пушка беше негово саморъчно изобретение.

Металните части за нея му донесе зет му, калеко Милан. Той работеше в Пазарджик и имаше достъп до такива. А дървото за дървените части на пушката и тяхното изработване беше дядова специалност. С патрони и сачми също го снабдяваше калеко Милан. Дядо Тодор не можеше да понася много зет си, с една дума той „не му беше по воля“. Но отношенията им бяха взаимни: и калеко Милан не беше добре настроен към бащата на жена си. Но въпреки това за калеко беше важно и от голямо значение да му услужи, нещо като да „набере точки“ пред дядо си, и затова му набавяше всичко това, разбира се, безплатно. Тези части обаче не му струваха нищо, защото и той не ги беше платил на предприятието си, а по-точно казано, беше ги взел оттам.

Двете пушки стояха винаги под леглото на дядо ми. Когато бях малка, един път той ми позволи да стрелям с чифтето със сачми по врабчетата, които се събираха от време на време на двора. Той отвори прозореца на стаята си и държеше пушката, а аз трябваше да натисна спусъка. Спомням си, че някои улучих и те паднаха мъртви на земята. Ние, селските деца, бяхме свикнали с гледки на убити животни, това правеха нашите родители редовно с домашните животни и може би затова не съм изпитала милосърдие. А може би и за да покажа колко съм смела и добра в стрелянето пред дядо. Това обаче стана скришно от родителите ни, когато те бяха на работа. Баба Ана ми се скара, но не посмя да ни издаде на баща ми, защото той щеше да се ядоса на дядо, а пък дядо от своя страна на баба.

Ловната пушка не беше все същата, защото от време на време селският милиционер посещаваше дядо. Пушката биваше конфискувана и трябваше да се заплати глоба, която лягаше на гърба на баща ни. Но цялата тази история за дядо беше без особено значение, с изключение на яда му към неканения гост. Не след дълго време той пак си правеше нова пушка. След неговата смърт баща ни счупи и двете пушки и ги изхвърли някъде.

Дядо Тодор притежаваше и един голям стар револвер. Аз мисля, че беше още от турското робство. Никой от семейството не знаеше това, докато един ден сестра ми дойде съвсем задъхана от тичане и каза с развълнуван глас: „Дядо е скрил в дувара на нужника много пари“.

Тя видяла, че някакво парче от парцал се показвало между кирпичетата и си направила своето заключение, фантазията и заработила.

Ние знаехме, че дядо не дава нищо от своята пенсия на родителите ни, и понеже не намерихме много пари в неговия сандък за „съкровищата“ му, помислихме, че в стената е скрил спестяванията от пенсията си. А че тя беше много малка, само за старост — 30 лева, и че с толкова малко пари човек не можеше да забогатее, дотам не достигаха нашите детски разсъждения. И така, отидохме двете в тоалетната, която се намираше на двора, и с мъка успяхме да измъкнем пречещите кирпичета. Наистина там имаше нещо голямо, завито в парцали. С треперещи ръце ги развихме и какво се показа пред разочарованите ни погледи: един голям, на места вече ръждясал револвер, целият в мазнина. Значи, дядо ни го е бил приготвил и така скрил, консервирал, все едно че е очаквал някога да му послужи. Като разбра това баща ни, доста се кара на дядо. А той пък на нас и най-вече на сестра ми, нея нарочваше все за виновната, мен не ме вземаше за способна, достатъчно смела за такива неща. Цели два дена той не говори с нея.

Спомням си, че дядо ни излизаше понякога, макар и много рядко, из полето и се връщаше с един или два убити диви заека. Преди да тръгне, той ни заявяваше уверено: „Аз знам къде има зайци“.

Друг път отиваше до река Марица и се връщаше с една желязна кофа, пълна с малки рибки. Баба ни ги изпържваше и бяха много вкусни. Тях можехме да ги ядем цели, с костите, изхвърляхме само главичките.

С обществените служби дядо не беше в „мирно съжителство“, с една дума стоеше с тях на „войнишка нога“: той нито имаше разрешително за лов, нито правото да притежава оръжие, нито разрешение за риболов.

Дядо Тодор се хвалеше често със своите пушки и отправяше закани: „Ако някой влезе у дома да краде, веднага ще го застрелям на място, без окото ми да мигне!“.

Въпреки че през всичките тези 26 години, докато живеех в България, не си спомням да е имало такъв случай на кражба у дома или да съм чула такова нещо за селото, поне по времето, когато комунистите бяха на власт. В магазините нямаше много неща за купуване, даже понякога бяха почти празни, но и криминалност почти нямаше. По-различно е било по-рано, по дядовото време. И той, изглежда, още живееше със спомените за тези не много спокойни години.

Дядо искаше да стреля по един съсед, поне така се заканваше, добре че остана само като закана. До нашия двор имаше една немного голяма къща с двор, които бяха на един мъж, които живееше в София. Той си идваше само от време на време — в края на седмицата или за отпуската. А когато беше там, ходеше понякога почти гол, много леко облечен. Такова нещо по онова време беше необичайно, особено за селските възгледи. На няколко пъти дядо ни, като го видеше така, се заканваше да изнесе чифтето и да стреля по него със сачмите.

Един ден най-после му се отдаде възможността да покаже колко важно и необходимо е в една къща да има пушка. Имаше щастието да я използва и най-вече да покаже на синовете си, а и на съседите кой у нас е все още старейшината. Беше през есента, в деня, който беше определен за клане на свинята. В този ден както винаги беше голямо оживление на двора ни, бяха дошли някои от съседите за помагачи. Надойдоха и други деца от махалата и ние с нетърпение очаквахме да се сложи закланата свиня на дървеното скеле, нещо като леко наклонена дървена маса, скована от дъски за тази цел. Тогава мъжете се запретваха за работа: да я опърлят с огън, да я изкормят, да отрежат месо на жените, за да започнат навреме да готвят и пържат, да правят суджуци. А на нас, децата, да ни отрежат от хрупкавите уши и кожичката, които ние ядяхме с удоволствие, а и бяха много вкусни, поне така е останал споменът ми за тях. И разбира се, да ни дадат пикочния мехур за балон, с който да си играем.

Но отново към деня на дядо Тодор: значи, мъжете трябваше да заколят свинята. А тя беше добре угоена, много голяма и дебела, някъде към 200 килограма. По онова време беше нормално прасетата да са много угоени, за да дадат повече сланина и месо за суджуците. За целта трябваше винаги да са много добре хранени, спомням си, че даже им се забъркваха трици с вряла вода. Нашите прасета винаги се казваха Гошо (ако е мъжко) и Пенка (ако е женско).

Чичо Стоян, братът на баща ни, беше се специализирал по клането на прасета и имаше един много остър нож, специален, само за тази цел. Той обслужваше и цялата махала, като колеше свинете на всички. По-късно, когато остаря, го замести баща ми в тази семейна традиция. А след него пое братовчед ни Тошко, който обслужваше даже и циганската махала. Те също ядяха сланина, и доколкото знам, много от тях бяха се покръстили като християни. И този път чичо Стоян се приближил до свинята, за да я заколи, и двама мъже били до него да му помагат. Но тъкмо да забоде ножа до необходимата дълбочина, свинята скочила цялата облята в кръв, изпръскала наобиколилите я и побягнала из двора. Чичо Стоян, целият в кръв, с нож в ръката се втурнал да я гони, а другите мъже и те след него. И тогава дошъл редът на дядо да се намеси: излязъл с пушката и я застрелял.

* * *

Винаги когато си спомням дядо ми, го виждам пред очите си облечен в дългия овчи кожух, със специално по неговия метод обработена кожа, и с дебелите вълнени панталони. Той беше така облечен почти през цялата година, с много редки изключения през горещите летни дни. И така, облечен, той си лягаше на някое място на припек в градината, като си подремваше или направо спеше дълбоко. А през зимата, ако не спеше през деня, което беше неговото любимо занимание, той седеше пред малката циганска печка, наречена тогава кюмбе, на едно трикрако ниско дървено столче, собствена изработка, с протегнати ръце към топлината. Така можеше да седи с часове.

Дядо Тодор не дочуваше добре, беше малко глух, но мисля, че това беше свързано със старостта му, защото и баща ни, когато поостаря, също започна да има проблеми с ушите. Телевизорът и радиото пускаше така силно, че понякога не можеше да се чуе и дума в стаята, но той спореше с нас, че слухът му не е отслабнал и че тонът не е висок. През последните години дядо Тодор чуваше все по-слабо и неговият глас ставаше все по-висок, все едно че нещо е недоволен и се ядосва. Всъщност той наистина често беше ядосан и мрънкаше, а даже и ругаеше. Обект на ругатните му бяха политиците, властта, съседите, семейството, родините и много често ние, децата. Изглежда, това му беше някакво вътрешно утешение, защото се ядосваше и на кокошките, котките и другите домашни животни.

Понякога дядо беше неумолим, както в случая с нашата хитра котка. Тя се беше осмелила да се качи върху тенджерата с манджа, да бутне настрани капака и да си вземе от мръвките. След като го направи два пъти, и то пред дядо, той реши да я накаже, и то жестоко. Закачи я на едно дърво в градината да я беси, но не я стегна много здраво, като откликна на нашите молби. Цели два дена котката вися на бесилката, а по заповед на дядо ни никой нямаше правото да я свали оттам. На третия ден чичо Стоян я сложи в един конопен чувал и я занесе на полето до река Марица, където я пусна на свобода. А мястото е на около два километра от нашата къща. Един ден всички ние не повярвахме на очите си: котката си беше дошла, тя беше намерила пътя до нас.

На нас, децата, дядо Тодор беше забранил да ядем от още неузрелите плодове — ябълки, сливи, череши и др. Аз си спомням, че можех много бързо да се катеря по дърветата и даже по стълба за ток на улицата, но само донякъде, не много високо. И ако дядо ми ме видеше на някое дърво, вземаше един дълъг прът и се опитваше да ме свали с него, като ме бодне или удари. Но в повечето случаи това не му се отдаваше, защото аз си избирах най-високите клони.

Нашият двор беше много голям и в него имаше много плодни дръвчета. Дядо можеше да ги кръстосва така, че на едно дърво да има клони от два различни сорта. Така например ние имахме една череша с бели и червени плодове. Тази своя дарба той предаде и на баща ни. Правеше понякога такива кръстоски и на дръвчетата на други хора, но само когато те го случеха в добро настроение, а това не беше много често.

Дядо беше доста изобретателен в някои свои деяния, особено когато от тях имаше лична полза. Такъв беше случаят с гълъбите, които хващаше без всякакви затруднения. Под една голяма метална вана за пране той наръсваше пшеничени зрънца, слагаше за подпора под нея на ръба и някакъв предмет, завързан на дълга връзка, и си лягаше някъде наблизо, но на прикрито място, държейки края в ръката си. А той имаше достатъчно време да чака. Все някога идваха гълъбчетата да си клъвнат от пшеничката. И, хоп, дядо дръпва връвта, ваната се похлупва и животинките остават под нея в капана. След това си ги изпържваше сам и с удоволствие си ги изяждаше. Хвалеше се, че особено вкусни му били черните им дробчета.

* * *

Дядо Тодор можеше да чете до дълбока старост без очила. Даже майка ни го молеше понякога да вдене конеца в иглата за шиене, което той даже вечер на електрическо осветление правеше безпроблемно.

Почти през всичките си години дядо ни се радваше на прекрасно здраве, той не се разболяваше, не знаеше ни лекари, ни болници. Един ден баща ни доведе селския лекар да го прегледа, защото се оплакваше от бодежи в сърцето. След като лекарят му премери кръвното и пулса, каза, че нищо му няма и че е здрав. Но понеже дядо винаги за всичко беше подозрителен и на никого нямаше доверие, а най-малкото на лекари, си вземаше от време на време захар на кубчета (която наричаше шекер), върху която капваше няколко валерианови капки за успокоение на сърцето си. Той сам си беше поставил според него правилната диагноза. По това време в магазините рядко имаше такава захар за продан и затова аз винаги гледах да се снабдя и му донеса, когато си идвах — дали от Велинград, където учех в гимназията, или от Свищов, където следвах, или от Пазарджик, където бях започнала да работя след дипломирането ми. Това чувствах като задължение спрямо него, а и исках да го зарадвам. Той ми беше благодарен и знаех, че е доволен, ако има резерви с такава захар.

Само един здравословен проблем имаше дядо, неговите кости все го боляха и мисля, че имаше ревматизъм. За нас той беше нещо като метеорологична станция за времето, най-вече когато предстоеше застудяване. Неговите прогнози бяха много точни. По-късно стигнах до извода, че ставите му бяха толкова схванати и неподвижни, колкото и неговият дух. Всъщност и дядо беше убеден, че страда от ревматизъм, затова не смяташе за нужно някакъв лекар да му слага диагноза. Той сам се грижеше за подобряване на това негово болестно състояние. Всяка година ходеше за една седмица на лечебни бани във Варвара в Родопите. За тази цел пътуваше с рейса до град Септември, от там се качваше на теснолинейката в посока Велинград и слизаше на гара Варвара.

Един ден, когато беше дошло времето пак да замине за там, излезе от дома и ние бяхме много учудени, когато го видяхме да се завръща обратно. Беше така ядосан, че си помислихме: кой знае какво нещастие се е случило. Дядо пак се опитал да наложи твърдата си глава, но за съжаление в негов ущърб, както и друг път се е случвало. Този път, защото не отстъпил за някаква дреболия. Качил се в автобуса и седнал отпред на седалката за майки с малки деца, бременни или сакати. Кондукторът му казал да седне на друго място, защото мястото е запазено за хора, които имат нужда да седнат. Но на такава наредба дядо ни не се подчинил, той се заинатил, не искал да стане, но номерът не минал, заповедта била категорична. Дядо се разгневил, скочил от седалката и слязъл от автобуса. Разбира се, ядът му продължи и вкъщи.

След като сестра ми, още ненавършила 18 години, се омъжи в курортния град Велинград, дядо смени неговите лечебни пътувания от Варвара с Велинград. Недалеч от къщата на сестра ми, която вече живееше при семейството на мъжа си, се намира сярната баня с много лечебни свойства. Един път, когато той пак бил на гости там, отишъл на баня, но много дълго време не се върнал. Сестра ми и свекърва и се обезпокоили дали нещо не му се е случило. А когато се върнал, им разказал, че след банята си полегнал на едно уютно местенце в съседния парк и си поспал много хубаво, като вкъщи. За постелка му послужил кожухът, който носеше винаги наметнат на плещите си. На дядо му беше безразлично какво биха казали минаващите оттам хора, стига на него да му е добре. Типично дядово мислене: общественото мнение него въобще не го засягаше. Тази негова свобода беше до известна степен за завиждане.

Често дядо се оплакваше, че през нощта не може да спи и с часове размишлява за минали времена. Ние от семейството му не го съжалявахме, защото познавахме неговите навици да спи по всяко време на денонощието, и то най-вече през деня. Ясно е, че щом от деня правеше нощ, и нощта му ставаше като ден, всяко човешко тяло си има своя биологичен ритъм.

Когато дядо ни имаше някакви здравословни оплаквания, а ние никога не знаехме дали са истински, или се преструва, защото до дълбока старост живя без лекари и без медикаменти, или когато пак беше недоволен от целия свят, се заканваше да скочи в кладенеца. А той е дълбок, много дълбок и винаги имаше студена вода. Един ден, когато пак така го беше прихванало, аз се обърнах към него, все едно исках да му помогна: „Дядо, щом искаш да го направиш, ела да идем заедно до кладенеца. Аз ще те тикна, да паднеш по-лесно.“

Никога повече той не повтори тези негови закани.

* * *

Дядо Тодор се интересуваше много от политика, ненапразно му бяха измислили в селото прякора „Министъра“. Баща ми беше абониран за вестник „Земеделско знаме“ и двамата го четяха редовно. Те никога не членуваха в някаква партия, всъщност избор имаше и без това само между две, които бяха на власт: Комунистическата в съюз със Земеделската. По-рано дядо е псувал и ругаел фашистите, а след 9 септември 1944 год., когато дошли комунистите на власт — и тях, и то пред другите хора, „без да му пука от нищо“. Той беше толкова твърдоглав и инат, че въобще не го беше страх, че могат да го пъхнат в затвора. И се считаше винаги за прав, както казва една поговорка: „истината я сърбаше с голяма лъжица“. Името си, всъщност прякора „Министъра“, беше получил заслужено.

Дядо не вярваше на никого и във всичко се съмняваше. Спомням си как се беше ядосал, „че някакъв руснак на име Гагарин бил вдигнат с една ракета и изстрелян в Космоса и че се върнал от там“. Той се чудеше на „наивността на хората, да вярват в такива небивалици, а и на политиците, които така ги лъжат“. Руснаците също не жалеше със своите хули, и те му „обираха калая“.

Не вярвам дядо ми да е вярвал в Господ, освен може би като дете и много млад. Но и Господ не би бил щастлив да го има при своите агънца. Аз не мога да си спомня той да е ходил поне веднъж на черква по мое време, освен сигурно при някакви погребения. А нашето село Карабунар има много хубава черква, кръстена на свети Йоан Предтеча. Всички стени и таванът са изрисувани с библейски мотиви, а с портрета си художникът също се е увековечил на стената.

Възможно е да съм несправедлива към дядо ми с това мое мнение за него по отношение на вярата му в Господ. Аз имам една малка книжка, А5 формат, на четирите евангелия със старото „е“ и с думите, често завършващи на „ъ“. Кориците и са саморъчно подвързани с дебел картон и има някои бележки с почерка на дядо, което показва, че трябва да е била негова. Но от кое време, дали като млад, или по-късно, това не знам.

Един ден дядо Тодор върна раздавача на пенсиите, като отказа да получи своята, защото била малка. Разсърди се като малко дете, а на баща ми му бяха нужни цели два месеца, да го вразуми. Той получи пенсията си, разбира се, пак донесена вкъщи.

Аз мисля, че селската управа проявяваше разбиране към това негово безкомпромисно поведение или може би го смятаха за немного „вред в главата“, иначе отдавна да го бяха хвърлили в затвора. Последното не ми се вярва, защото до смъртта си беше с ясно съзнание и разум, без някакви психически или умствени отклонения. Той просто си беше така „изплетен“ като човек.

* * *

От разкази на родителите ни знаех, че в миналото сме притежавали към 10 хектара земеделска земя. Моят прадядо Атанас по бащина линия бил търговец и имал към 60 хектара. След неговата смърт първородният му син и любимец получил 40 хектара, а другите двама братя, от които дядо ми бил единият, само по 10 хектара. Спомените за тази подялба са много отдавнашни и може да са неточни. Дядо беше един от последните в селото, които бяха влезли в обединените държавни Трудовокооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), и то защото синовете му, татко и чичо, го накарали най-после да се съгласи. Когато земите ни са били наша собственост, баба Ана, майката на баща ни, се грижила както за обработването им, така и за домакинството. Баба беше много добра и работлива жена. От ранна пролет до късна есен тя е работила заедно с наемните работници. И знаейки за дядовата стиснатост, предполагам колко им е плащано. Какво ежедневие е трябвало да майстори тази жена: сутрин много рано да става, вечер да си ляга много късно. Тя е трябвало да готви за семейството си, за работниците, да се грижи за трите деца, за домакинската работа, градината, животните. Не е имала свекърва и е вземала даже децата си на полето, когато още са били малки.

И въобще баба Ана се е грижила и за цялата организация по работата. Често пъти съм се питала откъде е вземала тази силна воля да се справя с такъв тежък живот? И то при такъв мъж, егоист и мързелив? Дълбоко в своето сърце сигурно е била много самотна жена. А може би малко неоправдано обвинявам дядо ни, вероятно и той не е не бил толкова бездействащ. Моите сведения за ранните му години са от разказите най-вече на съседите, които са били негови съвременници. Аз го помня все като стар. По-късно синовете, когато са станали мъже, са започнали да изхранват семейството. Баба ни беше много по-млада от дядо ни, тя умря много рано, ние бяхме още деца.

Въпреки че дядо все мрънкаше по нас, децата, ние нямахме страх от него. А също и от нашите родители почти не се страхувахме. В нашето семейство беше нормално всеки директно да каже какво мисли и чувства, с една дума „каквото на сърцето, това и на езика“. Но съм останала с убеждението, че не само при нас беше така, това бяха отношения, типични за селските хора, по-прями, искрени, неприкрити. Но дали сме виновни или не, думата имаха родителите ни и ние имахме нужния респект към тях.

Аз си спомням колко учуден беше моят немски съпруг в началото относно моето свободно поведение спрямо родителите ми и ме упрекваше, че съм се държала невъзпитано спрямо тях. Дядо ми беше вече починал и с него той не можа да се запознае. По-късно мъжът ми се убеди какви всъщност са нашите взаимоотношения: прями, но мили, топли и всеки можеше да разчита на другия. Аз мисля, че той с удоволствие би заменил своето семейство с моето. Такава връзка той не познаваше от своите родители. Видимо те бяха много любезни, но това не можеше да прикрие тяхната вътрешна студенина и себелюбие. Неговите родители бяха по-образовани, моите по-човечни.

Но отново към моя дядо Тодор. Сестра ми и аз, а също и братовчедите Тошко и Гошо си правехме някои шеги с него, понякога доста нахални, най-вече такива, от които имахме полза. Дядо ни имаше един сандък, средно голям, в който си криеше „съкровищата“: малката си пенсия, един много голям и дълъг нож, патрони, сачми, няколко сребърни монети с образа на цар Борис III, бащата на сегашния министър-председател на България Симеон Сакскобургготски, и някакъв друг „боклук“.

В този скрин имаше винаги един книжен плик с няколко яйца, завити отгоре с някакви парчета плат. Всъщност ние имахме тогава доста кокошки и яйца в изобилие, но, изглежда, беше по-спокоен, ако си задели запаси за сигурност. Ние, децата, бяхме бързи и събирахме яйцата веднага след като кокошките ги снесат, а това провокираше дядовото недоволство. Той много обичаше пържени яйца и най-вече пържени домати с яйца. Това беше почти единственото ядене, което можеше сам да си приготви. При това пържените домати бяха готови, консервирани в буркани от майка ни.

Един ден сестра ми предложи да си откраднем от дядовите яйца. От детско любопитство правехме от време на време проверки в скрина му, да не би скритите му „съкровища“ да са се размножили по някакъв „магически начин“. Да се снабдим с ключа от сандъка му, не беше голям проблем за нас. Дядо го носеше винаги в джоба на панталоните си, нанизан на една връв, която понякога малко висеше отвън, а това улесняваше нашето замислено начинание. Ние изчаквахме да си полегне някъде в градината да спи, което често правеше. Тогава една от двете бъркаше с малката си ръчичка в джоба му и издърпваше ключа. И понеже той дълго време оставаше да си поспи, имахме възможността на спокойствие да си свършим работата. Като вземехме от яйцата, слагахме смачкана хартия в плика, отгоре парцалите, за да изглежда пак пълен.

Откраднатите яйца после изпържвахме в лятната ни кухня. Но по-късно, когато дядо разбираше за кражбата ни, ни се караше и както обикновено подозренията му падаха върху сестра ми, което не беше далеч от истината, защото тя беше инициаторката, мен не ме считаше за така нахална и куражлия. И тази история сестра ми опресни в спомените ми това лято, както и много други през последните две години, откакто е в Карабунар.

Войнишките истории на дядо Тодор съм ги чувала сигурно повече от десет пъти. Убедена съм, че от внуците му аз най-много му бях „на сърце“, защото обичах да слушам неговите минали преживявания, като му отделях достатъчно време. А също така му задавах въпроси, което го радваше, и той със задоволство ми даваше обяснения.

И така, когато дядо е бил войник, си позволил да зашлеви, както той се изразяваше, една плесница на един офицер, и то пред група войници, застъпвайки се за тях. И последствията за него били, че го тикнали в затвора, и то в единична килия за 17 дена. Този офицер бил много лош и разигравал войниците за нищо и никакво. Те обаче направили оплакване, случаите били разследвани и той бил уволнен. Макар и учудващо, но и това се е случвало във войската, по-висшестоящите да отдадат нужната справедливост на по-нискостоящите. А може би тогава в нашата армия е било съвсем нормално да се зачита личността на войниците. По социалистическо време ни учеха, че преди 9 септември 1944 г. всичко е било толкова лошо, но сега вече излизат наяве истини, които се прикриваха от нас и са в противоречие с тогавашното ни възпитание. Българската армия е имала смели, доблестни и справедливи офицери и войници, които с патриотизъм са защитавали родината ни. Малко след този случай с дядо избухнала Балканската война: България, Сърбия и Гърция срещу Турция (1912–1913) год. След Освобождението от Османската империя през 1878 год. България била разделена съгласно така наречения „Берлински договор“ на две държавни области. Българската армия използвала случая да освободи от турско робство македонските земи и тези на Адрианополска Тракия. Армията ни е била почти пред вратите на Константинопол, когато турските дипломати поискали мир.

На 16.06.1913 год. българският цар Фердинанд, на собствена глава и без допитване до българския парламент, обявил война на съюзниците ни Сърбия и Гърция. Нашата армия воювала на два фронта, когато внезапно държавата ни била нападната от Румъния и Турция. България изживяла първата си национална катастрофа и била принудена да се лиши от известни територии.

През август 1915 год. България влязла в Първата световна война като съюзник на Германия. Армията ни се сражавала на фронта срещу английската и френската армии. Дядо останал в плен на французите година и половина. Участието на България в тази световна война на страната на Германия довело до втората национална катастрофа. Цар Фердинанд „поел отговорността“ за това, като си „спасил кожата“, напускайки тайно страната.

Към края на войната в България се стигнало до войнишки бунт, войниците напуснали фронта и тръгнали към София да търсят отговорност от виновниците. Дядо Тодор също е бил между тях, но малко преди да се стигне до София, отбил посоката и потеглил към родния си край, с една дума дезертирал. По време на войната той бил по дълго време на Охридското езеро до Албания и научил малко албанския език, а мене ме бе научил да броя до 10.

Всъщност дядо Тодор беше по-възрастен от неговите другари войници по време на редовната си служба, защото преди това лежал в затвора. А това е една тъжна история и дядо почти никога не говореше за това. Аз знаех само, че няколко години е бил там. А един път, той ми каза, че по негово време Пазарджишкият затвор е бил на същото място, където сега е построен градският театър. И че в двора му е имало едно много старо голямо дърво. В дворното кафене на театъра има едно такова старо дебело дърво. Много често, когато отсядах там, ме обземаше лека тъга за дядо, спомняйки си за неговите затворническите години.

Когато това лято бях в България и пак посетих болния ми баща в село, исках да узная повече за дядовата история и за осъждането му. Сестра ми, която знаеше, че пиша за семейството ни, вече го беше разпитала и ми я разказа. Дни наред ме занимаваха мислите за дядо ни и аз видях неговото държание, неговия характер в една по друга светлина, намерих някои обяснения за това.

И така, дядо Тодор бил на 17 години, когато пасял овцете с двамата си по-големи братя. Това е било недалеч от село Ковачево, където също сме имали лозя и ниви тогава. Един ден, когато бил сам, изведнъж кучетата започнали да лаят, а той видял как двама мъже успели да откраднат една овца и да избягат. Когато вече ги нямало, той отишъл в нашето село и съобщил това на братята си. Сигурно е бил с кон, защото дядо много се хвалеше, че можел добре да язди, а и ние, когато бях малка, имахме една кобила. Братята, и тримата буйни глави, веднага грабнали оръжията си и побягнали да търсят крадците. В наблизо разположената царевична нива намерили овцата да лежи заклана. Те веднага се досетили, че като се стъмни, крадците ще дойдат да си я вземат, и се скрили наблизо да чакат. И наистина след стъмване те дошли да си я приберат. Дядо стрелял, улучил единия в крака и той паднал на земята. Най-големият брат се спуснал, извадил ножа си и го забил в тялото на злосторника, който умрял на място.

По съвет на родителите тримата братя дали фалшиви показания пред съда. Понеже дядо е бил още непълнолетен, а най-възрастният, провинилият се, вече женен с дете, родителите помислили, че така ще могат да отърват евентуално и двамата от затвора. А освен това виновният е бил любимецът на бащата. При разпита двамата братя си разменили ролите, като дядо поел цялата вина за убийството. Но в съда, изглежда, се досетили за тази измама и вкарали и двамата в затвора. Дядо ми го осъдили да лежи 14 години, а виновният, ужким „братът помагач“, за по-малко. След 9 години адвокатът на дядо подал оплакване, жалба до Върховния съд и имал успех. Прокурорът наредил дядо да се освободи, защото като непълнолетен е бил осъден на много повече години, отколкото постановявал законът.

Дядо Тодор е бил на 17 години, когато са го осъдили, девет години е прекарал невинен в затвора. Току-що излязъл оттам, и го взели в армията за шест години: редовната служба, Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война. Цели 15 години са отнети от неговия живот, петнадесет години са като една цяла вечност, когато липсва свободата. Как ли се е чувствала неговата млада, още крехка душа? Може би затова той беше станал толкова груб и изпитваше яд към целия свят? Може би затова не обичаше да работи, защото в разцвета на младостта си, на силите си се е чувствал обвинен несправедливо, непълноценен, лишен от възможността за активност? Може би затова беше станал егоист, защото в тези затворнически години не е почувствал обич и човешка топлота? А може би всички тези неблагоприятни условия не бяха причината, просто неговият характер си беше такъв. Отговор нямам, но съм убедена, че ако всичко това не беше се случило с дядо, неговият живот щеше да протече по-другояче и той сигурно щеше да бъде по-добър човек.

* * *

Дядо Тодор беше скръндзав, и то толкова много, че няколко пъти преобръщаше стотинките, преди да ги изхарчи или ни ги даде. Няма да забравя случая, когато ми трябваше една стотинка да си купя някакви бонбони, които по онова време наистина струваха стотинки. Просто тя не ми достигаше и аз го помолих да ми даде една. Той отвори неговото малко, саморъчно ушито кожено портмоне погледна вътре, извади една монета от две стотинки и каза: „Нямам една, имам две стотинки, как да ги разделя?“.

Но въпреки това отстъпи на молбата ми и ги даде. А може би си е направил шега с мен, но заради сериозния му тон аз повярвах на отговора му.

По-късно, когато вече следвах, дядо стана по-щедър и ми даваше някой лев, когато си идвах вкъщи. Един път му написах едно писмо, че имам нужда от пари, с молбата, ако може, да ми изпрати малко. Всъщност аз не вярвах, но реших да направя този опит. Като студентка му пишех понякога и той ми отговаряше, макар и с няколко изречения. Колко бях учудена, когато получих извънреден пощенски запис с 30 лева, а малко по-късно и едно писмо от него. Пишеше ми, че веднага дал една пенсия на родителите ми, с нареждането те да ми изпратят тези пари.

Сега, когато пиша тези редове, се сещам, че дядо ми ме наричаше по име Ена, бях забравила това. Съседите и роднините ми казваха Емка или Емилия, родителите ми се обръщаха към мен в повечето случаи с името Емилия, а сестра ми — с Еме или Еми.

Дядо Тодор беше много доволен и горд, че се учех добре, бях отличничка и ме приеха да следвам. Още когато бях ученичка в Карабунар, той беше разказвал на съседи, а и в семейството говореше, и то не на шега, че като порасна, щял да ме изпрати в Немция, така той наричаше Германия, да следвам за генерал. Не знам откъде се бяха родили тези фантазии. Разбира се, ние всички се присмивахме на тези му измислици, невъзможни неща: най-вече аз, момиче, за генерал. А да не говорим откъде той щеше да намери необходимите средства за това. Или пък е разчитал да получа някаква държавна стипендия.

Пророчеството му наполовина се сбъдна: аз наистина отидох в Германия, макар и да не следвах за генерал. Само че дядо ми не доживя това време. Следващата година, през август, ще се навършат 30 години от неговата смърт.