Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (5)

Глава 3
Нашите роднини

Нашата къща е построена през 1922 год., има четири стаи, две вляво, две вдясно и в средата един голям коридор, дълъг 10 метра и широк 2,5 метра. Още същата година, когато е завършена, се е родил моят баща. Прадядо ми Атанас е подарил на всеки от тримата си синове по една къща.

Нашата е едноетажна и е към 100 кв. метра, а под нея се намира избата, или зимникът, както всички го наричахме. През лятото там е приятно хладно и служеше като склад за хранителните ни продукти. Ние сами произвеждахме много зеленчуци, плодове, месо, консерви и др. Там бяха складирани щайги с ябълки, круши, съдове със сух фасул и ориз, каца с кисело зеле и туршия, каца с наложена сланина в морска сол. Каците бяха тип малки бъчви, които нямаха в средата издатина. А по рафтовете бяха наслагани консервите: буркани с компот, различни видове конфитюри и мармалади, сварено месо от животните, кисели краставички, зелен фасул, лютеница, пържени домати, печени чушки и др. Като деца трябваше да помагаме на майка ни при тяхното приготвяне, най-вече да мием бурканите, да режем продуктите. Най-неприятно за мен беше стъргането на доматите на ренде, а това се правеше в огромни количества.

В избата ни не липсваха големите бъчви с вино, както и многото шишета с ракия. Виното се произвеждаше вкъщи, а ракията — в селото, на отредено специално за тази цел място, с нужните уреди и до което официално всеки имаше достъп. Спомням си, но съвсем смътно, че като деца влизахме с боси крачета в бъчвите, да тъпчем по гроздето, за да се смачка и да ферментира по-бързо за вино. А джибрите се използваха за варене на ракията. Всяко семейство в селото имаше своето собствено вино, най-вече червено — сухо, в повечето случаи мавруд и памид, сортове, за които имаше благоприятни условия и вирееха в околностите, а и по дворовете ни.

През зимните месеци, когато нямаше работа на полето, мъжете имаха повече време и пиеха повече вино. Понеже баща ми капка не поглъщаше от виното, дядо ми съвсем малко, а майка ми много рядко, само за наздраве по една малка чашка, продавахме по-голямата част от него. Друга част получаваше семейството на сестра ми, а там повече от една година не се задържаше, зет ни обичаше да си попийва, а и да черпи многото си приятели. Същото важеше и за ракията, която само баща ми и дядо ми от време на време пиеха в 20-грамови чашки. Въпреки че семейството ни употребяваше малко алкохол, в избата ни оставаше достатъчно количество, защото това беше традиция — да имаме изобилно за гости и най-вече за празниците.

В по-ранните години, когато нашият баща и брат му създали собствени семейства, е било прието техният баща да се зачита и уважава като глава на семейството и неговата дума трябвало да се слуша. А семейството ни тогава беше голямо. Всички ние живеехме под един покрив в къщата на дядо ми: дядо Тодор и баба Ана, баща ми Георги (Гошо) и майка ми Николина (Кула), моята сестра Стоянка (Таня) и аз, а също така чичо Стоян и стрина Спаска (Пана) с децата им, нашите братовчеди Тодор (Тошко) и Георги (Гошо). Тогава, в първите години, имахме само три стаи за живеене, а четвъртата служеше като склад за житото. По-късно, когато вече спряхме да си печем сами хляба у дома и започнахме да го купуваме от селската пекарница, баща ни направи от това помещение още една стая.

Аз имам много бледи спомени от времето, когато живеехме всички заедно в къщата. Може би бях към 2-3-годишна, когато дядо раздели двора на два парцела по 1.400 кв. м, за всеки един от синовете му. И с общи усилия се построи една нова двуетажна тухлена къща за семейството на чичо ни.

Когато дойдеше някакъв семеен празник и имахме много гости, слагахме няколко маси отвън пред къщата под голямата лозница. А ако времето не беше хубаво, разбира се, празнувахме в салона, който със своите размери беше най-подходящ за такива цели.

В нашето семейство от есента до пролетта се живееше почти само в кухнята, другите стаи се ползваха само за спане. В селските къщи по онова време кухненските стаи бяха центърът на живот, там беше най-топло и уютно, миришеше приятно — на нещо сготвено или опечено. Там имаше и легло, на което винаги човек можеше да си полегне и почине. Печката се палеше само там и в стаята на дядо ни. Но при много студени зими, а и друг път от време на време, се палеше и в детската ни стая. Родителите ни спяха в кухнята, те ставаха много рано и когато ние отидехме сутрин при тях, печката беше вече стоплила стаята.

Всички в селото имахме тенекиени печки за дърва и въглища, направени от циганите, които ползвахме също за готвене и печене. Те много бързо се загряваха и излъчваха силна топлина. Беше много уютно в кухнята, където се събирахме всички, най-вече вечерта. През деня, даже и в студени дни, ние, децата, бяхме повечето време навън да си играем, особено когато имаше сняг.

Незабравими са приятните зимни вечери, когато ни посещаваха роднини и играехме на карти, казваше се бридж-белот. Тогава беше много оживено, весело, но и доста шумно понякога. Всеки от играчите внимаваше, да не се лъже скрито, да не се шмекерува, както казвахме тогава. Още повече че баща ни и чичо ни не признаваха шеги при игрите. Един път чичо Стоян играл карти в селския клуб и усетил, че противникът не играе честно. Той скочил, грабнал стола си и за малко не го стоварил върху главата му. Намесата на другите предотвратила белята.

В нашия двор имахме една отделна малка сграда с две помещения. Едното беше лятна кухня, която се ползваше само за готвене, а другото представляваше малка стаичка с оджак за варене на компоти и беше предназначено за баенетата на майка ни. До дворната ни врата имахме една доста голяма сграда, която наричахме плевнята или сайванта. Там складираха сено, слама, дърва, въглища, земеделски уреди и др. Тя често ни служеше за скривалище при детските ни игри на криеница. Не съм забравила как един път се бях качила нависоко върху една греда на тавана, който бе отворен. И при скачането ми долу си надянах петата на една голяма метална вила за събиране на сено. Болката беше толкова силна, че ми прилоша. Но това ми послужи за добър урок.

Аз съм се родила в селското родилно отделение, което беше подчинено на градското в Пазарджишката болница. Батко Тошко ми разправяше, че добре си спомнял кога съм се родила, той е бил 6-годишен.

След като семейството на чичо ни се премести в новата си къща, дядо и баба останаха да живеят при нас. Тогава беше обичайно за родителите да се грижи по-младият им син, а в случая това беше баща ни. А и от друга страна, беше по-разумно: чичо беше наследил характера на дядо ни, беше твърда и избухлива глава като него, ако бяха останали по-дълго време, животът им нямаше да продължи добре. Баща ни не беше много по-различен в това отношение, въобще за рода ни по мъжка линия това са типични черти, но при него бяха поне в по-смекчен вид в сравнение с баща му и брат му.

* * *

Чичо Стоян приличаше в лицето с баща ми, само дето беше по слаб от него. Дядо ни също беше слаб, макар че и на двамата не им липсваше добър апетит. Има едно поверие, в което се казва, че в повечето случаи дебелите хора са кротки и търпеливи, а слабите избухливи и нервни. Така беше и при тях двамата: чичо се караше на братовчедите ни, по-късно на внуците си, и то често за дреболии. Същото правеше и дядо ни, все мрънкаше за нещо, а на нас, децата, много често се ядосваше.

Чичо Стоян имаше много красив почерк и било уговорено, когато той се върне от войната с Германия, да го вземат да работи като чиновник в селската община. Тази служба щеше да бъде нещо като награда за това, че се беше включил като доброволец след 9 септември 1944 год. във войната срещу Германия. Обаче така и не получил службата, защото дядо ни като глава на семейството тогава не бил съгласен.

„За тези бандити, комунистите, синът ми няма да работи“, така заповядал той изрично.

Може би чичо ни щеше да има по-лек живот, ако беше станал писар и ако имаше по-високо обществено положение. И най-вече щеше да получи по-висока пенсия от сегашната, с която той „всеки лев трябва да обърне няколко пъти“, преди да го похарчи.

Чичо Стоян водеше скромен живот със семейството си, беше много работлив човек, с невисоки материални изисквания, особено след смъртта на жена си, стрина Пана. Той даже спестяваше за внуците си от мизерната си пенсия.

Незабравими са спомените ми от неговите разкази за преживяванията му като войник, а след това като доброволец през Втората световна война. Това бяха истински, изстрадани истории. Тогава България беше съюзник на Хитлеристка Германия. Последният български цар беше Борис III, потомък на династията на Сакскобургготите. Аз не мога да си спомня някой от по-старите хора да е казвал лоша дума за него. Баща ни беше войник в царската армия в София три години и се гордееше с това. Нашият цар не изпрати нито един войник на Източния фронт срещу руснаците, за голямо недоволство и яд на Хитлер, и то като негов съюзник.

Цар Борис III не позволил никой от евреите, живеещи на територията на България, да бъде депортиран. Нашата Православна църква, за разлика от Римокатолическата, също се беше застъпила най-настойчиво за „еврейските си братя и сестри“, както ги нарекли в призива си в тяхна защита. Известна е постъпката на тогавашния Софийски митрополит, който в едно писмо лично се обърнал до царя, с настойчивата молба да се пожалят еврейските ни сънародници. Той даже открито заявил, че ще легне на релсите пред влака и само през неговия труп можело да ги откарат в концентрационните лагери. Тази българска история прочетох в един вестник тази година, когато бях в България.

Може да изглежда чудно и наистина е парадокс, но не мога да премълча факта, че от хората от старата генерация, които познавах, почти никой не е казваше нещо лошо за немските войници, стационирани по това време в България. Майка ни и вуйчо Пенко са ни разказвали, че когато са били младежи, са виждали как немските войници подарявали шоколади на малките деца от село. И с известно възхищение говореха за тяхната издръжливост на студ, даже и през зимата понякога се миели в студената вода на дерето. Тогава семейството на майка ни живееше в една малка стара къщичка до тази рекичка и не далеч от училището, в което били настанени немските войници.

Аз мисля, че българите са от малкото европейски народи, които с такава почит и с такова уважение говорят за германците, поне такива са моите впечатления от времето, когато живеех там, а и до днешни времена — 2003 година, когато пиша тези редове. От една страна, е напълно обяснимо: българите не изпитаха бруталността на немския ботуш както много други народи. За сметка на това пък си навлякоха достатъчно репарации за изплащане. Има и друга причина за доброто ни мнение за германците: най-ценените техни качества са така типичните за тях ред и дисциплина. И може би на нас, българите, точно тези черти ни харесват, защото при нас те не са така добре проявени. Човек често обича у другите това, което му липсва, най-вече когато става въпрос за добродетели. За нас, българите се казва, че сме „прусаците на Балканите“. Ако това е истина, тогава бих се попитала, как биха могли да се нарекат нашите балкански съседи.

Но отново към историите на чичо ми. Към края на войната той бил изпратен като войник в Гърция на Беломорието. Когато след 9 септември 1944 година официално бе обявено свалянето на фашисткия режим у нас, новото българско правителство под ръководството на Кимон Георгиев обявило война на Германия. Руската армия преминала Дунава и навлязла в територията на България. Била създадена една нова армия, в която всеки можел да влезе доброволно.

И тук чичо Стоян усетил възможността по-рано да се завърне от Гърция, като се запише доброволец. Значи, бързо да се свърши войната с Германия, най-после да настъпи мир и той да се върне при семейството си. А в тогавашните времена войнишката служба не е била така кратка като днешната. И така, той се записал като доброволец и потеглил с армията в истинската, жестоката война. В Унгария чичо Стоян участвал в кървавата, известна в историята, битка при река Драва. Двете страни дали много жертви, това бил много важен стратегически пункт за настъпващата Съветска армия и не трябвало в никакъв случай да не бъде отстъпен на германците.

В една опасна разузнавателна военна акция няколко войници били изпратени с една лодка да направят важни наблюдения и проучвания за вражеската страна. Ако тя минела успешно, на всеки участник били обещани две седмици отпуска до родното място, и разбира се, Орден за храброст. Чичо ни бил вече женен, а братовчед ни Тошко на няколко месеца. Той си помислил: „Може би ще имам късмет, ще рискувам“ — и се записал да участва в тази операция. За негов късмет всичко минало добре и той потеглил за България.

Когато чичо Стоян пристигнал на гара Септември, било вече късно през нощта. По това време, разбира се, не пътувал никакъв рейс за селото. Той си казал: „Ще си ида пеша, какво са 8 километра“. А и си помислил още: „Какво може да ми се случи, аз идвам от фронта, имам и пушка“. Когато пристигнал до първите къщи на селото, вдигнал пушката и изстрелял няколко патрона във въздуха от радост, като за поздрав. Едва на другия ден разбрал какво е направил: съселяните му изпаднали в страх и паника. Било към 3 часа сутринта. Много хора скочили от леглата си, запалили лампите и пак бързо ги изгасили. Никой не знаел какво е станало, докато на следващия ден не се разпространила мълвата из селото: „Стоян Шиков си е дошъл от фронта в отпуска“.

Спомням си, че в далечно минало, когато баба Ана още беше жива, чичо и стрина не си говореха с родителите ни и с баба и дядо може би цели две години. И едната, и другата страна си прехвърляха вина, но къде беше истината, ние, децата, така и не разбрахме.

Чичо Стоян беше много своенравен, но справедлив, свободолюбив, с твърд и открит характер, също типични черти за Шиковия ни род. Ние двамата се разбирахме добре въпреки неговата избухливост. Той винаги се радваше от сърце, като разбереше, че сме си дошли от Германия в отпуска. И в повечето случаи вече ни чакаше или у дома при родителите ни, или веднага идваше, когато току-що сме пристигнали.

Беше към средата на 90-те години, когато пак си бяхме дошли. Малко преди това бях разбрала, че чичо е получил мозъчен удар и положението му е много тежко. С Томас, мъжа ми, отидохме да го видим. Чичо Стоян седеше на един дървен стол в градината, снаха му Жана беше при него. Той не можеше да движи главата и шията си, а едната му страна беше схваната и неподвижна. Картината беше трагична, чудех се как е възможно съдбата да промени един човек просто до неузнаваемост.

Той ни позна и се опита да ни каже имената, но от устата му излизаха само откъснати, неразбираеми звуци. Аз забелязах една малка радост в израза на лицето, най-вече в очите му. Това беше радостта, че ни е видял и познал. Чичо Стоян много се развълнува, няколко пъти се опита да изрече имената ни, но не му се отдаде. Беше голяма мъка за него и той се предаде, отказа се да се опитва повече. От очите му потекоха сълзи, те течаха и течаха. Чичо Стоян плачеше. В този момент разбрах, че това беше нашата последна среща с него, последното ни виждане. И аз му пожелаех в сърцето и душата си Господ да му помогне в тези страдания.

* * *

Жената на чичо Стоян, стрина Пана, не „падаше като котка по гръб“, както се казва по народному. Само в първите години на съвместния им живот се държала така кротко и скромно, както подобавало на млада булка пред свекър и свекърва.

Нас, децата, най-вече сестра ми и мен, все ни щипваше по бузите за поздрав, когато ни срещнеше. Понеже знаеше, че това ни дразнеше, го правеше нарочно, доставяше и голямо удоволствие и това се виждаше на усмихнатия, малко подигравателен и ехиден израз на лицето и. И тя не беше много милостива със стискането, така че бузите ни се зачервяваха. Ние мразехме това и се стараехме да не се доближаваме до обсега на нейните ръце. Като пораснахме, се държахме с нея доста нахално, защото тя не се отказа от този неин навик, докато не се омъжихме.

Пред стрина Пана чичо Стоян нямаше много думата, както се казва. Тя беше една година по-възрастна от него, но не това беше причината, а нейният своенравен характер. И двамата работеха в ТКЗС-то, където чичо ни беше звеновод на хората от махалата.

По време на прибиране на реколтата избата им беше пълна с плодове и зеленчуци, най-вече с дини и пъпеши, които стрина Пана много обичаше. Имаше цял куп дини вътре. Подобно беше и в нашата изба, а и сигурно на повечето работещи на полето. Каквото хората нямаха в градините си, го доставяха от къра, тогава нямаше строги забрани, защото плодове и зеленчуци имаше в изобилие, околностите на селото не бяха така запустели и буренясали както в днешните времена. Но хората се присмиваха зад гърба на стрина, като казваха: „Ако Пана можеше, щеше да пренесе цялото поле в зимника си“.

Стрина Пана беше доста лакома. Още по време на готвенето си похапваше от хубавите мръвки и често беше сита, докато стане яденето. Или пък, когато сипваше в чиниите, първо отбираше хубавите парчета за себе си. Когато беше манджа, си вземаше отгоре от мазния каймак, а за другите първо разбъркваше с черпака и тогава сипваше. Предполагам, че за децата си е правила изключение, защото като всяка майка и тя гледаше да отдели най-доброто за тях. Стрина Пана обичаше да яде много солено, нейните яденета все бяха пресолени въпреки недоволството на чичо и братовчедите.

Разказвала ни е, че когато била още млада невеста и яденето е било общо, тя често скришно отивала в избата, отрязвала си парче сланина, което още на място изяждала. Двете снахи се наговаряли от време на време и тайно си похапвали от това, което им се ядяло.

Понеже стрина Пана обичаше много месо, отглеждаше много кокошки, мисирки и овце. Разбира се, не липсваше и прасето, което се угояваше, докато стане голяма дебела свиня. Всъщност тези домашни животни пълнеха всеки двор в селото, ние също ги имахме, но без овцете. С особено внимание тя се грижеше за мисирките, когато беше вече пенсионерка. Първо за малките бибета, а после, като отраснеха, ги разкарваше по полето да пасат трева. Това тя правеше почти до нейната смърт.

Стрина Пана обичаше много и маслини, но за жалост ги продаваха рядко в магазините. А когато имаше, си купуваше в голямо количество и като минаваше край хладилника, си вземаше от тях, като ги ядеше все едно са бонбони. Една година сестра ми я изигра, и то много хитро. Беше първи април и на този ден всеки се опитваше да излъже някого. Сестра ми дошла от училище и още с ученическата си чанта минала през двора на стрина просто да я срещне, а като я видяла, казала: „Стрино, в магазина продават маслини, но има голяма опашка“.

Стрина Пана веднага оставила всичко, каквото вършила в момента, свалила си набързо престилката и хукнала към магазина. Какво е било разочарованието и, когато пристигнала там и не видяла жив човек, а продавачката учудено я погледнала при въпроса дали има още маслини.

Ако е така, както хората говорят, че жени, които имат малки косми по брадата, винаги искат да е на тяхното и да си налагат волята, значи е истина по отношение на стрина ми. Тя също имаше такива, не бяха гъсти и не много, но се виждаха ясно. Понякога издърпваше някой от тях с ръката си.

Своята воля стрина Пана се опита да наложи по-късно и на снахите си, но без голям резултат. Само първата жена на батко Тошко успя да пропъди. Кака Лили, снаха и, беше с два-три сантиметра по-висока от него и това беше като „трън в очите“ на майка му. Но той не и се възпротиви, защото обичаше една друга девойка и поведението на майка му беше „добре дошло“. Иначе братовчедите ми не „водеха много политика“ с майка си, а оставяха правото на жените си сами да избират как да се държат със свекърва си. И взаимните им отношения не бяха от най-добрите.

Стрина Пана можеше понякога да е доста любезна. Винаги когато си идвахме от Германия, тя ни канеше на гости у тях и се подготвяше много добре. Приготвяше богата трапеза, със заклана мисирка, специално за нас изпечен тиквеник, който много обичах, защото беше много вкусен. А понякога имаше кейк или баница със сирене. Вечерта изкарвахме много добре, весело, с много смях и разговори. Всъщност стрина Пана можеше да бъде и забавна, но не трябваше да се слага всяка нейна „дума на кантара“. Понеже добре я познавахме и бяхме свикнали с нея, така правехме всички от семейството ни, най-вече майка ми и аз. Аз обичах да слушам как тя говори. Не само защото говореше на диалект, така говореха и другите, но тя произнасяше думите, които завършваха на буквата „х“ с буквата „ф“, като например думата „ходих“ казваше като „одиф“. Това звучеше много смешно, но като че напук на нас, дето я поправяхме, тя не промени произношението си.

Тя се държеше с другите жени в звеното малко като шефка и затова не беше много уважавана. Мисля, че единствено с майка ми се разбираше най-добре, между двете нямаше караници, както понякога се случваше с други жени от звеното или махалата. Това обаче се дължеше на факта, че майка ми беше една много кротка, търпелива и почтена жена. Но стрина Пана успя даже и нея да нарани. Беше през лятото на 1983 година, когато при едно наше посещение в България разказахме на родителите ни и близките ни, че свекър ми, след 25 години съвместен живот със свекърва ми, се разделил с нея заради една много по-млада жена. Той, Мартин Екерман, беше филмов режисьор, между другото на известния ГДР сериен филм „Пътища през страната“ (Wege ubers Land), с участието на известни актьори, носител на национална награда.

Бяха изминали няколко години от тогава, когато стрина Пана си показала змийското езиче и казала на майка ми: „Някога и Томас ще остави Емилия за по-млада жена, както баща му е направил“.

Майка ми почувствала, че все едно някой с нож я е пробол през сърцето, цяла нощ плакала и не могла да заспи. Тя обичаше мъжа ми като неин син и само мисълта, че може да се разделим, разтърсила из основи нейната милостива душа.

* * *

Сестрата на баща ни се казваше Ивана (Вана) и беше по-млада от него. Тя излъчваше известна студенина, поне такова чувство е останало у мен по отношение на нейното държане и израза на очите и.

Леля Вана беше нещо като моя личен кантар: като ме видеше, веднага познаваше дали съм напълняла, отслабнала, или съм си същата както при предишното ми идване на село. Ако ми кажеше, че този път и се виждам по-хубава, значи, бях качила малко килограмите, а ако кажеше, че така не и харесвам, беше обратното. При това ставаше въпрос за почти невидими промени, обикновено 1–2, най-много до 3 килограма разлика, но до такава фина степен ме сканираше погледът и. Аз мразех нейните оценки, но не заради това, дали тя ме харесва или не, а защото самата аз се ядосвах, в случай че бях малко понапълняла.

За съжаление и майка ми често имаше този навик, да заговори за моето тегло. Но не само тя, а и някои от старите жени, които обикновено седяха на пейката вечер на улицата и ме поздравяваха при идването ми. За всички тях, родители, роднини и съседи, аз бях слабичка, макар че това не беше така. Селските представи за хубост тогава бяха по-различни от моите и въобще от общоприетите.

Моята сестра още като дете не можеше да понася леля Вана. Причината за това тя ми разказа това лято. Когато през август пак бях в България, седяхме една вечер в градината и си спомняхме за минали времена и преживявания. Признавам си, че тя имаше по-добри спомени от моите и някои от тях съм използвала в написването на тази книга.

По време на тези разговори сестра ми приготви и сготви от нейните вкусни гозби. Беше сложила една стара, вече неизползвана циганска печка на дърва в двора, на която често готвеше и печеше. Както винаги и този път имаше няколко вида ястия, и то в изобилие. Сестра ми е много щедра, обича да гощава хората, радва се, ако те си похапнат добре. Още от дете се беше научила да готви, а от свекърва си, която е била готвачка, беше перфекционирала тези си способности. Освен на вкусните манджи, тя беше специалист и на кейкове, баници, торти, палачинки, пити и др.

Сестра ми беше любимата внучка на баба Ана, майката на баща ни, чичо Стоян и леля Вана. Още от малка помагаше на баба в домакинските работи, а в една селска къща такива има винаги в изобилие. Преди да умре, баба Ана беше обещала на сестра ми един голям и тежък златен медальон. Обаче след смъртта й той беше изчезнал. Години по-късно тя го беше видяла да виси окачен на шията на леля ни.

Леля Вана и стрина Пана се конкурираха по отношение на характерите си, може би защото имаха известна прилика. А вероятно и затова не се разбираха много добре. Не съм присъствала и чувала за конкретни спречквания, но те обикновено избягваха да се срещнат, изключение правеха големите семейни празници. Имаше и времена, в които двете не си приказваха. А когато леля Вана идваше с мъжа си на гости у нас, правеше „завой“ покрай къщата на чичо и стрина, не обичаше да минава през техния двор, което би съкратило малко пътя им.

Калеко Милан, мъжът на леля Вана, ни посещаваше често и най-вече без нея. Той много обичаше да пие вино, и то в големи количества. Пиеше както червено, така и бяло, но предпочиташе повече бялото, което ние произвеждахме в малки количества, най-вече запазено специално за него. Във виното той си сипваше жълта лимонада, която тогава беше сладка, все едно че човек пие газирана бонбонена вода. Баща ни също я харесваше, но само в бели шишета, а не в зелени. Казваше, че била по-вкусна, което не приемахме убедително, но се съобразявахме с него, когато я купувахме.

И така, калеко Милан знаеше, че у нас можеше да си позволи няколко чашки вино повече, без жена му да разбере. Но аз не помня да съм го видяла пиян, нито подпийнал, на него не му личеше, той просто имаше добра тренировка в пиенето и можеше доста „да носи“.

Калеко ни посещаваше почти винаги с неговото колело. Но имаше и една моторетка, която кара до старини и с която беше много горд, той я обичаше като живо същество. Доколкото си спомням, беше някаква стара немска марка, мисля, че се казваше ИФА. Понякога качваше дядо Тодор на нея, за да го закара до някъде в селото. А след това шеговито ни разказваше как нарочно по-яко натиснал педала, за да го стресне и уплаши, и как той се вкопчвал здраво за него. След което разбирахме защо дядо така се ядосваше на зет си и се заричаше никога повече да не се вози на моторетката му.

Аз много се радвах на гостуванията на калеко Милан, той винаги беше в добро настроение, беше забавен, разказваше интересни случки, понякога с ирония, но без злоба. А и за себе си говореше с чувство за хумор, като не се вземаше за много важен. Но въпреки това не му липсваше нужното самочувствие.

* * *

Съвсем различни от леля Вана и калеко Милан бяха вуйчо Пенко и вуйна Мича, братът на майка ми и неговата жена. Рядко съм срещала в живота си толкова добри, скромни, справедливи и почтени хора като тях двамата.

Майка ми беше по-възрастна от нейните двама братя и една сестра, която преди две години почина. Вуйчо и майка ми се разбираха най-добре като брат и сестра, и то още от деца. Аз мисля, че тази взаимност се дължеше на приликата в характерите им.

Това лято разбрах за смъртта на вуйна Мича през февруари тази година. Тя се разболяла много лошо, а вуйчо бил вече слаб и немощен, за да се грижи за нея. Двамата им синове се отказали да я гледат с различни оправдания. По-възрастният от тях и без това нямаше да се справи с такова натоварване, той от години страда от алкохолизъм. Сестра ми с доброто си и милостиво сърце прибрала вуйна Мича при нея вкъщи в Карабунар и я гледала четири месеца, докато тя „предала Богу дух“.

Малко след смъртта на вуйна се разболял и вуйчо Пенко. Цял живот той работеше с трактор и с комбайн. В сравнение с пенсиите на другите селяни в селото неговата беше много добра. Но след промяната в България настъпиха тежки години за всички, с изключение на една малка част, която незаконно, или по-точно неморално, забогатя. В тези години, когато цареше голяма инфлация, цените скачаха и скачаха, а пенсиите си оставаха все така малки, животът на вуйчо и вуйна беше станал много труден. Всъщност както на повечето хора, най-вече на пенсионерите.

И в неговия случай синовете му отказали да го гледат, пак с оправданието че не е по силите им. Бившата му снаха, жената на по-малкия му син, която вече живееше с друг мъж в София, го прибрала при нея, за да се грижи за него.

Винаги когато си идвах вкъщи в отпуска, намирах време да посетя вуйчо Пенко и вуйна Мича. Последните две години не съм ходила у тях, и то заради вечно пияния ми братовчед, не исках да го срещам. Той се беше прибрал да живее в къщата на родителите си в село. А сега съжалявам много и ми е мъчно, че не използвах случая, за да се сбогувам за последно с вуйна ми.

* * *

Тъжно ми става, когато мисля за миналите времена. Спомените изплуват като прилив от вода. В мен се поражда едно чувство на копнеж и мечти по този, за мен свиден и близък, стар свят. Детството ми изглежда като безгрижно и щастливо. Хората в селото нямаха много, но те не бяха така бедни, техните души не бяха така самотни, те бяха по-щастливи и доволни с малкото, което имаха.

А сега старите хора са обеднели, разтревожени от грижите за следващия ден. Но хумора си още не са изгубили, те още могат да се смеят искрено и заразяващо.