Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Geschichte einer liebevoll-chaotischen Familie, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Емилия Екерман, 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Емилия Екерман
Заглавие: Историята на едно мило-хаотично семейство
Преводач: Емилия Екерман
Език, от който е преведено: немски
Издател: Издателство „Фабер“
Град на издателя: Велико Търново
Година на издаване: 2020
ISBN: 978-619-00-1106-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11981
История
- — Добавяне
Глава 11
И стана съвсем другояче…
Като млада дипломирана абсолвентка на висше учебно заведение аз започнах работа през 1973 год. в отдел „Цени и контрол по цените“ в Окръжния народен съвет в гр. Пазарджик. Окръгът ни обхващаше 10 града и много селища, а Пазарджик наброяваше тогава към 84.000 жители. За съжаление след промяната в България има постоянен отлив и сега са останали да живеят там към 70.000.
Сградата на Съвета се намираше в центъра на града, който беше пешеходна зона с много заведения и магазини. С една дума, там, където пулсираше животът. По време на моето следване бях няколко месеца на практика там и за мен не беше много трудно за кратко време да се сприятеля с няколко жени, които вече познавах. Те бяха тези, които ми подадоха ръка — от една страна, като по-възрастни, от друга страна, и с повече стаж и опит.
На обяд се хранехме в стола на Съвета, който също се намираше в тази сграда. Нашият главен готвач разбираше от готварство, от кулинарно изкуство, или по-точно казано, от занаята си. Яденетата бяха винаги изключително вкусни и някои от служителите вземаха от там храна за семействата си. Когато в града дойдеше на посещение някой от по-високо ниво, чужда делегация или от Министерския или Държавния съвет, винаги нашият главен готвач ги обслужваше. Даже и Партийният комитет се ползваше от неговите услуги в такива случаи. Той беше нещо като личен готвач на централното ръководство на града — дали Съвета или Партията. В края на 80-те години, когато вече живеех в Берлин, разбрах, че са го изтеглили в българското представителство на Организацията на обединените нации (ООН) и че се беше преселил в Ню Йорк със семейството си.
Поради това, че много от служителите на Съвета се хранеха на обяд вкъщи, имахме обедна почивка от 12:00 часа до 13:30 часа. Ние, които се хранехме в стола, имахме достатъчно време да посетим някои магазини и да свършим някоя лична покупка. А понякога отсядахме за малко в някое заведение, най-вече на кафе. Бяхме прекрасно информирани къде какво имаше, на какви цени, за новата мода или новите клюки в града.
* * *
На мен ми харесваше работата и атмосферата в Съвета, особено когато бях в отдел „Цени“. Там се чувствах като в едно голямо семейство. Понякога се организираха екскурзии с автобус, като например до София, на операта „Бътерфлай“ и на футболния мач Левски — ЦСКА, а след това и посещение на известния Рилски манастир и пещерата на Иван Рилски. Или пък тридневното пътуване до Скопие в Македония. За нас това беше нещо като пътуване на Запад. За първи път в моя живот бях в град с толкова много светещи реклами, толкова хубави магазини, и с такива красиви и разнообразни като асортимент стоки. Там си купих няколко модерни дрехи от пазара им и за първи път преговарях с продавачите за тях. Такъв начин на пазаруване преди това не познавах, но се справих добре. Аз нямах проблем с езика, просто говорих на диалектен български език и те, изглежда, ме разбираха, защото и аз ги разбирах.
Преди да стигнем до Скопие, ние пътувахме през Сърбия и през територията на Македония, защото трябваше да минем през граничния пункт „Калотина“. Спомням си колко бедни ми изглеждаха техните полета. В главата ми се е запечатала тъжната картина с един стар мъж, който с рало и вол ореше земята си, беше сам в обширното поле. Може би това се дължеше на обстоятелството, че в Македония, тогава принадлежаща към Югославия, селяните имаха частни земеделски земи, тяхна собственост, а не както при нас — организирани в ТКЗС-та. И който нямаше средства за трактор като едноличен собственик, трябваше да си помогне с рало и вол. Но не само полята, селищата им също изглеждаха бедни, по-бедни от нашите.
Град Скопие много ми хареса, имаше особено излъчване, особено очарование. Направи ми впечатление, че почти навсякъде се пушеше, даже и в магазините. Там видях много жени, които, вървейки, пушеха, нещо, което беше съвсем непознато за мен. Но такива сцени имаше и в Будапеща, където същото лято бях за няколко дена.
* * *
Нашата бридж-белот женска компания се състоеше от Кети, Гинчето, Ани, госпожа Дачева и мен. Гинчето не можеше да играе, но понеже се играеше и без това четворка, това беше без значение. Тя обаче винаги присъстваше на сбирките ни, защото бяхме доста весела група.
Кети беше някъде към средата на 30-те години, доста висока, малко едричка. Нейните коси бяха винаги перфектно изрусени, беше облечена много модерно и с вкус, почти екстравагантно. Тя познаваше много хора в града, беше много контактна. Аз много я харесвах, беше ми симпатична. С нея никога не беше скучно, а напротив, много забавно. Кети имаше необходимото самочувствие, може да се каже, че до известна степен доминираше, трудно отстъпваше мнението си на други. И беше винаги прекрасно информирана за това, което ставаше из града, всякакви новини, клюки, нови стоки и др.
Нейният мъж беше известен в Пазарджик, защото беше председател на Клуба на автомобилистите, а чрез този клуб имаше възможност да се пътува със собствена кола даже и в някоя западна страна, което по социалистическо време беше много примамливо. Аз живеех още в Пазарджик, когато Кети и нейният мъж се разведоха, нещо, което и в тогавашните времена не беше рядкост. Но продължи да се грижи за семейството си, за дъщерята и сина си, а и за Кети, и то най-вече финансово.
Той беше син на известен убит антифашист и също се ползваше с известни привилегии. Децата и внуците на комунистите, дали убити, или още живи, се числяха към привилегированите, или иначе казано, към елита на обществото. Можеха да следват с предимство, да бъдат назначавани на добри служби, често началнически, да си купуват жилища или къщи, без да чакат дълго време. Те просто бяха хора на властта. Имаше един израз „активен борец“ и така се наричаха антифашистите от времето преди 9 септември 1944 год.
И бащата на моята приятелка Снежана се числеше към тях. Той не беше нито партизанин, нито ятак, но негов брат беше убит от фашистите и, изглежда, това беше достатъчно, за да бъде удостоен с тази титла и да бъде причислен към антифашисткия отдел с всичките му привилегии.
Най-близката приятелка на Кети по това време в Съвета беше Гинчето. Тя беше тогава към края на 20-те си години, омъжена, с една дъщеричка, а доста по-късно роди и едно момченце. Гинчето беше на голяма почит заради задължението и да определя кой кога да получи приемен час при председателя на Окръжния народен съвет, защото беше негова секретарка. Тя беше много приятна и услужлива, почти винаги усмихната и също с необходимата доза самочувствие, което се дължеше и на изплетените от нея „връзки“. С непринуденото си държание и с позитивното си излъчване Гинчето също ми беше много симпатична. Няколко пъти в нужда тя ми помогна с нейните „връзки“.
Когато започнах работа в Съвета, шефът на всички беше господин Атанасов, един много висок и едър човек. Малко по-късно той се пенсионира и новият шеф на Гинчето и на Съвета, се оказа съвсем противоположна личност, както по външност, така и по държание. Той беше дребен, нисък, но затова пък доста сериозен и строг, почти всички изпитваха страх от него. Но както се говореше със „закрита ръка“, в семейството си бил съвсем мек, послушен и изпълнителен, жена му е била тази, която е „имала думата“. Може би това беше причината той да показва на служителите си така ясно кой е шефът.
Ани работеше заедно с Кети в един отдел, в същата стая, и двете се разбираха прекрасно. Тя беше, може да се каже, най-добрата на бридж-белота от всички нас. А също така и най-добрата на бридж, който също понякога играехме, но на който аз не бях добра играчка. Ани беше към 30-годишна, тъмен тип, висока и малко едричка, с хубави, често засмени очи. Тя също беше омъжена и имаше едно малко момченце. След така наречената „промяна“ в България тя направи доста бърза кариера — зае длъжността „директор“ на службата ЕСГРАОН в Пазарджик. Ани, както и много други от бившия Съвет, също вече е излязла в пенсия.
Госпожа Дачева беше съпругата на първия секретар на Окръжния партиен комитет в Пазарджик, когото след няколко години повишиха в длъжността „заместник-министър на енергетиката“. Господин Дачев беше винаги служебно зает и рядко вкъщи, а съпругата му ни канеше от време на време на гости, където обикновено играехме на карти. При нея винаги имаше хубави ястия и питиета: истински руски хайвер, уиски и други. И то в достатъчни количества. Това бяха „благинки“, които нейният мъж беше донесъл от чуждестранни посещения или получил като подаръци.
Госпожа Дачева беше високо образована, услужлива, държеше се приятелски с мен, но с нужната дистанция, като моя шефка. В общи линии беше една приятна и симпатична жена. Аз мисля, че въпреки заетостта и с двете дъщери, тя се чувстваше малко самотна и може би затова с удоволствие ни канеше у дома си. Това и за нея беше едно приятно развлечение, още повече че покрай играта ни се водеха оживени разговори. По-късно, когато бях омъжена, моят мъж също се присъедини към женската ни сбирки. Всички го приеха много добре, а и той обичаше да бъде в нашата компания. В жилището на шефката ми най-много ме впечатляваше нейната библиотека: едната стена, и то не малка, беше догоре пълна с рафтове с хубави книги. Не знам колко от тях изчетох, при всички случаи бяха доста. С нейните много и добри „връзки“, а и при нейното статукво имаше достъп до всякакви книги.
Специално за госпожа Дачева беше създаден в съвета отделът „Научна организация на труда“, а тя, разбира се, беше началничката. Названието на отдела звучи малко приповдигнато, нещо специално, но какви трябваше да бъдат задачите му, така и не разбрах напълно. Това, което излезе наяве, беше, че всички работни стаи на служителите се боядисаха с много приятни цветове, например нашата стая в нежно светлолилаво, подобно на аметистово.
Един ден госпожа Дачева ме попита дали имаме интерес с моята приятелка Ваня, която беше учителка в града и с която живеех заедно под наем, да прекараме две седмици отпуска на Черно море. На нея й бяха предложили две карти на доста изгодна цена в новопостроената вила на Държавния съвет в село Приморско. Тя самата имаше по-добра възможност за почивка — във вилата на Централния комитет на Партията на Златните пясъци, където всяка година летуваше със семейството си. Там цареше абсолютен лукс спрямо мащабите на тогавашните социалистически възможности.
Веднага се съгласих, защото знаех, че и Ваня ще приеме предложението. Бяхме се записали за една екскурзия до Виена по Дунава през Будапеща, с три дена престой във Виена, но на Ваня банката не и отпусна кредита за тази цел. Такива по-скъпи удоволствия тогава можехме да си позволим с пари на заем от банката. Поради липса на средства Ваня и без това се опитваше да ме убеди да се откажем от това пътуване до далечния, за нас иначе недостъпен, Запад. И така, ние останахме в страната и отидохме на Приморско.
* * *
Радостта ни, че сме от привилегированите и че имаме късмет да летуваме във вилата на Държавния съвет, бързо се изпари. Там пребиваваха само възрастни хора. Ние бяхме тогава 23-24-годишни и на нас даже и 40-годишните ни изглеждаха вече възрастни, по-точно, ние ги причислявахме към тях.
Като млади момичета, жадни за развлечения, за да не скучаем сред „старците“, отидохме с рейса до международния младежки център „Георги Димитров“, разположен недалеч от село Приморско. Това беше един голям комплекс с хотели, бунгала, ресторанти, дискотеки, барове и един голям къмпинг за спане със собствени палатки. А там имаше само млади хора, подобаващо на предназначението му.
Аз бях учила в училището и в института само френски език и знаех, че едва ли ще имам възможността да изпробвам езиковите си познания, а и нямах голямо желание. Там идваха само младежи от социалистическите страни, най-вече с организирани групи. Най-многобройни бяха тези от Източна Германия (ГДР) и те винаги се познаваха още отдалеч по кафявите им сандали, съвсем простовати наглед — подметка и две каишки отгоре. Такива носеха както момчетата, така и момичетата. Ваня беше учила немски език и с нетърпение очакваше възможността да изпробва познанията си.
На третата вечер след пристигането ни посетихме бар „Нептун“, като решихме да останем до към 5 часа сутринта, когато вече навънка е светло и ние ще можем да се приберем пеша до вилата ни, а разстоянието беше около 2 км. Току-що бяхме седнали на една маса, когато дойдоха трима младежи и единият ни попита на развален руски език дали двете места са свободни. Ние кимнахме за „да“, те взеха още един стол от една съседна маса и седнаха при нас.
Единият беше среден на ръст, изглеждаше много млад, със светлокафяви очи и тъмноруси коси, дълги до раменете, както тогава бяха на мода. Другият беше много висок, с тъмни очи и тъмна, сравнително късо подстригана коса, с брада и мустаци. На външен вид, изглеждаше като типичен българин. Третият беше рус, синеок, с много бяло лице, много слаб и също висок. Той абсолютно не изглеждаше като българин, можеше да се причисли към малко грозноватите. За него Ваня след това каза, че в лицето изглеждал, все едно е бягал със 100 км в час и се е ударил в някоя стена. Тъмнокосият се опита да подеме с нас разговор на немски, и то на развален, така, както понякога германци се опитват да обясняват нещо на чужденци. Странно е, но те си променят езика, като не говорят правилно, мислейки, че така ще бъдат разбрани по-добре. Правят го от добри чувства, да услужат, не осъзнавайки, че е излишно. Който не знае езика, така или иначе няма да ги разбере. Като видя, че и двете не реагираме, тъмнокосият обърна на развален руски, като се представи с името Герд и че е от Берлин. След това той представи и другите двама: младият се казваше Томас, също беше от Берлин, а русият беше Матиас от Карл-Маркс-Щадт, сега Кемниц. Само при първото изречение на последния Ваня разбра, та даже и аз, която не бях учила немски, че неговият немски имаше някакво особено звучене, не така, както се чуваше по телевизията или в киното (тогава филмите не бяха дублирани).
Аз веднага се усъмних дали наистина те са чужденци, най-вече защото тъмнокосият приличаше на българин. За другите двама не бях сигурна, но в общи линии приличаха на чужденци.
„Значи, така, и ти си чужденец? Мислиш ли, че твоята българска физиономия не издава какъв е произходът ти? Знаем това много добре: тук всички сте или чужденци, или студенти“, обърнах се аз към него саркастично и с малко безразличен тон.
Той ме погледна, и то така смайващо, така безпомощно, че веднага почувствах — наистина не ме разбра. Значи, един германец, досущ изглеждаш като българин. Казах на руски, че не зная немски, и като обърнах погледа си към танцуващите, му показах, че не съм заинтересувана от какъвто и да е разговор с тях. Ваня вече беше започнала да си напряга мозъка и да си припомня немски думи, като се опитваше да завърже разговор с Матиас, който седеше до нея и който с голяма радост се отзова. За съжаление обаче тя нищо не разбра от това, което той искаше да й каже. После ми каза: Учудващо, ние учихме „их“ за „аз“, а той казва „иш“.
Ние не знаехме, че саксонският диалект, на който той говореше, беше доста особен и тъй като звучи малко простовато, в Германия го използват за лека подигравка. Тази вечер танцувахме много, момчетата се държаха коректно и като кавалери даже ни изпратиха сутринта до вилата, като извървяха заради нас 2 км пеша. Ние разговаряхме на руски и разговорът за мое учудване потръгна добре. Въпреки това някак си не се чувствах комфортно, при мисълта че сме в компанията на чужденци, и то германци. Поради тяхната фашистка история във Втората световна война нямах никакви симпатии към тях, а даже точно обратното.
На следващия ден, след наспиването ни до обяд, Ваня и аз малко се спречкахме по въпроса дали пак да се срещнем с тях. Аз не исках, въпреки уговорката ни за следобед. В случая се наложих и ние решихме да не отидем на срещата, като бяхме убедени, че ако ни видят в бара, няма да се покажат нахални и няма да се „залепят“ за нас. И така, ние двете пак отидохме в същия бар, защото беше единственото заведение, което работеше до сутринта. Бар „Нептун“ беше голям и с много място за танцуване, всъщност нещо като дискотека. Отново танцувахме много, но този път с български младежи. Те се представяха или като студенти от София, или следващи в чужбина. Настойчиво искаха да се срещнем на другата вечер, като не приемаха отказите ни. Тяхното държание въобще не ни хареса и ние неминуемо направихме сравнение между тях и германците, които се държаха по-скоро като джентълмени с нас.
Когато на следващата вечер берлинчаните Герд и Томас отново дойдоха на нашата маса, ние даже се зарадвахме. И така прекарахме заедно следващите дни от отпуската ни с тях.
По-късно Томас и аз се оженихме. Понеже не исках да се разделя с моя уютен град Пазарджик, той дойде при мен и живяхме там заедно близо две години, а после се преместихме в Берлин. След 21 години съпружески живот се разведохме, но запазихме добри отношения.
* * *
След като Томас се раздели със своята млада втора жена, сега отново има една българска приятелка и често я посещава в Пазарджик. Понеже и двамата харесват този град, той подготвя своето второ преместване там, където се чувства добре, познава доста хора, знае български почти перфектно и иска да започне нов живот.
И така, нашият син има българска майка, която живее в Германия, и немски баща, който скоро ще заживее в България.
C’est la vie, казват французите.
Февруари 2004, Берлин