Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (19)

Глава 17
Мечтите на Виктор

Виктор е мъжът на моята приятелка Снежана от детските ми години. Нашите пътища след училището в Карабунар се разделиха, но няколко години по-късно съдбата отново ни събра.

Всичко започна към средата на 70-те години. След дипломирането ми в Свищов работех в Окръжния народен съвет в Пазарджик. Снежана току-що беше назначена като начална учителка в едно училище в града. Аз живеех под наем, а тя в малкото жилище на леля си, сестрата на баща и, която до старини остана неомъжена.

Снежана беше „соло“, без мъжка половинка, аз също. И двете излизахме заедно — разликата в забавленията за млади хора в социалистическите и капиталистическите страни не е голяма. Всяка вечер се „мотаехме“ из заведенията на града: кафенета, ресторанти, барове.

Моята съквартирантка Марияна беше приятелката ми от гимназията и студентството. Посещенията на такива заведения не и доставяха удоволствие и тя оставаше вечер в квартирата, обикновено четеше някаква книга. Тя не искаше да се „прави на монахиня“, но току-що беше преминала през един труден период в нейния живот и не и беше до развлечения.

Като младо момиче Снежана беше голяма хубавица, приличаше на Елизабет Тейлър в младите и години. Беше с дълги черни коси, имаше мургав тен и големи светлосиви очи, в които от време на време проблясваше нещо котешко, особено когато се смееше или ядосваше. А тя умееше и двете много добре: заразителен смях и силен яд.

Тогава си мислех, че с външния си вид Снежана можеше да има всеки мъж, който си пожелае. Но тя имаше конкретни представи какъв трябва да бъде нейният бъдещ съпруг, а летвата беше вдигнала доста високо. С една дума, не беше лесно избраникът да отговаря на изискванията и. Разбира се, изключение прави неписаният закон: влюбването. Снежана обичаше да кокетира, да флиртува с мъжете дори и когато не предизвикваха нейния интерес. Това бе просто една игра, която и доставяше удоволствие, задоволяваше до известна степен нейното тщеславие и суетност. Можеше да бъде мила, даваше аванси, но в следващия момент, когато „плячката“ си мислеше, че вече е в целта, тя ставаше студена, даже понякога ядосана, но почти винаги господстваща над обстановката. Всичко това беше като театър, в който мъжете поемаха нещастната роля. Предполагам, че Снежана не едно сърце беше съкрушила. И въобще тя имаше и запази нарцистичния оттенък в характера си.

Ние бяхме доста различни, но се разбирахме добре, на мен ми харесваше нейното ведро настроение, изпълнено със смях и хумор. С една дума беше ми приятно в нейната компания, тя беше забавна и ставаше бързо център на вниманието, а и бяхме приятелки от детството ни в Карабунар.

* * *

В един следобед срещнахме в едно кафене млад мъж с патерици, единият му крак беше гипсиран. Започнахме разговор и се оказа, че той следва във Военната академия в Шумен за инженер и че имал тежка операция на менискуса на коляното. По това време беше в болнични за няколко седмици и живееше при родителите си в Пазарджик.

Виктор, така се казваше младият мъж, изглеждаше много добре на външен вид: висок, строен, с големи светлосиви очи. И беше много любезен и разговорлив.

Той ни разказа за себе си и родителите си: баща му работел в Либия и печелел доста добре, разбира се, долари; майка му била също учителка в града. Интересът на Снежана се събуди и между тях започнаха оживени контакти, които скоро се превърнаха в интимно приятелство. За кратко време те станаха неразделна двойка, както подобава на прясно влюбени. Аз се почувствах малко тъжна, че тя почти прекъсна връзката си с мен, но от друга страна я разбирах, беше влюбена, поне така ми се виждаше, и е съвсем в реда на нещата приятелката да остане на заден план. Откровено казано, липсваха ми приятните вечери с нея по заведенията.

След запознанството си със Снежана Виктор не искаше да се завърне във Военната академия, още повече че след завършването й подлежеше на разпределение и трябваше по договор да работи като военен няколко години. Благодарение на добри медицински свидетелства той успя да се освободи от тези задължения и продължи следването си задочно като инженер в Института по машиностроене в София, където после се дипломира.

При мен обстоятелствата се бяха променили, аз вече се бях омъжила за Томас, когато Снежана и Виктор сключиха граждански брак. На сватбата им дойдоха много негови приятели, бивши състуденти от Военната академия в Шумен.

След детството ни със Снежана не бяхме толкова близки приятелки, че да си споделяме всичко, а след запознанството И с Виктор се виждахме рядко. Нямахме никакви недоразумения, но от една страна, така се стекоха обстоятелствата, а от друга страна, липсваше нужната душевна връзка помежду ни. Просто бяхме различни по характер и до известна степен и по възгледи.

Още при първото ни запознанство с Виктор Снежана и аз разбрахме, че пред нас стои един добър познавач и любител на пистолети, пушки и автомати, за които можеше да говори с часове. Ние останахме с убеждението, че той наистина разбира от оръжия, особено от техническата им страна. Виктор притежаваше вече няколко награди за подобрения, а също и за нови изобретения в областта на военната техника. Аз вярвах на това, което разказваше. Той не се хвалеше, за да се изтъкне, не показваше тщеславие, а просто беше „превъртял“ на тази тема и аз мисля, че при него тя беше стигнала до фанатизъм. Това беше неговият свят и той беше напълно сигурен, че някога ще изобрети нещо много специално, разбира се, пак оръжие. А ако по някакъв начин намери финансиране, ще го произведе. По-късно всички, които познавахме тези негови планове, се убедихме, че не бяха празни приказки и фантазии.

Виктор беше „гений“ в оръжейната област. Но тази негова слабост му донесе и много неприятности, ядове и проблеми в тогавашната социалистическа България. Винаги имаше незаконно един пистолет, а не знам колко пъти му го вземаха от милицията. Но все си изобретяваше друг, а неговите пистолети, саморъчно направени, бяха по-различни от обикновените. Понеже това, което правеше, беше забранено, бяха го осъждали условно, а един път се намери и за кратко в затвора, както по-късно разбрах. Мисля, че Виктор и доста глоби беше платил за това негово хоби. Беше стар познат на милицията с неговите оръжейни истории.

* * *

Малко преди Обединението на Германия Виктор ни посети в Берлин, по неговите думи „за една много важна работа“. Пристигна неочаквано, без да ни предупреди за идването си. Оказа се, че иска да патентова в Германия, тогава още ГДР, някаква специална газова пушка, а може да е имал предвид и автомат, защото стреляла много бързо. Виктор носеше нужните изчисления, чертежи, скици и др. Той беше доволен от себе си, а и горд, че е могъл да ги пренесе нелегално през границата. Беше много въодушевен и абсолютно убеден, че изобретението е нещо изключително и че още никъде по света няма такова.

Мъжът ми и аз решихме да му помогнем и се снабдихме с необходимите формуляри от патентната служба. Оказа се обаче, че има някакви проблеми по оформянето и за съжаление не можахме да регистрираме патента. Виктор беше съгласен записването да стане на името на Томас като немски гражданин, а после двамата да си делят печалбите, в случай че се стигне до производство. Той имаше надеждата, че някоя германска фирма ще се заинтересува от това изобретение. Този вариант струваше немалко пари за нашите възможности тогава, без да сме сигурни дали въобще ще можем някога да си ги получим обратно. Мъжът ми беше, както винаги, много предпазлив в това отношение, а не като мен, която много бързо взема решения дори когато са свързани с известен риск. Този път обаче аз не се намесих и оставих нещата на него. Виктор трябваше да се върне обратно в България, а Томас не ходи повече до патентната служба. Той беше скептичен към това изобретение, но това беше присъщо за него. Още тогава бях убедена, че Виктор някога ще докаже на какво е способен.

Дълго време не чухме нищо за него. При едно наше пребиваване в България разбрахме от Снежана, че след промяната у нас Виктор е емигрирал в Германия и се намирал някъде в западните провинции. Там той искал да спечели пари и да осъществи мечтата си по специалното оръжие. По-късно разбрахме, че се завърнал обратно в България. Интересно ми беше да слушам неговите преживявания по време на емигрантството, където беше усвоил опити и познания. Причината, да не ни се обади от там, била, че не искал да ни създаде евентуални затруднения при тогавашните размирни времена. Виктор си беше купил една кола на старо и с нея се бе завърнал, като никъде не бе нощувал, толкова силно е било желанието му да се върне в родния си край при близките. Когато стигнал късно вечерта в Пазарджик, имал чувството, че се намира на Запад, светлини, реклами, хора по улиците, такава, каквато беше представата ни за „златния Запад“ по-рано. А какво е било разочарованието му там, в Германия, особено по селата и малките градове, а даже и в големи градове, където вечер улиците са почти празни и обезлюдени.

Виктор наблюдавал много внимателно как живеят германците, било му интересно да види дали са такива, каквито си ги представят хората у нас и в чужбина. И се беше уверил, че са организирани, дисциплинирани, работливи и точни. Говореше хубави неща за тях, особено добро впечатление му направило колко педантично, но красиво са подредени и поддържани градините им. Разбрахме, че е бил в Бавария. Хората там са с по-близък до нашия южняшки манталитет в сравнение с живеещите в северните провинции. Незабравим за него останал споменът, когато за Коледа германският поп, грижещ се за емигрантите, му подарил една Библия на български.

Не беше изминало дълго време, може би повече от 1 — 2 години, когато дойде голямата изненада за нас. С мъжа ми бяхме на гости на Марияна във Велинград и оттам се обадих по телефона на Снежана, за да се уговорим кога да се срещнем, като изпратих поздрави на Виктор. Здравко, синът на приятелката ми, ме попита с изненада: „Това да не е известният конструктор на оръжия?“.

Аз го погледнах любопитно: „Да, ако има някой, който да се занимава с оръжия и се казва Виктор, това сигурно е мъжът на Снежана“.

Тогава младият мъж, който следваше самолетостроене в Пловдив, ми показа един вестник със снимка на Виктор и статия за него.

Томас и аз разбрахме, че той, така да се каже, за една нощ е станал известна личност в България. Беше конструирал специални оръжия, които патентовал, и имал собствена фирма за конструкции на военните оръжия, за което получил специално разрешение от Военното министерство. Както той ни разказа, ходел често в командировки за тази цел до военни цехове в Панагюрище. За лични употреба беше изфабрикувал един малък газов пистолет във формата на ключоносач, само за уплаха поради силния гръм, който произвеждаше. Изобретението му се продаваше по интернет, но в Германия такива самоделни оръжия бяха забранени. Във фирмата си Виктор беше назначил добри специалисти за конструктори, между които един, който беше завършил в Русия с отличен. Повече подробности не разбрахме, но и не попитахме.

За няколко години той регистрира много патенти и получи няколко международни награди, между които един златен медал в Питсбърг, Съединените щати, и златен медал в Мароко. А също така имаше честта лично да се запознае с известния руски конструктор Калашников.

* * *

Колкото повече успехи постигаше Виктор, колкото по-известен ставаше, толкова повече се чувстваше удовлетворен, че най-после е получил заслуженото признание и почитта на другите, на обществеността. Но това беше по-скоро задоволена вътрешна потребност, а не изтъкване пред другите, което не беше типично за него. И това свое задоволство той започна за съжаление да „полива“ с алкохол. Виктор беше постигнал съкровените си мечти, макар и още това да не беше се отразило на финансовото му състояние, какъвто би бил случаят с други на негово място, имащи „връзки“, средства за инвестиране, по-амбициозни по отношение на печеленето на пари. Много патенти на Виктор чакат инвеститор за производство. Понякога ни разказваше, че са го викали в САЩ и са му предлагали много пари, но той отказал. На Снежана сигурно това не и е харесало, защото като всяка майка и тя си мечтаеше да осигури на дъщеря им, която по красота даже и нея надмина, следване в чужбина и по-добро бъдеще, поне в материално отношение.

Съпружеският живот на Виктор и Снежана вече се „държеше на тънки конци“, всеки от двамата вървеше по своя път, имаше своята свобода и независимост от другия. Но те държаха един за друг и си останаха съпрузи, не се разделиха. Със свекърва и не се разбираха взаимно, но след като им се роди внуче, отношенията им се подобриха. Никога не чух от Виктор и Снежана да става дума за раздяла или развод. Независимо от проблемите, които имаха в семейния си живот, а къде ли не се случва това, те си останаха семейство, макар и някои да ги смятаха за „особена двойка“.

Когато бях на погребението на баща ми, отскочих два пъти до Пазарджик. Влязох в един ресторант, който се намираше срещу жилището на двамата. Виктор беше на бара и пиеше любимото си питие — водка с вода. Двамата разменихме няколко изречения и аз изпратих поздрави на жена му. Когато след три дена отново отидох там, той пак беше на същото място. На въпроса ми дали е предал поздравите ми на Снежана, отговори с лека насмешка: „Нее, това не можах. Аз си отидох тогава и исках да й разкажа за една моя нова идея, но тя веднага ме стрелна с очите си и не искаше нищо да слуша. Не мога да понасям, когато се опитва да ме отклони от плановете ми. Обърнах се и пак излязох. Оттогава не съм говорил с нея, а и почти не сме се виждали“.

С течение на времето Снежана улегна, но като че ли пак си остана същата. Спомням си, когато преди години играехме бридж-белот в селото при нейните родители. Беше вечер и ние седяхме уютно на масата в градината им. Снежана и аз бяхме партньорки срещу мъжете ни. Изведнъж насред играта тя хвърли картите, които държеше, в лицето на Виктор. Беше го уловила, че шмекерува и че се опитва да ни излъже. Даже му се закани, че ако още един път посмее да го направи, може да си тръгне пеша за Пазарджик, очакваха го 16 километра до там.

Последните 12 години пиенето беше оставило своите следи върху лицето на Виктор. Той се беше по състарил, а винаги изглеждаше младолик за възрастта си. Но в момента нямах чувството, че външният му вид има някакво значение за него. Въпреки това аз вярвам, че той има още мечти за осъществяване, и дано с „божия помощ“ те се сбъднат.