Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (21)

Глава 19
Загадъчна, мистична България

Самолетът ми излетя за София с обикновеното закъснение от 15 минути. Но ми беше ясно, че ние ще кацнем точно навреме, както обикновено. Вече съм стигнала до убеждението, че българските пилоти го правят нарочно, иначе трябва да пристигнат по-рано, отколкото предвижда разписанието за този полет. И както винаги, когато летя с българската авиокомпания „Bulgarian-Air“, кацането е много леко, плавно, почти безшумно: българските момчета го правят перфектно.

„Интересно, кой мафиотски бос ще е сега наред“, помислих си, когато в мислите си вече се виждах да чета вестник в кафенето „При часовника“ срещу театъра в Пазарджик. Или в някое от многото други заведения по пешеходните улици на града. Аз съм в отпуска, най-после мога да избягам от лошото време в Берлин. И най-после, ще се почувствам истински свободна и щастлива, защото на следващата сутрин ще мога да се радвам на слънчевите лъчи и синьото небе. Наслаждавам се на спокойствието по улиците, а в центъра на града са все пешеходни, макар че всъщност гъмжат от шляещи се хора. Това обикновено е времето между 09:30-14:30 часа, когато многото заведения са пълни с посетители. Позната ми беше разказала, че понякога чуждестранни туристи, макар и рядко посещаващи града ни, питали любопитно дали има някакъв празник на този ден. Изглежда, не можеха да си представят, че в един обикновен работен ден може да има толкова много хора по улиците и заведенията. От моя приятелски кръг в Берлин ме облазяват, когато им разказвам всичко това.

Почти всеки ден си купувам някои от вестниците: „24 часа“, „168 часа“, „Стандарт“, „Знаме“ — регионалния вестник за Пазарджик, а понякога и „Труд“. Повечето от тях са нещо като смесица от немските „Билдцейтунг“ и „Моргенпост“, които не чета. И те имат толкова много цветни картини и реклами. Скептична съм към всички централни средства за масова информация, или mainstream медии, както често се наричат. От женско любопитство понякога си купувам вестник „Жълт шок“. Неговото ниво е даже под това на „Билдцейтунг“. Покъртително е човек да чете колко порочни, обеднели и паднали са душите на толкова много „известни личности“, за които всичко — пари, власт, „чалги“, интимни отношения — се върти за популярност. Трагедията е, че за много от младежите те са пример за подражание.

В понеделник обикновено си купувам вестник „Доктор“, който, изглежда, доста хора четат. В него има здравни съвети, а също и споделени от читателите рецепти, на кого какво му е помогнало за здравето, нещо като обмяна на опит. Разбира се, има и препоръки на лекари, тяхното становище по най-различни здравословни теми. Но за голямо съжаление пишат и доста самозвани „ясновидци“, по-рано ги наричахме „врачки“, които придават на вестника малко несериозен вид. Не слагам всички ясновидци под един знаменател. Истинските не се анонсират с обяви, с цел да примамват хората за пари.

Когато съм в заведение, обикновено в някое кафене през деня, след вземането на поръчката и сервирането, ме оставят на спокойствие и това ми харесва. Не обичам, както в Германия, все едно следят кога е изконсумирано поръчаното и веднага питат: „Ще желаете ли още нещо?“. Човек се чувства малко неудобно, като че задължен веднага да си поръча следващото, за да не задържа мястото. Тук, у нас може да се седи в едно кафене с часове, особено през деня. Затова пък има заведения с маси и столове в изобилие и много млади хора с по-малки финансови възможности могат да се срещат по-често. А когато е нужно да се поръча нещо, се вдига ръката и обикновено не се чака дълго. Отминаха вече социалистическите времена, когато някои сервитьори или сервитьорки се движеха със „скоростта на костенурка“.

Въпреки това понякога ми липсва „доброто старо време“. Една лека носталгия се промъква и…, бих желала да вляза в сладкарницата срещу бившия Окръжен народен съвет: там има мекици. И колко вкусни бяха те! И тригуните, сега наречени „баклави“ и продавани по магазините в опаковки, плуващи в прекомерно сладък сироп. За съжаление мекици не се продават вече даже и в пекарниците, поне аз не намерих.

Още когато живеех в България, бях чувала хората да говорят за така наречените, „комунистически мекици“. Тогава ни учеха в училище, че като дойде последната фаза на социализма, а това е комунизмът, хората няма да имат нужда от пари. Ще има много стоки и всеки ще може да си вземе, колкото са му потребни.

Точно това искал да изпробва в града един адвокат. Изглежда, е имал съмнение в това марксистко-ленинско учение. Този експеримент му коствал доста средства, но те оправдали целта, поуката била очевидна за всички.

И така, една сутрин той платил всички мекици, които били предназначени за продажба, като не ги взел, а поръчал на продавачите да не вземат пари за тях, просто да ги дават на всеки, които иска да си купи. Това бързо се разчуло из града, хората започнали да идват и идват, нямало спиране, накрая се стигнало до размирици на опашката. А адвокатът стоял малко настрани, наблюдавайки „цирка“, по-точно „комунистическия театър“.

Не минало дълго време и пристигнала милиционерите. Те разбрали кой е подбудителят и го запитали защо е направил това, с каква цел. Отговорът му бил съвсем простичък: „Исках да видя дали при комунизма наистина може да функционира това: да се купува без пари, и то кой колкото иска“.

Каква е била съдбата на този адвокат, хората не знаели или не можели да си спомнят. Било е преди моето идване на работа в Пазарджик.

* * *

Моя въпрос: „Кой мафиотски бос ще е следващият наред?“ вече шумно се коментираше в медиите на следващия ден след пристигането ми от Берлин. Пак беше избухнала война между бандите, или може би по-точно продължаваше, само дето сега по-често се пречукваха едни други, бяха станали по-агресивни. Начело на борбата с тях беше назначен генерал Бойко Борисов. Той някога е бил бодигард на Тодор Живков, след това станал генерал при Симеон Сакскобургготски, който пък в момента е министър-председател. Предполагам, че Борисов и неговите хора сигурно са се забавлявали в тази обстановка на взаимното избиване на бандите. Поне така изглеждаше, те като че ли се осланяха на задоволството: „Ами нека се самоунищожат взаимно, вършат ни работата.“

Всеки път, когато в последните две години се връщах в България, общо 5 пъти, с много шум в медиите се съобщаваше, че някой мафиотски бос е убит спекулативно, или че е извършен атентат срещу него.

През декември миналата година, когато бях на погребението на баща ми, известно време не се беше чувало за подобно произшествие. Но само няколко дена по-късно една вечер Юрген извика високо от хола, понеже не бях наблизо: „Емче, ела бързо, погледни снимките на телевизора! При вас в България пак са станали кръвопролития, но този път мястото на действието е в чужбина!“.

По немската телевизия показваха снимката на убития, така наречен „Самоковеца“. Това беше станало в Амстердам, на няколко метра от реномиран магазин за скъпи бижута. Той бил придружен от една известна българска манекенка.

Отново съм в България. И пак през цялото време нямаше никакво подобно произшествие. Бях вече почти „разочарована“, че ще се прибера в Берлин, без да има какво пак да разкажа.

Бяха изминали 2–3 дена след завръщането ни, когато Юрген, като журналист, имащ достъп до немската пресеагентура (DPA) и до най-новите съобщения и информации за случващото се по света, с неприкрито задоволство ми съобщи: „Емче, при вас двама мафиоти, преоблечени като попове, са разстреляли някого в едно кафене в София. Тези мафиоти! Не се поучават и не се поучават — продължи той, клатейки с глава. — Дали италианци, колумбийци или българи, все се убиват в някое заведение.“

Станалото потвърди моите предчувствия, че тези ужасни кръвопролития нямат край. Очакванията ми те да се случат, не бяха породени от желанието да се случат, но понеже всеки път, когато за кратко идвах, беше така, се създаде една ситуация, която може да се нарече трагикомична. Това се случваше и продължава да се случва във времето на така наречена демокрация, след промяната у нас. А може би по-точно е да се каже слободия, което пък означава: разпуснатост, хаос, беззаконност.

Така преоблечени, нищо чудно, нищо необикновено за някои сънародници. Когато става въпрос за криминална енергия, те могат да бъдат много изобретателни. Спомних си случая с известния дисидент Марков. Той се намирал в Лондон, някъде през 70-те или 80-те години, когато бива убит по един много невероятен начин. На една спирка, където е чакал за автобуса, друг чакащ, а може би минаващ, го боднал ужким случайно с чадъра си. Неговият връх обаче имал бързо действаща отрова, която си свършила работата. По това време двете световни политически системи бяха в скрита, но сурова война помежду си, даже официално се разменяха агенти от двата лагера.

Това, което става в България, макар да го пиша с известна доза ирония, присмех, любопитство и няма да крия, че в тези случаи наистина изпитвах тези чувства, съзнавам, е една ужасна страница от упадъка на морала в историята ни. Как можа да се стигне дотам! Всички партии обещават преди изборите да се преборят с корупцията, с мафията, но нито една не смогна да се справи, когато беше на власт. Напротив, като че ли никой не носи отговорност, но както казва поговорката: „От нищо нищо не става“. Значи тези, които трябва да са в затворите, но не са там, отнякъде трябва да са получили или да са взели с някое съгласие „заквасата“.

Когато пиша за мафиоти, нямам предвид дребни бандити, тук става въпрос за „едри риби“, за тези, които се занимават с незаконна продажба на дроги, цигари, оръжие, чието поле за действие е проституцията, печатането на фалшиви пари и други. Тези мафиоти са станали милионери, действат не само в България, но и извън границите и, където имат своите съюзници.

България е стратегически мост между Европа и Ориента. Но са съжаление тази географска привилегированост е благоприятна и за растежа на световната криминалност, и то в огромни мащаби.

Тя се е разпростряла и сред дребните престъпници, често действащи поединично или на малки групи. Но къде по света ги няма? Откровено да си кажа, в Пазарджик по-малко се страхувам да се движа в тъмното по улиците, отколкото в Берлин. Имам чувството, че тези наши криминални елементи по ги познавам като психика, душевност, а може би е някакво чувство за национална сигурност. Те не биха ми били така чужди, макар да си пожелавам никога да нямам среща с тях.

В Германия, особено в големите градове и най-вече в Берлин, където живея, всичко е толкова непознато, чуждо, преобладава индивидуализмът, опасността като че те дебне и може да изскочи изведнъж, непредвидливо, безпощадно. Убедена съм, че ако в Пазарджик някой на улицата бъде нападнат и има хора наоколо, те ще му се притекат на помощ. Мисля, че тук по ще се намесят, отколкото в анонимния Берлин. Но може и да греша. Освен това в Пазарджик няма толкова много психопати, невротици, алкохолици, откачалки, колкото в такъв голям град като Берлин, който е сбирщина от цяла Германия и от цял свят. Но той не е изключение, така е във всеки милионен град, още повече, ако е столица.

Един ден подадох в полицейската станция на района, където живеех в Берлин, едно оплакване срещу непознат. Недалеч от къщата, в която е жилището ми, се „залепи“ за мен един психопат и аз не можех да се справя с него, видя ми се опасен и влязох в един фризьорски салон наблизо, за да се спася. От там се обадих на полицията, а той, като чу, изчезна моментално. И така, на другия ден отидох до полицейския участък, разказах за случая и описах как изглежда. Направих го, защото от два дена се издирваше един убиец, вероятно също психопат, на едно младо момиче и имаше публикуван фантом на лицето му. А този приличаше много на него и исках евентуално да помогна за издирването му, в случай че е същият. Фантомната снимка, както се оказа по-късно, въобще не беше сходна с лицето на действителния убиец, който скоро хванаха. Голямо беше учудването ми, че присъствуващите полицаи не показаха голяма заинтересованост към моите показания. Напротив, една полицайка ме погледна усмихнато и каза: „Знаете ли с какви хора всеки ден си имаме работа? Знаете ли колко откачени, дрогирани, алкохолици и прочие са по улиците на този град? И няма значение те какви са, има ги всякакви, даже и професори“.

Останах с убеждението, че те нямаше да си помръднат дори и пръста да го издирват.

Когато някой път чуя, че Интерпол или германската полиция са хванали фалшификатори на банкноти, много често се разбира, че са българи. Те, изглежда, са много талантливи по отношение на фини, специални дейности. А може би това е заложено в българските гени — и в моето село е имало такъв известен фалшификатор на пари преди 40–50 години. А в тогавашните времена, за да поеме такъв риск, човек трябва наистина да притежава голяма доза криминална енергия. А може би е свързано с желанието, вътрешния подтик на изобретателя, на човека на изкуството да изобрети, открие, създаде нещо особено, което другите не могат или трудно биха могли да направят.

* * *

Направи ми впечатление, че през последните години много хора си създадоха собствени фирми. Моят съсед от по-долния етаж има една фирма за щори. Видях, че на много жилища са сложени външни щори на прозорците и си помислих, че би било добре и аз да си сложа. Когато го попитах колко време му трябва за поръчката, получих веднага отговора: „Два дена“.

„Съгласна съм и с една седмица — казах аз. — За два дена и без това не можеш да се справиш.“

Бях подценила неговите предприемачески способности като собственик на фирма. И наистина, два дена след като взе размерите, дойдоха хората му да ги монтират. Прозорците и балконът ми получиха закрила от силните летни слънчеви лъчи.

Съвсем безпроблемно и бързо можах да си прекарам и LAN кабел. За тях също бяха нужни само два дена след заявката ми. Тогава още нямаше прекарани кабели в нашия блок и това отне време, иначе щеше да стане по-бързо. Двамата млади мъже от фирмата бяха много любезни: „Ако имате някакви проблеми, едно обаждане е достатъчно“. Те спечелиха доверието ми, че наистина си разбират от работата.

Също така бързо си прекарах телефон и кабелна телевизия. Снабдих се и с един не скъп, употребяван GSM, които набързо купих в един магазин за продажба и поправки на GSM-и, недалеч от мястото, където живея. Разбира се, беше декодиран. В декодиранията българите добре са се специализирали. Собственикът на малкото магазинче беше много любезен и спокойно ми обясни някои неща по ползването му, а също така ми помогна и с нужните настройки. „Ако имате проблеми с него, елате, ще ви помогнем“, беше и тук успокоителният тон.

Съвсем наблизо до блока, в който живея, е магазинчето за ключове. Ключарят също е много любезен, даже на два пъти се наложи да идва с куфарчето си до жилището ми.

Аз познавам и съвсем други времена. В областта на услугите по социалистическо време България беше на нивото на развиващите се страни, та дори и по-долу. Спомням си, когато си купихме един бойлер за банята. Ние бяхме почти безпомощни, когато търсехме специалист, който да го монтира. Беше голям проблем да намерим майстор електротехник, който да дойде, и не си спомням, да е имало фирма, която да прави такива услуги.

Частната предприемчивост се засили, откакто банките започнаха много лесно и бързо да отпускат заеми, без много формалности, както по-рано, когато се изискваха гаранции и поръчители. След като австрийската „Райфайзенбанк“ се установи в България и показа как чрез лесни кредити може да се осигури огромна печалба от лихви, я последваха и другите банки. Конкуренцията за повече клиенти се засили в полза на потребителите. Разбира се, само до известна степен, този, който има много пари, никога не е толкова щедър, и най-малкото банките.

Това развитие с лесните заеми имаше едно не много приятно последствие за мен, когато бях за 2–3 дена на село.

Нашите цигани си бяха навзели потребителски заеми и си накупили… какво? — стереоуредби за музика. Нали всичко друго им е „бир таман“, та това им беше най-важното и най-необходимото. Но всъщност те не заслужават този упрек: така са „изплетени“, такива са техните цигански обичаи, обичат музиката, това е „мехлем за душите“ им.

И разбира се, като всички малки деца, веднага започнали да изпробват колко може да е силен звукът на уредбата, а пък и всички да чуят, да се похвалят. Пуснали я „до дупка“ — шумът в махалата беше толкова силен, че не се издържаше повече. А ние живеем недалеч от циганската махала.

„Така е вече от една седмица. Едно стерео след друго, от силно по-силно, да ти забръмчат ушите от тях“, коментира сестра ми със смях.

На втория ден вече до толкова ми „писна“, че отидох в кафенето на нашата улица и споделих със съседите, които обикновено срещах там. А те се познават с циганите и ги помолих да им кажат да намалят музиката си, като ги видят в магазина или в кафенето. Сред циганите бързо се разчуло, че съм недоволна от поведението им. За тях аз съм „германката“, но това не го казват в негативен смисъл. Все пак на другия ден музиката беше тиха, почти не се чуваше. Аз съм по-често на село и обичам да се наслаждавам на идилията и тишината там.

Направи ми впечатление, че в България напоследък навсякъде се строи, особено в големите градове. Това го усетих на гърба си, когато ми се наложи да направя един малък ремонт, но няколкото фирми, които попитах, нямаха абсолютно никакъв капацитет за това, бяха залети с поръчки, както ме уверяваха. За мой късмет някак си се уреди този въпрос, макар и с начални затруднения.

Затова пък бързо си осигурих добър майстор за саниране на къщата ми на село. Той и неговият строителен работник също живеят в Карабунар, което улесни нещата, а освен това се познават със сестра ми. По къщата има много да се прави както отвън, така и отвътре. За мен беше много важно да я подновя, иначе щеше с течение на времето още повече да се разруши.

Майсторът ми Гошо е работил 4 месеца и половина в Германия, недалеч от Хамбург. Той бил изпратен от една българска строителна фирма, която имала договор с немска. Доколкото разбрах от него, даже няколко мъже от селото работели с договори по строежи в Германия за по няколко месеца. Познавах и някои от Пазарджик, работили като строители там. Всички те хвалеха Германия и аз мисля, че не го правеха пред мен, понеже аз живея там. Те ме познават и знаят, че се старая обективно да говоря, така, както чувствам и виждам нещата от моите наблюдения и опит — без значение дали за България или за Германия.

Всички казваха, че храната там е много евтина спрямо заплащането, което наистина е така, и че са изкарали добри пари. Но с времето не са могли да се справят. Гошо каза, че почти четири месеца е валяло, почти непрекъснато и че слънцето рядко е греело, било често мрачно, облачно, неприветливо.

„И да не ми се казва, че германците били толкова работливи — каза той. — Всеки ден приключваха работата си и точно в определения час си тръгваха. В петък обаче още към обяд изчезваха.“

С гордост разказваха, че те са били работливи, съвестни, немският работодател е бил много доволен от тях и е искал да ги задържи за по дълго време.

Останала съм с убеждението, че повечето българи говорят все хубави неща за Германия и за германците. Но така е с хората, които живеят в България и съвсем за кратко време са били там или въобще не са ходили и а се базират на това, което са чули. По друг начин стоят нещата при българите, които от години живеят там — дали заради женитба, следване или работа. В повечето случаи те остро ги критикуват и най-вече техния манталитет, който наистина е доста по-различен от българския, въобще от южняшкия тип. Но интересното е, че въпреки това много се стараят да им подражават, което съвсем не значи, че при всички случаи е добре.

Не по-различно е и отношението на държавното ни управление към държавата Германия в някои отношения, даже се опитва да я надмине. И тук бих казала, че не би трябвало да се изпада в другата крайност, сляпото следване в повечето случаи не довежда до добър край. Откакто е решено, че от 01.01.2007 България ще влезе в Европейския съюз, службите у нас са станали толкова бюрократични, че даже надминават и немските. Едно приятелско семейство има заведение в Пазарджик: все някакви изисквания, все някакви проверки. Имах нещастието на няколко пъти лично да се убедя в прекомерната бюрокрация. Издадено пълномощно от нотариус в Германия се изисква само за специални случаи, иначе е достатъчен само подписът на лицето, даващо пълномощното. В България нотариалната заверка на пълномощното се изисква винаги.

Когато през месец май тази година бях в България, гледах по телевизията бенефисния мач по случай изпращането на българската футболна легенда Христо Стоичков. Той игра осем години в FC — Барселона, няколко години беше в чужбина като футболист легионер, а сега му указваха голямата чест: официална раздяла с бившия му отбор на стадиона на FC Барселона. Присъстваха световноизвестни личности, най-вече футболисти, българският президент също беше сред гостите.

Много хора гледаха предаването по телевизията и неминуемо дойдоха спомените за така прочутото и незабравимо световно футболно първенство в Съединените щати. С гол на Лечков, който беше играч в Германия, нашият отбор изхвърли германския от четвъртфинала и имаше честта да играе на полуфинала. Тогава Стоичков вкара 5 гола, а футболистите бяха посрещнати в страната ни като герои. Те наистина играха добре на това първенство, макар че за разлика от другите отбори треньорът им беше дал доста свободи. Известни в света станаха снимките им на свиминг пула, където ядяха пържени картофки.

Разбира се, очакванията за следващото футболно първенство в Португалия бяха много големи. Това беше Европейското, което се провежда две години след Световното. Българският отбор се квалифицира първи в групата. Но за голямо съжаление изхвърча първи от групата. Още преди това имах някакво предусещане за случилото се: не защото не могат да играят, а защото пак искаха да ползват опита с многото своеволия, както в САЩ. Но този път щастието им избяга, всеки път не минава номерът. А след победата на гръцкия отбор на това Европейско първенство стигнах до извода, че на нашия отбор му трябва един треньор като Ото Рехагел, който изведе гърците на финала. Един такъв треньор, който да ги научи на повече дисциплина, на повече издръжливост и способност да работят в колектив. Възможно е да не съм права с моя анализ, не съм запозната така добре с игрите и състоянието на нашия национален футболен отбор, това е само моето може би малко наивно виждане. Представям си, че сигурно е имало и допитване по един или друг начин до някои от известните ни ясновидци.

След промяната в България свободната преса окупира различни фронтове, особено в областта на окултизма и мистиката. В Германия не биха имали и най-малка представа до какво ниво се е стигнало и какво се поднася на читателите. Особено отблъскващи са рекламите с цел извличане на печалби за сметка на наивността на много хора. А може би е нормално за такива бурни, размирни и тежки времена, когато хората по неволя се „хващат и за сламката“. Имам предвид обявите за добри и лоши магии, за правенето или разтурянето им, и то най-вече от самозванци. Не искам да кажа, че няма истински ясновидци и гледачки, в повечето случаи жени, и България се слави с не една от тях.

Мистиката не ми е чужда, привлича ме от дете. Моето мистично виждане и вярване бих определила за умерено. На духовни теми не мога да говоря с моя кръг от приятели и познати в Германия. Опитвала съм се, но те нямат интерес, показват съмнителност, а и страх какво биха казали другите, да не станат за присмех. В това отношение се различавам от тях, но това ми харесва. Защото съм дошла от България, защото тук са моите корени.

Когато сестра ми преди известно време ми се похвали по телефона колко хубава е станала къщата след измазването отвън, като изневиделица, „ни в клин, ни в ръкав“, каза: „Трябва да завържа един червен конец на нея“.

В началото не разбрах какво искаше да ми каже.

„Всички съседи разправят колко хубава е станала.“

Едва сега се досетих: значи, за да не я урочаса някой. Засмях се от сърце, но не й казах съмнението си: „Уроки за деца, да, но за къщата…?“

Историята с подновяването на покрива си спомням като вчера. Обадих се на сестра ми да чуя как е, а тя ми разказа с развълнуван глас, едва си поемаше въздух: „Еми, представи си, всички стари керемиди бяха свалени от покрива, когато изведнъж небето потъмня, зададе се голяма буря. Започнах да се моля, толкова много и от сърце се молих. Молих се облаците да завият покрай нашето село и да го предпазят от дъжда. Еми, облаците минаха покрай Карабунар в посока Пазарджик, без да завали. А там се изсипал голям дъжд. Кой казва, че нямало Господ?“

А един друг ден сестра ми пак ме изненада:

„Еми, един ден се случи нещо невероятно, вярвай ми, цяла нощ не можах да мигна. Беше толкова свръхестествено, неочаквано за мен. Една жена от женската ни бригада за ягоди сподели, че дъщеря и при една автомобилна катастрофа едва не била убита. Оттогава се насъбрал толкова старах у нея, че не можела да спи през нощта. Жената ме помоли да й пребая, както майка правеше. Аз и казах, че тя умря внезапно и на никого не е оставила думите, които изрича при баенето. Това обаче не помогна, не ме остави на мира и от съжаление към нея се съгласих. Ти знаеш, ние знаем как майка баеше, неведнъж сме гледали, само дето не знаем какви думи си шепти. И така, една вечер жената дойде с дъщеря си. От милост към момичето и майка му така се молих в мислите ми, извиквах душата на майка ни, молих се да помогне момичето да се освободи от страховете, бях почти в транс. Еми, когато сипах стопеното олово в паничето с вода, което държах над главата му, изведнъж се чу такъв силен гръм, водата се разплиска и ни оплиска, а ние и трите се стреснахме от уплах. Моите крака се разтрепереха като гумени. А оловото придоби такъв вид, както когато хората имат много страх.“

„И ти ще ми казваш, че не може да баеш!“, каза жената, убедена в моите способности.

Това лято сестра ми баяла още два пъти на момичето и му помогнала много, а също така и на още две други жени.

* * *

В България излезе един нов закон, според който пешеходците ще бъдат глобявани, ако не спазват правилото да прекосят улицата, когато светофарът е на червено. Ако те обаче минат по зебрата, понякога рискуват да бъдат прегазени. Често колите не спират, даже не намаляват скоростта. В Германия, когато човек застане пред пешеходната пътека, дори и да не е още стъпил, но се вижда, че се кани да го направи, колите намаляват скоростта и спират да изчакат. Но, изглежда, не сме единствените, в Италия даже е по-опасно, отколкото у нас.

В повечето страни политиците водят цяла година скъпа предизборна кампания, а преди това трябва да са доказали пред народа си, че са способни да бъдат избрани, че имат опит и са постигнали нещо. У нас, в България, се завръща един цар, който още като малко момче е трябвало да напусне страната. Пристига отново вече като възрастен и в съвсем кратък срок, по-малко от половин година, спечелва изборите и става министър-председател на държавата ни. Народът му даде доверието си в аванс, такива случаи сигурно са много рядко в историята, и то не само в нашата. Но може би наистина хората постъпиха тогава правилно, логично беше да се мисли, че се е завърнал, воден от патриотичните си чувства към България, от амбиция и добри намерения да помогне за нейния напредък. Първите му стъпки изглеждаха разумни: да влязат по-млади кадри в управлението. А за по-нататък, най-късно на следващите избори, ще стане ясно.

Въобще в България на един чужденец въздействат особени, понякога непонятни реалности и дадености, та даже и традиции. Например в целия свят при отговор „да“ главата се клати надолу, за „не“ — настрани. Но при нас, българите, е точно обратно.

Дълго се чудих какво заглавие да сложа на тази глава. Сетих се, че един път, когато пак говорихме за България, Юрген, усмихвайки се, каза:

„Загадъчна, мистична страна!“.