Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (20)

Глава 18
Почитането на мъртвите

След един месец отново ще замина за България. Отдавна започнах да си правя записки: какво да взема за там, какво от там за тук; кои посещения непременно трябва да направя. И веднага се сещам за гробищата.

На другия ден след пристигането ми в Карабунар сестра ми и аз веднага ще отидем там. Всеки път изпитвам чувството, като че ли се срещам с майка ми, баща ми и други роднини. А отскоро там е и моят любим вуйчо Пенко, братът на майка ми, който починал на 8-и март тази година. На 10-и март се обадих на сестра ми по телефона от Берлин и тя ми съобщи това разплакана.

Аз пиша за мъртвите, сестра ми ги погребва. Тя и братовчед ни Тошко. И този път те, двамата, подготвиха и организираха погребението на вуйчо Пенко за дългото му пътешествие към отвъдния свят. Станало е нещо ужасно с него, сестра ми ми разказа съвсем накратко: намерили го в Пазарджик съвсем леко облечен, треперещ, долепен до едно парно. Останалото не искаше да ми каже по телефона.

„Когато си тук, ще разбереш“, беше непреклонна в решението си тя.

От думите и разбрах само, че са го закарали при нея на село и че той след два дена починал.

„Откакто го видях, не мога да спра да плача“, сподели сестра ми с тъга в гласа си.

Когато на следващия ден след погребението му тя отишла на гробищата, намерила един плачещ възрастен мъж, седнал на гроба на вуйчо. Той и казал, че не знаел за неговата смърт, че двамата дълги години са работили заедно и че толкова му е тъжно, толкова мъчно, че не е могъл да се прости с него.

Моята тъга по вуйчо също беше голяма, смъртта му беше толкова неочаквана, аз не бях чула да е болен, но и не знаех как е, той не беше в Карабунар. Вуйчо Пенко не заслужаваше такъв край на живота си. Беше толкова честен, справедлив, добър, услужлив, сърдечен — беше праведен в пълния смисъл на думата. Майка ми и той бяха за мен най-чистите души, които познавах. Дни наред след тази новина ме измъчваше някаква душевна болка. И аз, както сестра ми, пророних много сълзи.

Виждах го пред очите ми, с колелото си, да ми донася една торба, пълна с царевица от полето. Това правеше всеки път, когато през лятото си идвах от Германия. Той имаше частен парцел на полето, насадено с царевица за животните си, който беше недалеч от селото. Вуйчо минаваше покрай нас, когато отиваше там, обикновено за поливане. Знаеше колко много обичах варена царевица и специално за мен я донасяше, и то в изобилно количество. Правеше го даже когато беше вече остарял.

Спомних си сега, че вуйна Мича пък ми носеше тиквеник, когато разбереше, че съм си дошла. Тя знаеше, че много го обичам, а тя беше майсторка на тиквеници, бяха много вкусни.

Вуйчо Пенко имаше двама синове, които го бяха оставили сам да се грижи на старини за себе си, и то вече болен. Единият се беше пропил, а другият беше отказал с оправданието, че нямал възможност. Това малко ме учуди, защото вуйчо имаше добра пенсия, но никой не знае как стоят нещата при другите. Както баща ми, и той беше тракторист и комбайнер. Питах се какво би могло да се е случило, за да го намерят в такова състояние? Може би е имал алцхаймер, бил е объркан в главата и затова е излязъл на студа така леко облечен? И въобще къде е живял? Може би наистина е бил при семейството на един от синовете си, а сестра ми не е разбрала правилно.

Не мога да чакам да се прибера и да я разпитам по-подробно. Тя, батко Тошко и нашият съсед Панко, вечният приятел на батко, бяха организирали погребението на вуйчо.

Направи ми впечатление на гробищата, че вуйна Мича нямаше паметна плоча на гроба си. Казах на сестра ми да поръча една обща за двамата, това е последното, което можех да направя за тях. Тъжно ми ставаше при мисълта, че тези добродушни хорица, с такива големи сърца, лежат там изоставени, отблъснати, без нищо, което да напомня за тях. Това е все едно всички деца да са пременени, а едно сираче да е облечено в стари дрипави дрехи, като че ли отблъснато от целия свят. Питам се защо мисля така, та те вече не са в нашия реален земен свят.

* * *

Това лято, като посетя гроба на батко Гошо, ще отида до още един гроб: този на Тошко, мъжа на Ваня. Повече от две години са изминали вече от неговата смърт. Шест месеца след като беше починал, ходих с нея на гроба му. Беше през юли, ужасно топло и задушно, жегата беше непоносима. А ние позакъсняхме и отидохме там към обяд. Аз бях за първи път на пазарджишките гробища. Там се почувствах потисната: малко дървета, малко зеленина, почти никакви хора, неуютно. И въобще, ако за гробища може да се говори за уютност.

С Ваня се запознахме горе-долу три години преди моята женитба. Снежана, приятелката ми от детството, ни запозна, те заедно следваха за учителки в Станке Димитров, сега Дупница. Още в началото Ваня и аз си допаднахме и тя стана моя добра приятелка, на която напълно се доверявах. Имаше силен характер, беше много контактна, отзивчива и винаги готова да помогне на другите. Аз и дължа голяма благодарност за всичко, което е направила за мен по време на нашето приятелство и мисля, че обратното също важи. Когато на Ваня и дойдеше някаква идея в главата, нищо не можеше да я спре, тя намираше винаги начин да я осъществи.

Дълги години след моето преселване в Германия (ГДР) ние рядко се виждахме: аз живеех в Берлин, тя в Пазарджик, а известно време живя със семейството си в Благоевград. След моя развод със съпруга ми двете отново възстановихме тясната връзка помежду ни. Аз прекарвах лятната си отпуска в Пазарджик и Карабунар, вместо на Черно море или на планина, както правех по-рано със семейството ми. А мъжът, с който сега живея, почти не идваше с мен, което ме устройваше. От една страна, не познава даже буквите ни, от друга страна, нямаше време като необвързан журналист, но мисля, че не проявяваше и голям интерес. Така ми оставаше повече време да съм с Ваня и със семейството и, със сестра ми, и въобще с моя приятелски и роднински кръг.

Тошко по характер и като личност беше доста по-различен от Ваня. За разлика от нея не беше контактен, а напротив, затворен в себе си, вглъбен и не говореше много. Затова пък беше честен, добродушен, услужлив, скромен и тези негови качества уважавах и много ценях. Тошко беше много чувствителен и имаше меко сърце.

Той току-що беше навършил 50 години, когато почина. Сестра му, малко по-възрастна от него, беше умряла от рак един месец преди неговата смърт. Тошко бе опериран от рак, но живя само една година след операцията.

През тази година аз се обаждах често на Ваня от Берлин и се информирах за здравословното му състояние. Тя обаче не можеше да говори свободно, защото той все беше недалеч от нея и не трябваше да разбере, че е болен от рак, и то в последния стадий, безнадеждно. Отговорите на Ваня бяха все кратки и не достатъчно информативни, все със загадки. Още в началото на неговото заболяване тя ми беше казала, че Тошко не знае, че има рак. Това доста ме изуми, защото беше опериран в София в една онкологична болница, специална за раково болни. Освен това допълнително се беше подложил в Пловдив на няколко химиотерапии. Аз мисля, че вътрешно е усещал много добре какво е положението му и от какво е болен. И затова не е искал открито да говори за това, за да не безпокои жена си и дъщеря си.

През лятото, преди Тошко да умре, не си ходих в България и не бях го виждала цяла година. Бях много неспокойна, измъчваше ме мисълта за него, просто не исках да повярвам, че е на път да си отиде завинаги. Четох много за раковите заболявания, исках да разбера дали има някакъв шанс да оздравее. Особен интерес породи у мен книгата на немския писател Рюдигер Далке, „Болестта като говор на душата“ Това, което там прочетох за един особен вид ракови заболявания, съответстваше на Тошковия случай, все едно че авторът го беше взел за пример. След като болестта се беше разпростряла, избухнала, и то още преди да беше опериран, Тошко вече се беше променил до неузнаваемост като държание и обноски. Стана не така затворен в себе си, самочувствието му се повдигна, като че ли „излезе от себе си“ отвори се към околните. Юрген, когато за първи път дойде с мен в България и все още не го познаваше, ме запита: „Защо ми разправяше, че Тошко е мълчалив, малко стеснителен и че може би има някакви комплекси за малоценност? Той не ми направи такова впечатление“.

Откакто разбрах за безнадеждното състояние на Тошко, мислите ми се въртяха често около предстоящата му смърт и понякога не можех да спя спокойно. Сънищата ми с него и с Ваня бяха потискащи. Една нощ сънувах един мъж, който приличаше на Тошко, но беше много по-слаб от него. Мъжът имаше забрадка на главата и танцуваше темпераментен южняшки танц. Когато се събудих, веднага си помислих за Тошко и бях малко успокоена, че този мъж, дори наистина да беше той, все още е жив в съня ми. На следващата сутрин разказах това на Юрген, но той и този път, както почти винаги, не му обърна някакво внимание, макар че вярва на сънищата ми и открива някаква логика в тях. Но неговото, типично за немската нация или въобще англосаксонската, рационално и освободено от мистика виждане му пречи открито да си признае това. Много по-късно се сетих, че Тошко може би нямаше вече коса след хемотерапията и би трябвало да е носил шапка на главата. Попитах Ваня след погребението му, а тя го потвърди: „Ти нямаше да можеш да го познаеш. Той беше много отслабнал и носеше бейзболна шапка на главата“.

Ваня ми пишеше много рядко писма, но поне от тях можех нещо да разбера. Беше ми писала, че дъщеря им Галя също не знае за действителното състояние на баща си — че има рак и няма дълго да живее. Беше забранила или помолила лекарите да не казват на Тошко истината за болестта му. Учудих се, че те се бяха съгласили, защото сигурно би било по-добре за него да знае истината. Но вероятно той самият не е искал тя да му се каже, иначе щеше да ги попита.

* * *

Галя, дъщерята на двамата, започна като „Au Pair“ гледачка на малки деца в град Нюрнберг, Германия, и от време на време аз и се обаждах по телефона. Тя беше като баща си с добър характер, също малко стеснителна, не много разговорлива и като него чувствителна.

Не след дълго време забелязах положителни промени: говореше повече, имаше по-голямо самочувствие от преди, тя като че беше „излязла от себе си“. Аз мисля, че това се дължеше на откъсването й от семейния кръг, в който в повечето случаи Ваня налагаше своето мнение и решения. Галя сподели, че излиза с други „Au Pair“ момичета, също българчета, и че вече се влюбила в едно момче с италиански корени. Тази новина много ме зарадва.

Беше към края на февруари, късно вечерта, някъде към 22 часа. Юрген и аз гледахме телевизия, когато телефонът иззвъня. Такива късни обаждания са редки при нас, обикновено, ако някой е сбъркал номера.

„Еме, аз мисля, че Тошко почина сега“, чух тихия, малко развълнуван глас на Ваня.

Че някога този момент ще дойде, ми беше ясно. Но не го очаквах точно сега, така изведнъж. Шокът беше толкова силен, че ръцете ми се разтрепереха. Ваня каза, че той получил проблеми с дишането, задушаване, а след това се успокоил и „заспал“ завинаги. Нейната майка била при нея. По-късно разбрах, че е бил още топъл, когато тя ми се обади.

Най-голямата грижа за нея сега беше Галя, тя се страхуваше да И съобщи тъжната новина. Бащата и дъщерята имаха много силна душевна връзка и се разбираха прекрасно. Ваня ме помоли да кажа на Галя за баща и. Обещах и да го направя на другия ден, защото не исках толкова късно да се обадя в семейството, където живееше тя. Тази нощ почти не можах да затворя очите си, колкото пъти се събуждах, все ме измъчваха мислите: „Как да кажа на едно младо момиче, че баща му е починал, и то по телефона? Без да мога да го прегърна, да го успокоя?“. На следващия ден си помогнах с успокоителни хапчета от жълт кантарион, които са само на растителна основа и в Германия са много популярни. Целия ден бях като зашеметена, като в транс, мислите за разговора, който ми предстоеше, не ми даваха покой.

Вечерта се обадих на Галя по телефона и доколкото ми беше възможно, се постарах смекчено да й съобщя тъжната новина. Това беше абсолютен шок за нея. Почувствах го по гласа й: треперещ и объркан. И от разтърсващия плач, който я обзе. Тя каза, че веднага ще вземе автобуса за България, че непременно иска да си отиде, а точно това трябваше да предотвратя по молба на Ваня. Обясних на Галя колко излишно е това сега, защото баща й е вече е под земята, погребението му беше на този ден. Тя ме попита много загрижено как е майка й. Казах, че горе-долу се справя с положението, но разбира се, много й е тъжно. Казах й, че тя е знаела за неговото безнадеждно раково заболяване, а също и аз. Като чу това, Галя избухна в гняв срещу майка си, започна да я осъжда и да упреква себе си, че не е знаела, даже не се е досещала. Не и минавало през ума, че баща й може скоро да умре, защото е вярвала в думите на майка си, че всичко е наред с него. Галя беше напълно отчаяна в този момент.

На следващия ден пак й се обадих, защото се безпокоях за състоянието й и исках да разбера дали се е отказала от пътуването си. Тя отново започна да упреква майка си: „Защо майка ме излъга? Защо не ми каза истината? Аз вече не съм малко дете! Колкото и да ми е мъчно за татко, тя не трябваше да ме предпазва, а да ми каже истината. Преди да замина за Германия, щях тихо и мълчаливо да се простя с него“.

В този момент не знаех какво да кажа на Галя. Не защитих Ваня, но и не я упрекнах. На никого не бих пожелала да е на нейното място, да каже на детето си, че баща му скоро ще си замине завинаги. Тя се грижи изключително много за Тошко, с всичките си сили, физически и душевни.

* * *

От време на време се обаждах на Галя. За съжаление забелязах, че нейното психическо състояние се беше влошило. Почувствах го и я попитах: „Галя, нещо те притеснява, и то нещо друго, не само смъртта на баща ти. Кажи ми, какво става с теб? Случило ли се е нещо?“.

Тогава тя сподели, че не може да спи, не може да яде, че нервите й не издържат. Доколкото успях, се опитах да я утеша. Изведнъж, тя каза, че изпитва страх, огромен страх, чак до полудяване. После помълча малко и добави: „Ще ти разкажа нещо, което на никого не съм казала, даже и на майка ми“.

Аз напрегнах слух, не можех да си представя какво може да е това, изглеждаше толкова потайно.

Галя ми разказа, че горе-долу преди две години е имала един ужасен, кошмарен сън. Сънувала, че баща и умрял и го сложили в един ковчег. Но когато се опитали да сложат капака отгоре, започнал силно да крещи: „Галя! Къде е Галя!“. Тя се събудила, крещейки от страх, цялата трепереща и обляна в сълзи, седнала в леглото си. Ваня се втурнала в стаята и, събудена от този вик:

„Галя, какво има, защо пищиш?“

„Сънувах нещо много страшно, ужасно!“

„Ооо, Галя, тогава не ми казвай какво, не искам да знам“.

Аз имам опит със сънищата, но този ме шокира, кожата ми настръхна: това беше толкова необикновено, толкова мистериозно. Дни наред сънят на Галя не ми излезе от мислите. Опитах се веднага да я успокоя, разказах и някои мои подобни мистични сънища, които също тълкувах като предсказание. Казах и че това не е нещо особено, че много хора имат подобни сънища с някакъв скрит смисъл и че има неща, които ние не можем да си обясним. И че сигурно има една всеобща вселенска душа, която наричаме Господ, и ние всички сме част от него. Че някои души са много близки, че там, в другия свят, няма минало и бъдеще, няма време и пространство в смисъла, в който ние ги познаваме: „Дали е така, не знам със сигурност — казах аз. — Но не изключвам тази възможност. Кой може да знае абсолютната истина?“

Галя се засмя, от което почувствах, че „камъкът е паднал от сърцето и“. Тя вече можеше да си поеме вече въздух и се успокои, като разбра, че няма да полудее. Стана ми по-леко на душата, защото успях поне малко да я успокоя след случилото се.

* * *

Когато това лято посетя гробищата, на гробовете на Тошко и на батко Гошо ще запаля не само по една свещ за мир на душите им, но и по една цигара. И двамата бяха страстни пушачи. Батко Тошко ми беше казал, че никога цигарата на гроба на брат му не е изгаснала. Може свещите бързо да изгаснат при слаб вятър или лек полъх, но цигарата, като я постави върху гроба, винаги изгаря до фаса.

Всяка година за в деня на смъртта на майка ми моля сина ми да организира помен за нея, като покани приятели на трапеза. Те познават вече този български обичай и понеже синът ми с удоволствие готви, ги събира в жилището си. А аз обикновено поръчвам китайско ядене за Юрген и мен, което и двамата много обичаме. А тази година идва и поменът за баща ми, който смятам да направим на Гергьовден, неговия имен ден.

След 11 септември 2001 година започнах често да си мисля за смъртта, осъзнавайки колко безсилни може да се окажем всеки момент.

Според Зигмунд Фройд подсъзнанието не вярва на собствената си смърт, чувства се вечно, неумиращо. След този „черен“ 11.09.2011 се опитвам да вкарам навреме моя живот в „правилните релси“, с една дума всичко да е така наред, както бих си представила, че трябва да бъде. Значи, да не оставям недовършени неща, а когато ми „дойде часът“, да имам съзнанието, че спокойно мога да затворя очите си завинаги. Искам в момента на моята смърт да нямам вземане-даване с никой, и най-малкото със себе си. И всичко, което е трябвало да кажа и на когото е трябвало да го кажа, да съм го сторила, да няма нищо, което да потиска сърцето ми. В отношенията ми с другите хора се водя от правилата: да простя; да искам прошка; да прекъсна връзката, ако смятам за нужно. Въобще да имам ясни взаимоотношения с когото и да било, особено с близките ми хора.

В моите папки съм сортирала всичко педантично, надписала съм ги и сложила на подходящо място. Знам, че всеки от нас като „гръм от небето“ може да го постигне това, което най-малко очаква. Смъртта може да ни посети като неканен гост и тогава не можем да помолим: „Моля те, дай ми малко време, аз имам в моя живот още нещо да уредя, преди да те последвам“. Всеки път, когато трябва да пътувам със самолет, давам наставления на моя син, в случай че нещо стане. Като започна: „Мартин, ти знаеш, че скоро ще летя…“, той обикновено ме прекъсва усмихнато, казвайки: „Да, майко, аз знам, че ти ще живееш дълго време, но ако все пак нещо се случи, за сигурност… Какви нареждания имаш този път?“

С религията нямах нищо общо в моя досегашен живот, закърмена със социалистическо атеистично възпитание. За първи път посетих нашата църква в Карабунар с моя мъж германец, и то по негово желание. А тя е толкова хубава, цялата изрисувана с библейски мотиви. Но когато съм на екскурзия и посещавам катедрали, манастири, църкви, винаги паля свещи за здраве на живите и за мир на душите на умрелите, и то не само на най-близките ми. Макар да не съм религиозна, някак си вътрешно чувствам, че съм вярваща, а мистичното, окултното ме привличат още от малка. Това обаче започнах да го осъзнавам в последните две-три години.

Смъртта е част от живота ни, но ние се опитваме да изгоним мислите си за нея. Мъртвите са още дълго време, може би вечно между нас. Те живеят в нашите мисли, спомени, сънища. Те заслужават да бъдат дълбоко почитани. У нас в България се тачи още от дълбока древност традицията мъртвият да се погребе с цялата необходима почит и с всичките познати ритуали. А гробищата би трябвало да се превърнат в място за усамотяване, самовглъбяване, за връзка с душите на близките ни, за миротворение.