Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (2)

Увод

Откакто прехвърлих 50-те години, често се връщам в спомените ми към годините, които прекарах в родния ми край. Мислейки за изминатия път до сега, в съзнанието ми се открояват като нанизани един след друг три ясно очертаващи се периода.

Животът ми в България е белязан от спомените за блестящото слънце, синьото небе, многото роднини, приятели и познати. Всичко е така непосредствено, некомплицирано, прямо, хората се смеят от сърце. Лицата им са приветливи дори когато би се очаквало да са помрачени от някаква неволя. Даже и тогава могат със свежия си хумор и самоирония да предизвикат смях у другите. Човек намира топлина и съчувствие, всичко е залято като че с обилна светлина.

Вторият период е Германската Демократична Република (ГДР). Сиво, студено, влажно, мрачно. Липсва слънцето, няма го синьото небе. Хората са любезни и учтиви, но чужди и дистанцирани. Често са схванати и все мрънкащи за нещо. Съвсем рано сутрин улиците са оживени и пълни с хора, които отиват на работа. А вечер са празни и обезлюдени, като че ли умрели, без живот, без радост.

Третият период е времето след Обединението на двете Германии. Слънцето грее по-често, даже небето е понякога синьо. Всичко е по-светло, по-цветно. Хората се смеят по-често, пак са така учтиви и любезни, но някак си отново чужди и дистанцирани. И продължават да са недоволни и схванати. Улиците са по-оживени от преди, даже вечер, а също и късно през нощта.

Аз много добре знам, че това са три откъса от моето дълбоко лично, душевно възприемане на действителността. Но те са и едно отражение на две общества и на два различни манталитета.

Върху първия период писах, когато бях в настроение, а изреченията се нижеха под перото ми от само себе си. Писах за моето семейство, моите роднини, съседи, приятели, познати. Те са в центъра на историите със своите съдби, падания и ставания, добродетели и слабости. Миналото и настоящето, трагичното и комичното се преплитат в една картина на нравите и традициите на българския живот. Всички истории и личности са автентични. Като цяло излезе един роман. Само бегло съм засегнала немската действителност, а понякога правех и сравнения.

Отдавна изоставих илюзията, че бих могла да се чувствам по-истински свободна, щастлива и безгрижна, където и да е на този свят, отколкото в моето детство и младите години в моето родно село Карабунар и в моя град Пазарджик. И аз знам много добре, че вече не е, както беше тогава, както съм описала в книгата ми. Съдбата ми е била такава — дълги години да живея в чужбина, толкова рядко да се виждам с моето голямо семейство. Много от хората, които ми бяха така близки, вече се сбогуваха с този свят. Изпитвам тъга, че обществото, както в Германия, така и в България, все повече и повече се отдалечава от така полезните за всички нас народни обичаи, нрави, традиции. А те са като корените на едно дърво, без които то бързо изсъхва.

* * *

На 26 години се преселих в Берлин, столицата на тогавашната ГДР. Тук ме приеха много добре, както в социалистическа Германия, така и по-късно в Обединена Германия.

В ГДР аз напреднах професионално в работата, което рядко се случваше тогава: почти без да знам немски език, защото бях учила френски, ме назначиха да работя в планов отдел. Казаха ми, че търсят хора с моето образование и че ще науча езика. Аз нямах друг избор, като младо семейство, дошло от България, имахме нужда от финансови средства. И така бързо усвоих немския, посещавах две години и половина езиков курс в работно време в едно висше народно училище и го завърших с отличен. Бях млада и амбицирана. Не след дълго време станах главен специалист, после заместник групов отговорник, групов отговорник и накрая, четири години преди Обединението, началник на отдел. При това като жена, чужденка, без партиен билет. Но разбира се, със съгласието на партийното ръководство на предприятието, което беше едно от най-големите в страната в областта на енергетиката, наброяващо към 4.800 работници и служители.

Моята фирма, тогава „Бергман Борзиг“, по-късно купена от „Азеа Бровн Бовери“ (Konzern Asea Brown Boveri, ABB), а сега „Алстом Повер“ (Konzern ALSTOM Power), стана моето голямо семейство. Тук аз получих топлина, сигурност и признание, които ми облекчиха живота в Германия. Всъщност — парадокс, защото всички мои колеги са германци. Или може би по-добрите германци? Сигурно не. Но това е доказателството, потвърждението, че когато се счупи ледът между хората, те се привързват един към друг, сприятеляват се. Само че тук, в Германия, е нужно малко по-дълго време.

На немския манталитет вече свикнах. На климата, даже и след 28 години, не можах. Аз обичам Берлин, но мразя сивото небе над него.