Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (23)

Глава 21
Раздялата

На 12 май 2006 година Юрген и аз пристигнахме в България. Това беше нашето единствено лятно посещение заедно там. Предишната година аз не идвах в България, мъката по сестра ми не ми позволи това. Не можех.

Един ден преди нашето отпътуване за Берлин взехме едно такси и отидохме до Карабунар. Беше някъде към обяд, на улицата нямаше жива душа. Още пред дворната врата ме посрещна некрологът на сестра ми.

Един съсед ползва градината и се съгласи кучето да остане там, а той да се грижи за неговата прехрана. Зарадвах се, че то ме позна и също се зарадва, като ме видя. Даже с Юрген беше кротко, защото разбра, че е с мен. Но въпреки радостта му не ми отбягнаха от погледа страхът и тъгата, които го бяха обзели. Виждаха се в очите му и по свитата опашка. То, нашето мило куче Маги, се чувстваше самотно и изоставено, както и къщата, и големият двор.

На този ден се простих с моята мечта скоро да се завърна в родината ми обратно. И въобще дали някога наистина ще стане това. Бях вече стигнала до горчивата истина, която много други хора осъзнават: родината е там, където човек е отрасъл, но домът е там, където е семейството му, където са децата, внуците. В спомените родният край е много мил и скъп, защото копнежът и носталгията са толкова силни. Но реалността понякога е съвсем различна. Аз осъзнах, че през всичките тези дълги години съм живяла в един свят на илюзии, с копнежа да се завърна обратно. Но повечето от близките на сърцето ми хора: майка, баща, сестра, баби и дядовци, роднини и съседи, са се простили с този земен свят.

Чувствах се облекчена и доволна, след 28 години, най-после да разбера къде ми е мястото. И че няма в моите сънища и мечти да живея в два свята, че моята душа най-после е сключила мир с втората ми родина.

А в крайна сметка ще стане така, както е отредила съдбата и е добре, че не я познавам.

Беше един топъл и слънчев ден през месец май. Небето бе лъчезарно синьо и спокойно, наоколо тихо, такава тишина, че даже въздухът не се движеше, като че беше спрял, сякаш животът, природата не съществуваха. Никаква човешка душа наоколо. Къщата и големият двор изглеждаха самотни и изоставени. А някога… тук бликаше пълен живот…