Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (16)

Глава 14
Смъртта на майка ми

След два дена имам рожден ден, ще навърша 52 години, а ще са изминали 53 години, откакто моята майка ми подари живота. Аз съм нейната по-малка дъщеря и всъщност петото родено дете, от които и останахме само две. След момичето Ана, което още като малко бебе беше починало, тя е имала близнаци — момче и момиче, които веднага след раждането са умрели. Родила ги в 7-ия месец и с възможностите на здравеопазването тогава невинаги са успявали да запазят живота на преждевременно родените, така наречените „седмачета“. След тях е дошла сестра ми, а след нея аз.

Майка ми почина на 15 юни 1998 год. в нашето село Карабунар. Оттогава много често моментите около нейната смърт и от погребението се въртят в главата ми като на филмова лента. Има събития в живота, и които остават незаличим отпечатък в съзнанието ни. Такъв е случаят със смъртта на майка ми и обстоятелствата около нея още не съм „преработила“ напълно. Тя почина изведнъж и остави въпроси, които често си поставях, без да намирам отговорите. Както и моето чувство за вина, укорите, които толкова дълго време ме измъчваха — дали тя не умря, защото в подсъзнанието си аз съм и пожелала смъртта? Може би защото нейното подсъзнание, което беше толкова тясно свързано с моето, разбра това и искаше да ми спести болката да й разкрия съдбата ми? Искам да вярвам, че не е така, аз не може да съм и пожелала смъртта. Но защо тогава, в този трагичен момент, когато сестра ми каза: „Майка умря преди 5 минути“, почувствах такова облекчение? Защо изведнъж като че ли падна камъкът, който така беше заседнал в сърцето ми? Бях приготвила черни дрехи в чантата ми, когато отпътувах от Берлин, бях подготвена за погребение. А всъщност не знаех, че майка ми е била вече на смъртно легло, това моята приятелка по телефона беше премълчала. Откъде имах тогава предчувствието, че тя ще умре?

Не бях писала на майка ми почти цяла година — сърцето ми не ми позволяваше да й кажа, че вече сме се разделили с нейния зет, който тя обичаше като син. И че той ме остави след 21 години съпружески живот. Аз знаех, че това щеше да я съкруши. Нейният свят, в който бях щастливо омъжена, щеше изведнъж да рухне. Цял живот, откакто сестра ми се омъжи, тя беше загрижена за нейната съдба, страдаше за нея и все казваше пред други хора: „Еми живее много далече, но аз знам, че тя е добре, и това ми стига“. Бях решила през лятната отпуска съвсем деликатно да й разкрия истината, че вече съм срещнала друг мъж, когото тя сигурно ще одобри. И може би това щеше да бъде за нея едно малко успокоение, но трябваше да й го кажа лично, а не в писмо.

Две-три седмици преди нейната смърт разбрах от сестра ми, че тя е във Велинград и че си е счупила единия крак. Малко по-късно е имала болки в корема, а при прегледите и изследванията лекарите са открили една голяма киста на матката, която трябвало да бъде оперирана. Но иначе майка била здрава и в добро душевно състояние.

В един четвъртък я приеха в болницата в Пазарджик, а за следващия понеделник беше насрочена операцията. В неделя към 21 часа ми се обади приятелката ми Ваня, като ми каза, че току-що се е прибрала от болницата и че майка е добре. Лекарят казал на Ваня: „Няма какво да се тревожите, тази операция не е проблемна“.

Аз затворих слушалката, но вместо да се успокоя, бях потисната. Разбира се, защото никога не се знае как ще завърши една операция. Но и не само заради това.

С Юрген, който познавах от няколко седмици, бяхме в петък на рождения ден на Франк, който от дълги години беше добър приятел на семейството ми. След раздялата ми с Томас той влезе в ролята си на утешител, на него можех да се доверявам и често излизахме заедно, най-вече с Андреас, на когото всички казвахме Енте (патица). Той също беше наш добър приятел. И двамата ми помогнаха в тези трудни за мен моменти.

Когато след рождения ден тръгнахме за жилището ми, Юрген се държеше някак необичайно, не беше в настроение. Аз седнах зад волана и карах много невнимателно, неконцентрирано, което още повече засили раздразнението му. Вътрешно бях убедена, че имаше причина за това негово държание. Тази вечер една непозната за нас гостенка на празненството флиртуваше с него, и то доста очевидно. Той обаче се държеше въздържано на нейните предизвикателства, явно не му се флиртуваше с нея. Въпреки това аз почти през цялото време си говорих с другите гости и се държах така, все едно че го нямаше и че не бяхме двойка. Исках да покажа, че не ревнувам и всъщност ми е все едно: „На тази възраст не е нужно да се хващам за всяка сламка“ — мислите ми бяха подобни.

По-късно разбрах, че Юрген се е държал така след рождения ден заради едно недоразумение между нас, което по-късно разяснихме и забравихме. Той се почувствал засегнат от моето безразличие, незачитане, помислил, че аз не искам другите да разберат, че сме заедно, и си казал: „И тя е като другите жени“.

В събота сутринта каза, че не се чувствал добре, главата му бръмчала и нямал апетит за закуска. А след това се качи на колелото и си отиде, като до понеделник не се обади. Това ме нарани и аз от своя страна си помислих: „Сигурно това е краят. Отново съм сама“. След раздялата със съпруга ми се чувствах така самотна в нашето голямо хубаво жилище, което държахме под наем и в което аз останах да живея. Синът ни вече живееше отделно. На 19 години той пожела да се отдели и ние му наехме едно жилище в района „Пренцлауер Берг“, където тогава живеехме. Той водеше вече своя собствен живот.

* * *

Със свито сърце си легнах да спя. Тази нощ сънувах, че съм в Карабунар. В градината ни имаше много гости и всички бяха празнично облечени. Беше през деня и слънцето грееше. Хората стояха прави на групички и разговаряха помежду си като на парти или на празненство. Като изневиделица сред тази гледка се показа образът на майка ми във вид на една голяма снимка. Сестра ми дойде при мен и ми подаде една лъжица с мазна изпържена кайма — да пробвам дали е вкусно яденето. Ние двете бяхме главни личности, център на вниманието на този семеен празник.

Когато се събудих, сънят ми беше така ясен и жив в главата, все едно съм гледала филм. Опитах се да не съм отново толкова мистична и да не започвам веднага с тълкуванията. Но явно като всички българи съм такава, това, изглежда, е в кръвта ни. Отидох на работа, но всъщност ме избиваше на плач, чувствах нещо като буца в гърлото си, сълзите напираха, но не излизаха. Някъде към 11 часа се обади Ваня по телефона и каза да не се притеснявам, но сестра ми я помолила да ми предаде, ако е възможно, веднага да тръгна за България. Майка ми не е добре и лекарите казали, че не могат да я оперират.

„Но защо не могат? Какво е станало, какво има тя?“, попитах отчаяно аз.

„През нощта е вдигнала висока температура, кръвното и налягане е паднало много ниско. Пулсът и бие много слабо, хемоглобинът е станал много лош“, отвърна тя.

Казах на Ваня, че още тази вечер ще си дойда и ще се обадя, когато излетя от Берлин. Тогава имаше всеки ден полети за София от българската авиокомпания. За мой късмет недалеч от работата ни имаше едно малко екскурзионно бюро, намиращо се в бизнес центъра, обслужващ няколко фирми. Аз веднага поръчах билета за самолет и се разбрахме в 14 часа да го получа. Снабдена с него, веднага се прибрах в жилището ми, набързо събрах багажа, поръчах едно такси и пристигнах на аерогарата. Нямах време за нищо друго, всичко протече светкавично, самолетът ми излиташе в 17:50 часа. Преди това се обадих на телефонния секретар на сина ми за внезапното ми отпътуване, същото направих и с Юрген, който още не беше се обаждал. Успях набързо да телефонирам на Франк, той като че ли беше винаги откриваем, когато бях в нужда.

* * *

Още докато чаках на аерогарата, бликнаха сълзите ми. Все още се страхувах от състоянието, в което ще видя майка ми, може би на смъртно легло. И най-вече какво ще и кажа, ако ме попита къде е Томас, защо не е дошъл? Той много я уважаваше, дълбоко я почиташе и тя не би могла да приеме, че не е дошъл. Знаех, че не мога да я излъжа, да скрия истината, и силна болка пронизваше сърцето ми, при мисълта че ще и причиня тази мъка може би в последните мигове от живота и. Толкова много ми се беше събрало в душата, че сълзите течаха и течаха, а аз даже не се срамувах от това. В самолета продължих да се опитвам да ги спра, но те идваха, не спираха да текат.

Когато пристигнахме в София, беше още светло. Ваня и мъжът и Тошко вече ме чакаха. Те още нямаха кола и бяха дошли с техен приятел. По време на пътуването ми направи впечатление, че карат с по-висока от обичайната за тях скорост, но не казах нищо. Аз самата исках, колкото се може по-скоро, да пристигнем.

В колата Ваня ми разказа, че майка ми имала от обяд халюцинации и бълнувала на глас. И че сестра ми искала да я вземе вкъщи в Карабунар. Аз бях толкова объркана, че не можех да си събера мислите, не можех да разсъждавам. Даже забравих да питам къде се намира в момента майка ми — в болницата или у дома.

Колата напусна магистралата при село Церово и зави в посока към селото ни. Винаги ме обзема едно особено чувство, невъзможно да го опиша, когато, идвайки, ни остават шестте километра от Церово до дома ни в Карабунар. Това е чувството, че се връщам у дома, в родното ми място. Макар и дълги години да живеех далече, за мен Карабунар си остана моята най-близка родина, мястото, където е минало детството ми и където винаги с копнеж се завръщам.

Ние спряхме пред къщата. Вече беше се стъмнило. Дворната врата се отвори и сестра ми с братовчед ни Тошко излязоха да ме посрещнат.

„Еми, ела за малко на пейката“, каза сестра ми след прегръдката.

Едва седнахме и тя избухна в плач: „Майка издъхна сега, преди 5 минути. Ние не можехме да направим нищо повече за нея. Тя не се мъчи много, след бълнуванията се успокои, но не дойде повече на себе си, заспа завинаги“.

В тъмнината не забелязах, че беше вече плакала, очите и бяха подпухнали и зачервени. Сега аз исках да плача и плаках.

В този момент, след като чух всичко, се почувствах облекчена, като че тежък камък падна от сърцето ми. Аз не знаех кое беше по-силно — болката от смъртта и, или лекотата, която почувствах. Ние станахме от пейката, за да влезем в двора, и батко Тошко сложи ръката си върху раменете ми, казвайки: „Тя почина така изведнъж, както брат ми“.

Останах като гръмната, парализирана при тези негови думи. Трябваше отново да го попитам дали правилно съм разбрала: „Батко Гошо и той ли умря?“.

„Да, ти не знаеш ли? Още през февруари от сърдечен удар.“ Не, аз не знаех, родителите и сестра ми бяха забравили да ми пишат. Спомних си, че месеци наред не бях писала на майка и татко, а със сестра ми и без това почти не си пишехме, тя не обичаше да пише писма, нямаше и време. Но и при мен не беше по-различно. Обикновено пишех само до майка, но рядко, а и тя също само от време на време ми се обаждаше с някое кратко писмо. В последните години зрението и беше отслабнало, но тя не ползваше очила и понякога трудно се разбираше написаното. По телефона също не се обаждах често, защото връзката със селата тогава беше много лоша, освен „ало, ало“, почти нищо не чувах.

Този ден чух за смъртта на братовчед ми Гошо и за втори път като че ли си отдъхнах, почувствах, че мога да си поема въздух: „Значи, и на него няма нужда да разказвам за раздялата ми с Томас“, помислих си аз. Двамата се разбираха много добре и се уважаваха взаимно. И ето, майка и батко, тези, на които така се страхувах да съобщя за сполетялото ме семейно нещастие, вече ги нямаше. Този проблем, който така ме потискаше, защото не исках да им причинявам болка, беше изведнъж, като с магическа пръчка, изчезнал. Месеци наред се измъчвах и се страхувах при мисълта, как да кажа на двамата, че Томас ме е оставил заради друга, много по-млада жена. И ето, аз пристигам, а тях двамата ги няма.

Никой от моето семейство не знаеше за раздялата, освен приятелката ми Ваня. Още същата вечер споделих това само със сестра ми, батко Тошко и баща ми. Не исках нашите роднини, приятели, съседи и познати точно на погребението на майка ми да изпитват съжаление към мен. Тяхната тъга за майка ми не биваше да се смесва с грижата за мен. Но след един месец, когато отново си дойда в отпуска, ще им разкажа, защото вече няма да съм потисната и ще мога да им обясня, да им „налея чисто вино“, самоуспокоявах се аз…

Влязохме в двора. В градината, пред входната врата на къщата, под лозницата, вече се бяха събрали роднини и съседи. Според българския обичай трябваше през нощта да има хора при мъртвеца. Преди това прегърнах баща ми за поздрав и израз на съболезнование. Малко се успокоих, защото изглеждаше на себе си въпреки мъката си.

Влязох в стаята, където майка ми беше издъхнала. Тя лежеше върху леглото. Изглеждаше толкова малка. Наведох се и я целунах по челото. Нямах страх от нея като мъртъв човек. Нейната приятелка баба Златана от махалата също влезе в стаята, утешавайки ме: „Тя те виде, нейната душа не се успокои, докато ти не пристигна. Тя те виде да идеш с колата, и тогава вече се умири. От следобед не беше в съзнание, само бълнуваше, говореше високо. Нейната душа почувства близостта на твоята душа. Не тъгувай, че е умрела, преди ти да дойдеш. Тя те виде, че идеш“.

Беше топъл ден през месец юни. В градината седяха роднини и си говореха, от време на време се долавяха хълцания и плач. Сестра ми и две лели бяха измили, облекли и приготвили майка за погребението. Мъжете имаха грижата да известят другите роднини, приятели, познати. И да се покани попът за нужните погребални опявания съгласно нашия православен християнски обичай: при изнасяне на ковчега от къщи, в църквата, на гроба, при гощавката за нейния помен и за здраве на присъстващите. В „семейния съвет“ се разбрахме кой какви задачи ще поеме за погребението, а те бяха доста: да се купи ковчег и свещи; да се отпечата и разлепи некрологът; да се купят кърпи за лице и носни кърпи от плат за роднините до втора линия за раздаване; да се ангажират двама души за изкопаване на гроба; да се уточни какви ще са ястията и питиетата и къде ще се съберат хората и други организационни работи.

След завършване на погребения ритуал на гробищата всички присъстващи се канят на гощавка за помен на мъртвеца. Ние решихме да го направим в селската гостилница в центъра на селото, която беше като стол за хранещи се. Помещението беше голямо, с много маси, затова подходящо за нашия случай, понеже очаквахме много гости. Макар че беше делничен ден и че майка ни почина внезапно, като баячка беше известна, беше излекувала и помогнала на много хора не само от селото, а и от околностите.

Майка умря в понеделник към 22 часа, а във вторник рано следобед трябваше да бъде вече под земята. Според наредбите и традицията на Българската православна църква умрелият преди 24 часа се погребва на следващия ден, а след 24 часа — на по-другия ден.

Братовчед ни Тошко трябваше да купи една овца за курбана. По едно време баба Златана си тръгна, но само след 5 минути отново се върна: „Вие не можете с месо да вкарате хората в грех! Сега е постно време! А вашата майка стриктно го спазваше! По пътя за у дома изведнъж ми дойде това в главата. И веднага се върнах да ви го кажа. Господи, каква голема грешка щяхме да направим!“.

Ние я погледнахме с голяма благодарност и веднага всичко се пренареди, значи: риба, ориз, маслини, други ястия, но никакво месо, по религиозната традиция позволяваше само риба. На 40-ия ден след смъртта на майка ни, една важна дата за всеки мъртвец, решихме да направим курбана с агнето, тогава вече ще е отминал постът. Баба Златана имаше право. Майка беше стигнала дотам с нейните постенета, че два дена в седмицата, доколкото си спомням, в сряда и петък, тя не ядеше нищо от животно.

Преди да си тръгне, баба Златана влезе отново в стаята при майка ми. Аз отидох с нея. Застанала пред леглото, гледах замислено в лицето и, когато изведнъж баба Златана изрече: „Ооо, виде ли и ти, левата й вежда се помръдна!“.

Тялото ми настръхна. Разбира се, видях, че нищо не се помръдна. Лицето на майка ми беше неподвижно като маска, тя беше мъртва, така мъртва, както само един мъртъв можеше да изглежда. Старата жена беше толкова мистична и набожна, че сигурно вече виждаше духове. И разбира се, показваше се и като важна личност, разбираща от такива духовни неща, което ни накара да почувстваме малко по-късно със сестра ми. Аз не видях баба Златана да плаче, но това съвсем не означаваше, че тя не беше тъжна за смъртта на майка ми, нейната приятелка. Напротив, убедена съм, че причината беше нейното по-дълбоко и набожно разбиране за душата и пътя и след напускането на земния свят. Аз съм и благодарна, че майка ми имаше в нейно лице съдружничка и че със своите съвети помогна на нас, незапознатите с религиозните обреди.

* * *

Ако майка ми можеше да стане и види деня на нейното погребение, най-вече опяването в селската ни църква, сигурно щеше да каже доволна: „Точно такова погребение си желаех“.

Ковчега го носеха 4-ма мъже, близки роднини. Траурното шествие мина по централната улица през цялото село, понеже църквата се намира на другия край. Дойдоха към 80 души, макар че беше вторник и много хора не бяха разбрали за внезапната и смърт. Всички вървяха след ковчега, за да я изпратят до гробищата. Някои съселяни излязоха пред портите си и се наредиха след траурното шествие, други носеха цветя от градините си и ги слагаха върху ковчега, който беше отворен. Много хора ни подаваха букети с цветя в ръцете с думите: „За вашата добра майка, тя да иде на небето, в рая, да намери вечен мир“.

Църквата се беше напълнила с погребалните гости, когато попът на селото започна траурното опяване. След официалната част дойде ред на неговото лично обръщение, лични думи към майка ми. Това беше една покъртителна, много човечна, изтръгната от душата му траурна реч. А когато той вече не можеше да спре сълзите си и отправи към нея, мъртвата, молба за прошка, че не е имал правото да изпълни молбата и за изповед заради църковните наредби, които отхвърлят баенето като метод на лечение, тогава и в очите на тези, дето не плачеха, се появиха сълзи. Като човек, а не като църковен служител, той и отдаде заслужената почит като на жена с голямо сърце, която е помогнала и излекувала много хора.

Преди ковчегът да бъде спуснат в земята, той пак я почете с дълбоко развълнувана реч. Сестра ми и аз, а и всички присъстващи роднини и приятели бяхме благодарни, че отдаде на майка ни така заслужената похвала и чест в този земен живот.

Хората, които дойдоха на погребението, поканихме на траурната гощавка накрая, имаше ядене и пиене в изобилие, не липсваха домашното вино и ракията. А когато те си отидоха, се събрахме у нас в градината ние, „по-младите“: сестра ми, батко Тошко, аз и няколко братовчеди, с които дълги години не бяхме се виждали. Те живеят настрани, някои от тях доста далеч, но учудващото беше, че бяха успели да пристигнат навреме. Разбира се, присъстваха и младите, та даже и най-младите: синовете, снахите и внуците на сестра ми. Сложихме набързо две дълги маси под лозницата и започнахме втората част от гощавката: с пържено месо и салата от домати и краставици. Всички бяхме доволни да се видим, започнахме оживени разговори, които преминаха в смях. Братовчед ни Тошко даваше тона, той беше в разгара си и както винаги в центъра на вниманието — случки от детството, от младините, все някакви смешни истории, а после обърна и на вицове, на които беше специалист. Така и не разбрахме как сме започнали да се смеем високо на глас, даже със сълзи на очи. Това продължи до късно след полунощ. По едно време излезе баща ни и ни смъмри: „Не се ли срамувате? Какво ще кажат комшиите, като чуят как се смеете на тоя ден?“.

Не си спомням в последните години, а и въобще някога, в един и същи ден толкова много да съм плакала от мъка и толкова много да съм се смяла със сълзи на очите, както в този ден на погребението на майка ми. Като извинение, че сме шумни и весели, сестра ми каза: „Майка винаги казваше да не тъгуваме, когато умре. Тя каза да се смеем и да се радваме на живота. Искаше да ни вижда всички радостни и щастливи“.

Това всъщност беше истина, точно това беше желанието на нашата добра и всеобична майка и баба.

* * *

Аз останах до събота на село, преди да се завърна в Берлин. Сестра ми и аз ходехме всеки ден преди обяд на гроба на майка ни. След това обикновено се отбивахме у една приятелка на сестра ми, която живееше недалеч от гробищата. Нейният мъж работеше тогава в Коми, автономна област в тогавашния Съюз на съветските социалистически републики (СССР). Тя се радваше, когато й гостувахме, и винаги ни посрещаше с нещо вкусно сготвено, със сладкиши или кейк. Понякога отсядахме в едно кафене в центъра на селото. Дните през седмицата бяха слънчеви, небето беше синьо, доста ветровито, но въпреки това много приятно.

Един ден, връщайки се от гроба на майка ни, срещнахме баба Златана на пътя в махалата, която всъщност ни търсила да ни каже нещо много важно: „Вие требва да пратите телеграма до Рилския и Дряновския манастири и да им кажете, че вашата майка е умрела на 15 юни“.

Сестра ми и аз се спогледахме стъписани, учудени какво иска да ни каже и дали правилно сме я разбрали. И така, обещахме, че ще го направим, за да ни остави на мира, и продължихме по пътя към къщи. Вървешком мрънкахме и двете: „Ние няма да се правим за посмешище! Защо трябва да информираме тези манастири, че майка ни е умряла?“.

Но въпреки това, като че ли нещо не ни оставяше на мира и от страх да не постъпим погрешно, когато става въпрос за майка ни, решихме да разберем повече подробности. Върнахме се обратно и отидохме у дома на старата жена, за да я разпитаме. Нейното обяснение беше: тя ще ни даде адресите на манастирите, имената на църковните братя, ние ще изпратим до тях писма с името и деня на смъртта на майка ни и една определена такса. Това можехме да направим и телеграфически. Че баба Златана имаше опит в тези духовни работи, както тя ни увери, бяхме вече напълно убедени. Името на майка ни щеше да бъде прочетено при литургия или четене на помен за мир на душата й, за светлата й памет. Разбира се, веднага се съгласихме и сестра ми пое задължението да свърши това след моето отпътуване. Както по-късно ми каза, тя е направила това за успокоение душата на нашата мила и добра майка, а също и за успокоение на нашите души.

Вечер седяхме със сестра ми сами в градината. Разпитах я за обстоятелствата, при които е починала майка ни. В нейния смъртен акт пишеше „слабост на сърцето“, значи, сърдечна недостатъчност като диагноза. Той беше издаден от селския лекар. Но това обикновено се пише и когато не се знае причината за смъртта. Всъщност не е погрешно, защото накрая сърцето става много слабо и престава да бие. В крайна сметка при всички умрели е така.

Сестра ми разказа, че в понеделник от сутринта била при майка и я успокоявала. Още преди обяд положението и се влошило много, но била в съзнание.

„Ти ще бъдеш оперирана, всичко ще мине добре. Еми ще си дойде днес, тя вече е на път за тук.“

„По едно време се чу шум на спираща кола отвън — разказваше сестра ми. — И изведнъж майка се повдигна и седна в леглото, въпреки че беше с толкова отслабнали сили. И от легналото положение, в което се намираше, каза: Емилия! Това е Емилия.“

Майка ми вероятно през цялото време е мислила за мен, искала е непременно да ме види, и то колкото се може по-скоро. Тя сигурно вече е предчувствала края си.

Разбрах от сестра ми, че майка ни в халюцинациите си няколко пъти повторила: „Пано ма, пипера!“.

И понеже тонът, а и изречението изразяват укор, значи, тя е искала да каже на стрина да внимава да не навреди, да не стъпче пипера: „Пано ма, пипера!“. Вероятно става въпрос за насаден пипер.

Сестра ми каза, че се е чудила какво майка ни е искала да каже с това. И то най-вече, защото го е казала няколко пъти. Когато го чух, кожата ми настръхна. Толкова се бях развълнувала, че сигурно много объркано съм се опитала да разгадая пред сестра ми казаното. И така, майка ни е видяла в халюцинациите си етърва си Пана да стои в лехата с пипер в градината ни и с укор и е казала да внимава да не го стъпче.

Няколко месеца преди майка ми да почине, сънувах стрина Пана, изправила се насред пипера ни, който винаги садихме на едно и също място. Тя ме погледна особено, с лека насмешка, триумфиращо. Да, аз така почувствах нейния поглед в съня ми. Когато се събудих, веднага си помислих, че е искала да ми каже: „Аз бях права, като казах на майка ти преди години, че по-късно и Томас ще те остави, както баща му остави свекърва ти заради по-млада жена“.

Когато се разделихме, дълго време се сещах за това „змийско клъвване“ на стрина ми. Но макар и болезнено за мен, признах, че е казала истина, която по-късно се сбъдна. Така разтълкувах тогава този сън и в подсъзнанието си вече го бях преодоляла.

Този сън го сънувах няколко месеца преди майка ми да умре. Изглежда, тя е видяла в смъртните си часове точно тази сцена от моя сън, но месеци по-късно.

Някаква случайност ли беше? Или тя искаше да ми каже нещо друго? Отговор вече не търся. Не очаквам да го намеря.