Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (14)

Глава 12
Две земетресения и едно раждане

В живота на човек има понякога дни, които не се забравят, макар и да са изминали дълги години от тогава. Такъв ден за мен беше 4 март през 1977 год. В моите спомени беше един топъл зимен ден, макар че всъщност си спомням само късната вечер. А може би не беше топъл, а малко хладен ден, изхождайки от факта, че беше началото на месец март. Аз даже бях забравила коя дата и кой ден от седмицата беше. Но в моето съзнание се е запечатала една сцена, която проблясва като откъс от филмова лента.

Аз и мъжът ми бяхме пак в Карабунар, моето село. Обикновено ходехме там в края на седмицата, но понякога и през седмицата. С автобуса от Пазарджик, където живеехме, до село бяха някъде към 20–30 минути път. Както обикновено и тази вечер у нас бяха чичо Стоян и стрина Пана. Те често идваха, когато посещавахме родителите ни и най-вече през месеците, когато не се работеше на полето, а това беше от късна есен до ранна пролет. Нямаше нужда предварително да кажат, че ще ни посетят, а можеха да наминат, когато пожелаят. Разбира се, това важеше и за нас, но почти във всички случаи нашият дом беше събирателният пункт. Още повече че дворовете ни са един до друг. Така беше по времето, когато живеех в България: съседи, роднини, приятели се посещаваха взаимно и без предварителни покани, освен за специални семейни празници. Пък и не всички имаха телефони по селата.

И тази вечер, както винаги, всички бяхме в кухнята. Баща ми, чичо, мъжът ми и аз играехме бридж-белот. Беше някъде към 21–22 часа. Изведнъж нещо забуча, кокошките се разкрякаха, кучетата в селото се разлаяха силно. Стените и таванът на стаята започнаха да скърцат и да се клатят на двете страни. Интуитивно скочихме всички и изтичахме навън. Чух майка ми да казва: „Земетресение! Навън!“. Аз веднага разбрах, че това трябва да е земетресение, какво друго можеше да предизвика такова скърцане и клатене на една едноетажна къща, намираща се в един селски двор.

Когато бяхме вече отвън, всичко свърши, утихна. Само кучетата бяха още неспокойни и продължаваха като в хор да лаят. Всичко се случи за миг, беше толкова необикновено, сюрреалистично, ужасяващо, като че някаква закана висеше във въздуха. В такъв момент човек осъзнава колко е нищожен, съвсем малък, безпомощен пред силата и могъществото на природата. Само за няколко секунди тя ни показа колко бързо всичко би могло да свърши, колко преходен е животът ни, висящ на косъм, и всичко, свързано с него.

Често след това си спомнях сцената, когато бяхме на двора. Знаех, че ситуацията можеше да бъде и друга. В такива моменти човек никъде не е сигурен, нито вкъщи, нито навън. Слушала съм да се разказва, че по-рано е имало случаи, когато земята се отворила на някои места и пак се затворила. И че хора, живи, са потънали в нея. На двора ме обхвана някакво необяснимо чувство, не бих казала дори страх, не, не беше това, а нещо друго, което не мога да опиша, но беше завладяло цялото ми тяло и всичките ми сетива. В този момент си помислих за моето неродено дете. Лекарят току-що беше потвърдил, че съм бременна, и моята радост беше безгранична. Пет месеца след женитбата ни аз все очаквах да забременея и последните два месеца даже плаках, когато ми дойдоха пак дните.

Тази сцена — ние всички отвън на двора, обладани от страх, всичко тъмно, шумно, и в същото време като че тихо, до болка тихо и моята първа загриженост за нероденото ми дете са останали чак до днес в спомена ми, сякаш е било вчера.

* * *

Баба Дана, майката на майка ми, ни е разправяла за ужасното голямо земетресение в България, тогава наречено „Чирпанското“. Имало е много разрушения, а също убити и ранени. Цяла седмица земята се е тресяла, хората спели отвънка на палатки, и при това при неспиращ дъжд. Било е през 1928 година, майка ни е била 5-годишна.

Сегашното земетресение (04.03.1977), едно тектонично разместване на земните пластове, със сила 7,8 по скалата на Рихтер, стана в 21:24 часа с епицентър в местността Вранча, Румъния, недалеч от Дунав. В България имаше около 100 души убити, а и много ранени. Най-тежко бяха засегнати градовете Русе и Свищов. Аз следвах в Свищов, моята последна квартира беше недалеч от Дунава, имаше изглед към него. А това беше опасно място при земетресение. Недалеч от нея имаше един висок блок, който напълно се беше срутил от труса. Там живееха работници от големия химически завод, национален обект, а и студенти от моя институт. На следващия ден разбрахме от медиите, че блокът се завъртял около оста си и се съборил надолу, все едно че е взривен целно. За голям късмет и успокоение повечето от живеещите там не са били по това време в сградата, а навън или по родните си краища. Но които са били там, не са успели да се спасят, всички били убити от разрушенията.

Аз бях благодарна на съдбата, че преди три години се бях дипломирала и напуснала града. Само при мисълта на какви страдания биха били подложени родителите ми, да не знаят какво е станало с мен, ме караше да изтръпвам от мъка, а подобни чувства ме обхващат даже сега, спомняйки си за тогава. Телефонните връзки бяха прекъснати, страната беше обзета от паника, дори можеше да се нарече истерия. Ние разбрахме, че в Пазарджик трусът е бил 4,8 по скалата на Рихтер. И в този случай бе добре, че не бяхме в града, където живеехме на 7-ия етаж.

* * *

Изминаха месеци и дойде времето моето дете да види света. Аз не знаех дали е момче, или момиче, тогава още не познавахме в България ултрашаловия метод за разпознаване на пола по време на бременността. И понеже ние бяхме две сестри, желаех да имам момче. А и всъщност дълбоко в себе си бях убедена, че ще бъде такова. Показания за това също имаше, базирайки се на суеверното поверие, че коремът ми беше издаден много напред, малко остър, а не широк. А също така и че по време на бременността по думите на другите хора се бях разхубавила. Бях понапълняла и лицето ми изглеждаше много свежо. Две седмици преди определеното ми време за раждане моето бебе вече искаше да излезе. Цяла нощ имах болки в корема и в кръста. А на следващия ден към обяд започнах да кървя отдолу. Мъжът ми се обади на бърза помощ и след кратко време се намерих в родилното отделение на градската болница. Ние нямахме кола, но нямахме и финансовите възможности да си купим, освен това, дори да ги имахме, се чакаше години наред. В болницата бързо ме подготвиха за раждането. И едва сега установиха, въпреки редовните ми контролни посещения при лекари, че в таза съм много тясна и е възможно бебето да не може да излезе. Тогава ще трябва да го извадят с цезарово сечение, което ще се реши по време на раждането. Този начин с цезарово сечение беше по онова време много рядко прилаган, и то само когато животът на майката или детето е застрашен. И така, сестрата ми взе кръв от вената, дадох и урина за изследване, в случай че ще бъдат необходими за операцията.

Следобед моите болки се бяха засилили, бяха като на кризи и времето между тях ставаше все по-кратко. Между другото след раждането разбрах, че съм имала едновременно и бъбречна криза. Болките ставаха толкова непоносими вече, че от време на време, за секунди, изгубвах съзнание, поне така ми се струваше.

Настана вечер, дойде нощта. Залата за раждане беше празна, в стаята за чакане бяхме само една циганка и аз. Ние имахме легла, но аз не можех да лежа и се разхождах от единия до другия край на малкия коридор, викайки, крещейки с всички сили, масажирайки непрекъснато кръста ми и мястото, където са бъбреците.

По-късно, след раждането, разбрах, че на тези места бях раздрала кожата си, кръвта е текла и там като допълнение на кръвотечението ми отдолу. На няколко пъти се молих на сестрите да проверят дали най-после имам отвор от четири пръста, който бе необходим за започване на раждането. Мехурът ми също още не беше се спукал. Молих се да ми сложат някаква инжекция за успокоение на болките и един път направиха това, но тя въобще не ми помогна. А може да е било и плацебо, нещо като витаминна инжекция. Чувствах, че бебето ми лежеше в долната част на корема и вече искаше да излиза. Но сестрите това не ги интересуваше, те изчакваха отварянето на тези 4 пръста ширина долу, а и това е било необходимо. Аз не бях спала две нощи, целия ден не бях яла, имах бъбречна криза и родилни болки вече две нощи и един ден. Последните часове бяха като едно дълго мъчително умиране.

* * *

С изключение на моите плачещи крясъци в родилното беше много тихо. Изведнъж токът изгасна, всичко започна да пука и скърца, пак беше това неописуемо бучене, което в моето отчаяно състояние почувствах като пищене на някакви зловещи, невидими сили. Аз се стреснах: „Земетресение!“. Веднага изтичах навън, за късмет бяхме на партера. Бях първата от всички, излязли навън, непосредствено след това дойде и медицинският персонал. Родилното отделение се намираше в една малка сграда до болницата, която беше разположена в един блок с много етажи. И този път, както през март, земетресението дойде изведнъж и пак си отиде изведнъж.

Токът отново светна, резервните за такива случаи агрегати се включиха. Всички влязохме отново вътре, беше много рано сутринта и хладно. За секунди бях забравила болките, но те веднага ме обзеха с всичката си предишна сила. Аз казвах на сестрите, че най-после трябва да раждам, но те не ми обръщаха внимание, даже не ме изслушваха, а разговаряха помежду си за земетресението. Поне решиха накрая, когато нощта беше почти преминала, да ми спукат с ножица мехура.

Това беше така нареченото „Велинградско земетресение“ с епицентър недалече от там, на 03.11.1977 год., в 04:22 часа, със сила 5,3 по скалата на Рихтер.

Влязох в родилната зала, тя беше празна, нямаше никой. Качих се на едно родилно легло, нещо като дървено скеле, поне така е останало в спомените ми. Изведнъж дойде една сестра, след нея още една, само си спомням смътно, че имаше няколко души около мен и пред мен. Видях и един лекар, който бегло познавах, защото беше добър познат на моята шефка от работата, госпожа Дачева. Чух как той обясни на стажанти, които го бяха наобиколили, че е трябвало много по-рано да се спука мехура ми, и то, ако не сам, сестрите е трябвало да го направят с ножица. Бебето беше вече съвсем долу в корема и имаше опасност да се задуши.

Сестрата ми сложи една инжекция във вената и раждането беше като лесна игра, като освобождение, безпроблемно. Чух лекаря да казва: „О, германецът има момиче!“.

Едва ли не щях да седна, като чух това, даже се надвесих малко напред невярваща.

„О, момче, е!“, коригира се той.

Аз чух гласа на бебето ми, знаех, че е живо, и се отпуснах на гърба успокоена, като че аз самата се бях родила от всички тези мъки. Лежах без никакви сили, отмаляла, замаяна в главата, исках да си затворя очите и да спя, само да спя. Но една сестра ме бутна да се освестя, защото не трябваше да заспивам. На корема ми сложи едно чувалче с пясък, за да може добре да се свие и прибере, това беше нейното обяснение. По време на раждането тази сестра така силно ми беше натиснала ребрата от дясната страна, че известно време имах такива болки, все едно бяха счупени. Но тя с това ми беше помогнала, така е трябвало да бъде.

И така, родих детето ми без цезарово сечение, без нито една цепка, без никакво шиене, въпреки че имаше опасност въобще да нямам нормално раждане. Още лежах в родилната зала, когато тя започна да се пълни с идващи родилки. И те раждаха, без да чакат дълги часове, изпълнени с мъки. Помислих си: „Те, щастливите!“. Аз не можех да повярвам, че може и така лесно да е едно раждане. По-късно разбрах, че след това земетресение много бременни жени, изглежда от страх и стрес, предварително са родили, преди да им дойде времето за това.

* * *

След раждането бях настанена в една стая с три други жени. Сестрите ми дадоха антибиотик за бъбреците, който трябваше да вземам една седмица. Почти 7 години имах от време на време проблеми с бъбреците и получавах бъбречни кризи. След раждането на сина ми до ден-днешен никога повече не се разболях от тях. Най-после бях родила детето си, но вместо да съм радостна, щастлива, ме обхвана безразличие, меланхолия. Чувствах се ужасно уморена, спеше ми се, но не можех да спя добре. Бях вдигнала температура, бях потисната, беше ме обзело някакво вътрешно неспокойствие. Другите жени получаваха бебетата си за кърмене, а аз не. И никой нищо не ми казваше. Цели два дена. Страхувах се да попитам, страх ме беше от отговора, че може нещо лошо да се е случило с бебето ми.

Сестрите поискаха от мен личната карта на мъжа ми, за да регистрират детето, но той още не беше дошъл да ни види и аз не знаех защо, какво се е случило. Цели два дена след раждането нямах посещение, никой не дойде. В друг случай сигурно щях да бъда много ядосана на Томас. А сега бях само огорчена, наранена, но като че всичко ми беше безразлично. Само дето ми беше неудобно, какво да кажа на сестрите по повод на личната му карта, която им беше нужна. Аз не знаех как да се оправдая, освен да им кажа, че той още не е идвал на посещение. Но че майка ми и баща ми също не дойдоха досега, особено майка ми, това ме обезпокоеше.

Епицентърът на земетресението беше не далече от Велинград, а там живееше сестра ми със семейството си. В болницата имаше и родилки от там и те бяха загрижени какво ще правят с бебетата си след изписването им. Ние разбрахме, че е имало още няколко труса и че повечето хора от страх са спали отвън, най-вече в палатки.

На третия ден дойде една сестра и ми каза, че сега мога да ида при бебето ми, то лежи в „инкубатор“, понеже по време на раждането, всъщност още преди това, е щяло да се задуши. И че трябва още известно време да е там. Какъв тежък камък падна от сърцето ми! Моето момченце беше 3,2 кг и имаше дълги черни коси. Сега разбрах защо лекарят първо бе помислил, че е момиче. И защо до 4-ия месец толкова често ми беше лошо на стомаха, повръщаше ми се и нищо не ми беше вкусно въпреки добрия ми апетит.

След този ден всичко при мен тръгна добре — майка и Томас дойдоха да ме видят. Той беше отишъл с баща ми веднага във Велинград, след като чул, че епицентърът не е бил далеч от там. Преди това се е осведомил по телефона в родилното и разбрал, че съм родила момче. Веднага след тази радостна новина отишъл в Карабунар и с баща ми заминали за Велинград. Те се безпокоели дали всичко със семейството на сестра ми е наред. За известно време бяха прекъснати телефонните връзки.

Там Томас изживял една особено поучителна ситуация: как хората в застрашени моменти си помагат взаимно, сближават се. За него е било нещо като авантюра — цялата тази развълнуваност, коментари и т.н. Повечето спали на палатки отвън, а той, за да се покаже смел, спал в къщата въпреки съветите на другите. И така оставил жена си в болницата цели два дена, и то с първо дете, за да е между хората, изживели това природно бедствие.

Доколкото разбрах от обясненията след това, движенията, трептенията при това земетресение са били не както обичайно хоризонтално, а вертикално. Това е била причината, въпреки 5,3 по Рихтер скалата, да няма човешки и материални загуби, нямаше срутени сгради.

Приятелката ми Снежана ми разказа по-късно, че след като съм влязла в болницата да раждам, тя в продължение на три дена няколко пъти се обаждала по телефона да пита за мен, но отговорът бил все същият: „Тя още не е родила“. „Господи, какво ще е това раждане?“, мислила си тя. А всъщност моето дете беше вече в този свят. Мъжът ми искаше да се казва Паул, на български Павел. Но на мен ми връчиха една дебела книга с всички имена, които са разрешени за българските граждани. А там това име го нямаше и ние набързо му дадохме името на дядо му, бащата на мъжа ми.

* * *

На моя син Мартин често казвах на шега: „Скъпи сине, от теб трябва да излезе много специален човек. Земята се разтресе, когато току-що бях разбрала, че съм бременна. Земята пак се разтресе и малко след това ти се роди. Това сигурно е знак за това, че един особен, специален човек се е родил“.

С течение на времето разбрах, че не е нужно той да стане специален, голям човек. А и какво означава това, да е нещо много особено. Да бъде праведен, справедлив и човечен, това е най-важното. И той, моят син Мартин, е такъв.