Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (3)

Глава 1
Животът на село

Нашето село се казва Карабунар. Това е едно турско име и означава „Черен кладенец“. Много населени места в България, които по-рано носеха турски имена, вече са заменени с български. И това е напълно разбираемо, защото Османската империя властваше върху българските земи цели 500 години, от 14 век до 1878 год. Българите ненавиждаха своите поробители. От много години, може би още от Освобождението от турско робство, турци не живеят в нашето село, но името му си остана турско.

От майка ми знам, че тук по-рано са живели много турски семейства. Това и е разказвала нейната баба, която още като момиче е наследила от една турска шаманка баяческите способности и е започнала да помага на хората. От прабаба ми се предала тази традиция на следващите две поколения: баба ми и майка ми.

Когато Русия обявила война на Турция през 1877 год., за да освободи народа ни, повечето от турците, живеещи в България, изпаднали масово в паника, викайки: „Иван иде, Иван иде! Ние трябва да се махаме от тук“.

От дълги години, а най-вече в началото на 20-те години на миналия век, нашето село било известно с производството на вино. Това е вероятно една от причините да се запази турското му име, което беше станало вече като „марково“.

Където и да пътувах по-рано из България, достатъчно беше да спомена името на моето село, и по-възрастните хора, в повечето случаи мъжете, си спомняха са хубавото вино. Отдавна вече не е така, само дето „марковото“ име остана. И многото лозови насаждения, които никой повече не иска да обработва. Пътувайки това лято из околностите на селото, ме потискаше картината на изоставените, запустели и обрасли с бурени лозя. А някога те бяха гордостта на Карабунар.

* * *

Нашето село е разположено между няколко хълма: на юг в посока Родопи са два, единият се нарича Сунгурлии, а другият — Мирчовица. От другата страна, северната, се простира на дължина така наречената Могилата. Тези издигнатини изглеждат като изкуствени, защото всичко наоколо е равнина.

Дълго време те оживяваха фантазиите на селското население и най-вече на иманярите. Много хора от селото мислеха, че траките, римляните и турците са погребвали по-заможните си мъртъвци под тези хълмове заедно със скъпоценностите им. Неведнъж са били посещавани от „златотърсачи“, но, изглежда, са останали с празни ръце, иначе все нещо щеше да се разбере, поне като слух.

Двата хълма, Сунгурлии и Мирчовица, са доста високи, почти като планински върхове. Като деца бяхме често из полето и неведнъж се изкачвахме по тях. Оттам се вижда цялото село с един поглед, гледката е толкова красива!

От другата страна на селото, близо до Могилата, са разположени гробищата. В България те винаги се намират извън или накрая на населеното място и не са така грижливо поддържани с много зеленина и цветя, както в Германия. В нашето село Карабунар те са обрасли с бурени и храсталаци. От ходенията ми на гроба на майка ми са ми останали спомените за синьото небе, сияещото слънце и тишината, абсолютната тишина. Сърцето ми преливаше до болка от тази хармония, трудно обяснима за друг човек. Чувството за меланхолия, за горчива самотност бяха в унисон с тази красота, която само с душата може да се почувства.

По православен църковен обичай гробът на мъртвите се посещава рано преди обяд. А може би поради силно напичащото слънце през летните месеци се е утвърдила тази традиция. Носят се вода, вино, цветя, свещи и нещо за ядене — най-вече някакви сладкиши и обикновено такива, каквито е обичал да яде починалият. Една малка част се оставя на гроба, а останалата храна се раздава на посетители, ако в момента има такива.

Има много суеверни, а може би по-правилното название е мистични правила, които трябва да се спазват. Повечето от тях не можах да запомня и все трябваше да питам старите баби, които всичко знаеха. Така например, когато отивахме само със сестра ми на гробищата и понеже сме две — значи, четно число, дали не трябваше да вземем едно камъче, за да се броим като нечетно число. Или пък колко на брой да са цветята, какви цветове за предпочитане и редица други такива.

Църквата също се намира на края на селото, недалеч от Могилата. Тя изглежда отвън много малка, макар че вътре има място за доста хора. Може би, защото е построена много ниска, но на дълбочина — една реликва от турското робство. Всички български църкви по това време е трябвало да не превишават определена височина, с което да се подчертае статуквото на българите като поробен народ. Затова пък са били вграждани и на дълбочина, което до известна степен е компенсирало височината на стените. Нуждата прави хората креативни.

Нашата църква е много хубава вътре, таванът и всички стени са изографисани с църковни и библейски мотиви. А художникът е изрисувал своя портрет за спомен на поколенията.

Когато някой умре, се бие камбаната и в зависимост от броя: един, два или три удара, се знае дали мъж, жена или дете е починалият.

Попът на селото е нещо като довереното лице на хората. Макар и не много вярващи, поне до падането на Живковото правителство през октомври 1990 год., българите показват необходимата почит и уважение към църковните служители. Доколкото мога да си спомня, селският ни поп живееше в селото и беше отговорен за някои други малки околни села, като например Бошуля. По мое време аз познавах три попа, които винаги се движеха с колелета. Вторият беше син на първия, казваше се Искър и беше една година по-млад от мен. Той беше общителен младеж, носеше дълга коса, тогава много на мода, обичаше дискотечната музика и живота. Всички ние в селото, и най-вече младите, бяхме много изненадани, почти не можехме да повярваме, когато разбрахме, че Искър ще следва в Семинарията за поп. Третият поп, сегашният, е сравнително млад, семеен, с две малки деца. Никога няма да забравя покъртителното му слово в църквата пред ковчега на майка ми.

На края на селото, в посока към Сунгурлии и Мирчовица, недалеч от нашата къща, е циганската махала. В днешно време ги наричат роми, но аз не виждам нищо лошо в думата циганин, за мен това винаги е било тяхното име. Дали едното, или другото, те винаги бяха и са хора като всички нас. Макар и толкова рядко да съм в село и макар че са изминали много години, откакто напуснах родния ми край, по-старите от тях винаги ме поздравяват учтиво, помнят ми името и ние разменяме няколко изречения помежду ни.

Тогава циганите бяха бедни, много бедни. Както казва народната поговорка: „Работата не бяха я измислили“. Но те живееха скромно и се задоволяваха с малко, с най-нужното. Мъжете правеха тенекиени печки за отопление и за готвене, калайдисваха тигани и котели, правеха и други стоки за народно потребление. Продаваха ги в селото и по другите населени места в околността. Къщите им бяха малки, направени от керпичета. В днешно време обаче положението им се подобри и това се вижда от многото построени големи тухлени къщи, а също и от по-хубавото им облекло. Някои от тях имат леки коли или малки рейсчета, но в повечето случаи тези, които от време на време работят в чужбина, обикновено като музиканти.

Нашите селски цигани бяха винаги мирни, разбираха се добре с българите и не ми е известно да е имало някакви сериозни размирици помежду им.

* * *

Селото ни е голямо като територия, а по мое време — и по население. По-рано имаше няколко магазина, поща, аптека, културен дом с кино и сладкарница. Не липсваше и кръчмата в центъра, та даже и лятното кино. Училището беше сравнително голямо като за село, но при сегашния брой на жителите не вярвам да е така оживено както тогава.

През последните години след промяната хората се „наслаждават“ на свободата и на свободния пазар, тъй като има почти на всяка улица по един магазин. А колко са кафенета вече, не знам, но, изглежда, са доста, като в повечето случаи ти „изникват“ в част от дворовете или в помещения от къщите. И в нашата махала имаме добър избор на пазаруване.

Надлъж на селото се простира главната улица, която, разбира се, минава през центъра. По мое време в края на седмицата хората се разхождаха по нея със семействата си. Беше обичай човек да се премени, нагласи, все едно че ще ходи на театър или опера, и да излезе. И така по най-непринуден начин ставаха срещи, разговори. Макар и за кратко време се забравяше трудното и понякога еднообразно ежедневие. Съботните и неделните вечери се превръщаха в малък празник за хората. За съжаление тази хубава традиция не надживя времето си, стана старомодна и изчезна напълно.

Празнуването на сватби беше много специално и радостно събитие в селото. Присъстваха роднини, приятели, съседи, познати, та даже понякога и непознати. Можеше да се каже, че цялата улица празнуваше в издигнатите за тази цел палатки. В повечето случаи се наемаха двама или трима цигани, добри музиканти, които се бяха специализирали в сватбената музика. Беше много весело празнуване, със смях, танци, оживени разговори, с ядене и пиене в изобилие. Младоженците получаваха много подаръци, най-вече в пари.

Подобно на сватбите се празнуваше и изпращането на младежите за войници. Бащите, и най-вече дядовците, бяха горди, че синовете и внуците са станали вече мъже и могат да служат на родината. Дали този обичай още се спазва, не съм сигурна, много дълго време измина, откакто напуснах страната ни. Склонна съм да вярвам, че и тези традиции — сватби, войнишки изпращания, са изчезнали или поне не така спазвани, както беше в миналото.

Недалеч от края на селото, от страната на Могилата, се намира язовирът, доста голям и за такива непоправими не плуващи като мен — опасен. И понеже за моя радост той се намира доста далеч от нашата къща, ние, децата и юношите от махалата, много рядко стигахме до него.

Затова пък често ходихме до река Марица, която се намира на около два километра от Карабунар. И това е от нашата страна на селото, беше нашият район, когато бяхме деца. Полето имаше различни зеленчукови и плодови плантации: овощни градини, лозя, слънчоглед, бостани, царевица и други. Надлъж и нашир се простираха обширни поляни с трева. Имаше и канали с вода, където можехме безопасно да се къпем, защото не бяха дълбоки. Водата им се ползваше за поливане на полските насаждения, а също така и за градините на хората в селото. До там стигаха подаряващите и живот ръце.

* * *

Аз вече живеех в Германия, когато правителството реши селскостопанските земи на селото да бъдат засадени само с лозя. Околностите на Карабунар бяха обявени за лозарски район, а зеленчуковите, плодовите и тютюневите плантации набързо изчезнаха, като отстъпиха мястото си на лозовите. Сега, след идването на така нареченото „ново време“, се простират надлъж и шир изостанали, обрасли с трева и бурени, някои вече почти изсъхнали, лозови насаждения.

Хората получиха най-после иззетите им по социалистическо време селскостопански земи. Те, селяните, обаче вече са почти стари, изнемощели и бедни и не могат да ги обработват. А младите хора отиват по градовете, никой не иска да върши селската работа. Но не само полето запустя, запустяха и къщите, и градините. Много празни дворове и къщи са обявени на съвсем ниски цени за продажба, вестниците са пълни с такива обяви.

* * *

Нашият баща също получи отнетите му земи: ниви и лозя. Преди четири години каза на сестра ми и мен: „Правете с тях, каквото искате. Не искам да имам повече нищо общо с тях!“.

От близо две години се е залежал с неговите болни кокали, повечето време на легло, и мисля, че понякога напуска реалния свят, виждайки неговия безразличен, душевно отсъстващ поглед.

След смъртта на майка ни преди пет години той живя 2–3 години сам вкъщи. В началото се срещаше с неговите най-близки приятели, двама вдовци като него. Единият беше селският зъболекар, който и като 80-годишен при нужда помагаше на хората не само като поглеждаше в устата, но по необходимост и в душата. Спомням си колко тъжен беше баща ми, когато се върна от погребението на приятеля си. Старият дентист беше получил изведнъж сърдечен удар и на място умрял.

Другият му приятел беше нашият съсед бай Стефан. За мое голямо съжаление в повечето случаи, когато бях там, той не идваше. Може би мислеше, че ще ни пречи, и всъщност това беше тактично от негова страна. Но на мен ми липсваше неговият хумор. Лицето му имаше особен вид: неговите два горни предни зъби бяха доста големи и леко издадени напред. Все ми лежеше на езика да го попитам дали може да си затвори устата, и знам, че той нямаше да се засегне, а щеше да „ме сложи на мястото“ с подходящ и леко ироничен отговор.

Ние всички мислехме, че баща ни се справя стоически с живота си без майка ни. По-късно разбрахме, че той не можа толкова лесно да преживее нейната внезапна смърт. Тъгата се беше вкопчила в него и не искаше да го напусне в самотното му съществуване. Те, двамата, нашите родители, имаха 51 години съвместен живот.

Със сестра ми още не знаем какво ще правим с върнатия имот на баща ни и майка ни, с малкото лозя, ниви и с буренясалата, с нищо незасадена селскостопанска земя. Стойността им не е голяма, тъй като са раздробени на много късове. Може би някога ще ни дойде някаква идея, но баща ни сигурно няма да я доживее. А може и да е още жив, но кой знае дали ще бъде в състояние да разбере и изобщо дали това ще провокира някакви чувства у него. Спомням си с каква настойчивост той рови из документите, из книжата, останали от дядо ни за имотите, ходи при адвокат и най-различни служби в Пазарджик и Септември, за да получи отнетите му наследствени земи. А сега, когато вече са негови, те нямат никаква стойност за него.