Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (1)

Предисловие

Писах тази книга от октомври 2003 до юли 2004 година на немски език за моите поколения. След като лежа още няколко години в едно чекмедже като ръкопис, реших по случай моята 60-годишнина да я издам като подарък на близките ми. Досега не бях я превела, защото вече дълги години живея в Германия и се страхувах дали ще успея да направя сполучлив превод на български език. Веднъж една приятелка ми каза, че съм говорила много възрожденски, а на въпроса ми какво има предвид, тя отвърна: „Ти използваш понякога думи, които никой вече не употребява“. Другата истина беше, че се опасявах колко време би ми отнел този превод. На чужд човек не исках да го възложа, защото написаното от мен е много лично и автентично.

Обаче дойде един момент в живота ми, когато осъзнах, че трябва да го направя. Случи се нещо съвсем неочаквано и необяснимо. Една сутрин през зимата на 2018 год., се бях унесла, почти задрямала след дълбока медитация. Когато отново дойдох в пълно съзнание, една сцена от сън оживя. Беше само откъс, но толкова ясен, като на живо.

Стоях изправена и държах две книги в ръцете ми, а пред мен бяха двама души, от дясната страна — един мъж, от лявата — една жена, които не можах да разпозная, защото се виждаха само силуетите им. Стоейки пред тях като ученичка, промърморих нещо, но не знам какво. Мъжът отдясно се обърна към мен с висок и отчетлив глас, като че малко с укор: „Преведи си книгата!“.

В този момент погледнах към ръцете си надолу и видях, че държа само една, моята книга, и то даже в зеления цвят.

„Добре, ще я преведа“, отвърнах аз послушно.

По това време почти не си спомнях сънищата ми. Само понякога имах откъси или цял сън като на филм и тогава обикновено интуитивно търсех някакъв скрит смисъл. Стана ми ясно, че трябва да изпълня обещанието си, още повече при такъв наставнически тон. И така, волю-неволю, реших след кратка вътрешна настройка да започна с превода. Мислите ми се върнаха години назад, когато бях приключила с писането на ръкописа и проверявах дали имам някакви грешки. Изведнъж едно от изреченията, може би най-важното, понеже тогава смятах то да е заглавието, изскочи с много по-голям, дебел шрифт, със светлолилав, аметистов цвят, а буквите му сякаш пръскаха искри:

„Ти винаги беше моята малка сестра“.

Аз се стреснах, изплаших се и веднага излязох от страницата. След малко, като се поуспокоих, отново отворих ръкописа и за моя радост изречението беше както другите. Тогава не можех да си обясня това. Даже не бях сигурна дали да вярвам на сетивата си. След този спомен вече бях убедена, че трябва да преведа книгата ми.

От написването и до сега изминаха много години, „изтече много вода“, а откакто напуснах родината ми, се навършиха повече от 40 години, една цяла вечност. Направих само някои малки изменения и допълнения, съобразявайки се с времето, когато са написани историите. Допълних и с една малка фотогалерия, а също така и с приложение на остарели български думи. Моето тогавашно виждане за света, моят тогавашен поглед върху живота оставих непроменени, замразени, както в оригиналния вид.

От 2003–2004 година до сега станаха много промени в България, даже, може да се каже, главоломни. Затова някои мои описания вече не съответстват на сегашната действителност, но затова пък са едно огледално отражение на тогавашната. Това ми стана ясно, когато правех превода през 2018 год. Но не само това, също и някои мои възгледи претърпяха голяма промяна.

Знам, че съм употребила някои думи, които сега са заменени с други, по-модерни, а някои и с чуждици. Ще си призная, че ми ставаше така мило, когато пишех тези познати ми до болка предишни остарели думи, и при мисълта да ги заменя с новите, като че ли нещо ме спираше. Опитах се поне малко да вляза в съвременния начин на изразяване, но не съм много убедена, че сполучих.