Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (22)

Глава 20

„Ти винаги беше моята малка сестра“ Сестра ми е почина. На 16 юли 2005 година, един ден след датата, на която почина майка ни. Беше един топъл слънчев ден както тогава, даже и тук, в Берлин.

Седя до прозореца на моето жилище в Берлин с изглед към града от 16-ия етаж. Един огромен град, озарен от светлинни реклами, пулсиращ от живот. В мислите ми съм със сестра ми. Сега е месец март, навън е влажно и студено. А тялото и лежи там, в гробищата, в тази студена и твърда земя.

Подобни мисли ме навестяват често, най-вече когато пътувам с колата, прибирайки се от работа. Вече месеци наред е все тъмно по това време, улиците са оживени, пренатоварени, аз трябва да се съсредоточа, а това е толкова трудно, мисълта за сестра ми не ме напуска. Болката и мъката са така непоносими, че усетя ли се, веднага се опитвам да спра да мисля за нея.

Едва сега, 9 месеца след нейната смърт, успявам да събера сили да пиша за това. Опитвам се да възстановя какво се беше случило, след като се бях разделила с нея. Последния път, когато бяхме заедно.

* * *

В края на август миналата година пристигнах отново в България. Това беше моята обичайна лятна отпуска. В последните години нарочно избирам късното лято, за да избегна жежките дни през юли и началото на август. Тогава температурите достигат понякога и до 40 градуса, даже и за мен, която толкова обича топлината, са прекалени. Тогава жегата и задухът са непоносими, като че ли въздухът е спрял да се движи. В такива дни не излизам от жилището ми през обедните часове, а един път даже прекъснах отпуската си и се върнах една седмица по-рано в Берлин. Освен това в края на август и началото на септември има по-голям избор на плодове и зеленчуци, от което се възползвам оптимално.

Този път, когато се връщах в Берлин, до аерогарата в София ме закара един наш познат, сестра ми го беше помолила, а и тя ме придружи до там. От Карабунар до София са към 90–100 км, а по магистралата — към 86 км, която е на 6 км от нас. Жоро, който ни направи тази услуга, е зет на Горица и Петьо, които имат в нашата махала магазин за хранителни стоки, но го ползват и за малко кафене. До него те току-що завършиха постройката на един ресторант с маси вътре и отвън. Както магазинът, така и заведението се намират в една голяма сграда, построена след промяната точно в центъра на нашата голяма улица, която беше като площад, макар и обрасъл с трева и бурени. Останах много разочарована, когато видях тази постройка, тя развали предишната селска атмосфера на махалата ни.

В колата се шегувахме и се смяхме много. Главата на сестра ми беше пълна с планове, които с нетърпение искаше да започне да осъществява. От една година тя се грижи за поддържането и обновяването на къщата, организира всичко, а имаше и доста работи да се свършат по нея.

Сестра ми с право се наслаждаваше на многото похвали от съседи, роднини и познати за нейните менажерски способности. И наистина къщата беше станала неузнаваема. Тя ми разказа със смях за несполучливия опит на вуйчо Гошо, по-малкия брат на майка ни. Той се запътил един ден към нас, с намерението да се срещне със сестра ми, за да я пита нещо. Обаче не познал къщата ни, а обновената ограда с новата метална врата съвсем го заблудили, той помислил, че се е объркал, и се върнал обратно.

Един друг куриозен случай, който тя също ми разказа: моят бивш шеф, господин Бечев, от отдел „Цени“ при Окръжния народен съвет, отдавна вече пенсионер, дошъл до нас, да се срещне с майстора ни, понеже му бил нужен да му свърши някаква работа по къщата. Той попитал сестра ми и за мен и между другото отбелязал колко хубава е станала новоизградената къща. Даже не разбрал, че това е старата ни къща, но сега подновена и разхубавена.

Останах много трогната, когато преди една година един камион, натоварен с керемиди за покрива, спря пред нас и веднага надойдоха към 6–7 съседи да помагат за разтоварването и вкарването им в двора.

Както е обичайно в южните страни, и нашата ограда я дигнахме на 2 метра височина. Обичам така, искам, когато съм у дома, да не се чувствам под наблюдение от минаващите хора по улицата. Но това съвсем не значи, че високите огради по селата пречат на комуникацията. Напротив, хората се срещат повече на улицата или си ходят на гости, без непременно да са се уговорили предварително. Ако обаче домашните нямат време, съвсем нормално е да откажат директно да ги поканят и да се разберат за друг път. В повечето случаи обаче уточняват времето за срещата. По мое време беше така, но не съм сигурна дали още е, а може да са възприети вече западни модели на комуникация, което би било много жалко.

По инициатива на сестра ми няколко от редовните посетители на махленското кафене решили да си устроят една обща трапеза, нещо като взаимна вечеря. Всеки донесъл нещо за ядене, готвено или печено, и нещо за пиене, вино и ракия се намираше във всеки дом, особено през студените месеци. На всички много им харесало, вечерта преминала в смях, вицове, разговори. Братовчед ни Тошко също бил там, а където е той, никога не е скучно. През зимните месеци, когато е студено, слънцето невинаги се показва, късно се съмва и рано се стъмва. Когато селяните не са на работа, такива срещи затоплят сърцата им. Добре е било и за сестра ми, която живееше сама и само сред други хора, поне за няколко часа можеше да избегне самотата.

* * *

Тази лятна отпуска беше една от многото хубави, най-вече защото този път прекарах по дълго време на село. Двама от внуците на сестра ми, Марина и Стоянчо, бяха почти през целия месец август там. Двамата се разбират прекрасно, все са заедно, но и често се карат. Марина е една година по-голяма от него. Това лято бяха много предприемчиви като продавачи на праскови от двора ни и си осигуриха джобните пари. Накрая на селото, на пътя за Септември, има малък пазар за плодове и зеленчуци, където някои селяни продават стоки от дворовете си. Това е прекият път от София за Велинград за колите, които отбиват от магистралата при Церово. Всъщност много изгоден както за продавачи, така и за купувачи.

Сестра ми и аз се отбивахме всеки ден по няколко пъти в кафенето на улицата, просто така, да си побъбрим малко с хората, а на село всички се познаваме. Независимо колко работа имахме вкъщи или на двора, да отскочим, макар и за малко, винаги намирахме време. Никакъв стрес, никакви мисли за работата ми в Берлин, само спокойствие и релакс. Колко добре се чувствах, наслаждавайки се на тази селска идилия, най-вече, защото в Берлин ритъмът на живот е различен: дали на работа, в колата или на улицата като пешеходка.

За два дена прескочих до Велинград, защото след 34 години имахме среща съучениците от гимназията. На нея не бяха дошли всички, тя беше извънредна, организирана специално за моето идване, официалната беше както винаги в началото на юни и вече беше минала. Няколко дена преди това бях вътрешно развълнувана, повечето от тях не бях виждала цяла вечност. Но когато се видяхме и се прегърнахме, се усетихме така, че все едно само преди няколко дена сме се разделили.

Незабравима остана за мен двудневната екскурзия със сестра ми и Стоянчо до Бачковския манастир и манастира в Кръстова гора в Родопите. Тя беше организирана с автобус, специално за жените от бригадата за ягоди, където сестра ми работеше сезонно. Бяхме само жени, като някои от тях си бяха довели дъщерите, а една — свекърва си, 82-годишна старица. Шофьорът и Стоянчо бяха единствените мъже. Беше много приятен и отморяващ излет, в автобуса се смяхме много, някои пяха, танцуваха, въобще настроението на всички беше прекрасно. Повечето време пътувахме през Родопите, пейзажът е изключително красив.

Манастирите у нас винаги са привличали много посетители, бяха и си остават любими туристически обекти. След промяната в България, особено в последните години, те се посещават масово, особено на църковни празници, когато са препълнени. Поводът за това е най-вече духовната потребност, нуждата от утеха или за упора в тези трудни времена.

Бях останал с убеждението, че българите не се интересуват много от черквите, може би като наследство от соцвремената. Но при това посещение се убедих в противното. Беше мое невежество да мисля, че хората посещаваха манастирите, както в повечето западни страни, не от духовна потребност, а като туристически обекти, особено ако са на екскурзия и такова посещение е предвидено в програмата. Изглежда бях забравила, че социалистическа България беше една диктатура. Спомням си, че по време на следването ми изключиха двама студенти от Института в Свищов, защото бяха ходили на църковна литургия за Великден.

Бях впечатлена, че след промяната много манастири и църкви се реставрираха, измазаха, подновиха, разхубавиха. Жалко, че не останаха пощадени от търговска дейност, особено известните манастири. В Бачковския манастир ме заинтересува една икона на Света Богородица, която видях на една сувенирната маса. Продавачката веднага ме увери, че ако я имам, не можело да ме „хване черна магия“. А когато се усмихнах и показах съмнение, със загадъчна усмивка ми отговори: „Не казвайте такова нещо“.

Разбрах, че манастирът в Кръстова гора е сравнително млад. Само старата, малката църква е много стара. Целият църковен комплекс е разположен на 1.545 метра височина над морското равнище. Когато пристигнахме там, беше вече пълно с хора, автобуси, коли. Почти нямаше място за паркиране, по шосето се беше наредила дълга опашка. Гъмжеше от хора: стари, млади, жени, мъже, деца. И тази грандиозна планинска гледка в далечината. Всичко това ми припомни масата хора преди 13 години, когато бях на Рупите при баба Ванга. Разбрах, че по нейно желание, след смъртта и, там е построена хубава църква с нейни средства и с дарения. Планувах в близко време да ида до там, защото я чувствах като една стара позната, макар че бях не повече от 5 минути при нея.

През деня участвахме в няколко религиозни ритуала, а в полунощ щеше да бъде литургията. Както другите посетители, така и аз запалих свещи за семейството ми и за близките, а също така и за мъртвите, за светла им памет и мир на душите им. Макар и да не се числя към набожните, това правя винаги, а молитвите ми са от сърце и истински. Спомням си, че понякога се сепвах при кръстенето, как беше при нашата, православната църква: от дясно наляво или обратното, но вече знам със сигурност — от дясно наляво.

Когато пристигнахме, беше петък, много посещаван ден заради литургията през нощта срещу събота. А за мен тази нощ остави незабравим спомен, свързан с този манастир. Макар че беше лято, вечерта захладня, следобед заваля дъжд, който за наш късмет спря навреме. Много от жените останахме да слушаме литургията от автобуса. Три попа пяха отвън пред манастира на стълбището пред събраните хора. В рейса беше уютно, топло, макар че въздухът не беше пресен. Седях на мястото си, бях се завила с едно одеяло и със затворени очи се наслаждавах. От време на време се унасях, като пред заспиване, после пак се сепвах и леко се разбуждах. През цялото време обаче чувах прекрасното пеене на поповете, бях изпаднала в почти медитативно състояние. Ако не се лъжа, присъствах за първи път на църковна литургия.

* * *

Намирах се в едно особено състояние на спокойствие и отпуснатост, от една страна, бях леко унесена, но от време на време в главата ми нахлуваха мисли и чувства, свързани с близки хора, напуснали вече нашия свят.

Спомних си за Христина, моята съквартирантка и приятелка от студентството ни в Свищов. Бяхме неразделни, живеехме в една стая, спартански обзаведена, само с най-нужното. След дипломирането ни тя се завърна в родния си град Хасково, създаде семейство, имаше две деца и работеше във финансовия отдел на Окръжния народен съвет. Понякога си ходехме на гости, но само през първите години. Аз заминах за Германия, а при посещенията ми в България, един път в годината по време на отпуската, почти нямах време да я посетя, и обратното, тя мен също.

Христина ме запозна с Мария, също от Хасково, която живееше сама и имаше повече време да ми гостува. През май тази година, когато се видяхме, разбрах от нея, че Христина е починала от рак на белите дробове. И то само една година след тази ужасна диагноза. Тази новина ме разтърси, Христина беше само две години по-възрастна от мен. Мария сложила от мен един букет на гроба и, за което и бях много благодарна. По телефона не искала да ми го каже, а лично, като се видим. От нея разбрах, че Христина по време на химиотерапията е трябвало да ходи на работа, защото здравната каса не е искала да плаща болничните. Човек да е белязан вече от смъртта и да трябва да работи! Нямам думи, за да опиша тази безсърдечност. Познавах Христина като нередовна пушачка, само от време на време запалваше цигара, даже не гълташе дима като истински пушач. Но знаех, че като дете е имала заболяване на белите дробове, там е било „огнището“. Тя е починала вкъщи, в ръцете на мъжа си и сина си.

* * *

Мислите ми ме отнесоха към братовчед ми Митко, по-големия син на вуйчо Пенко и вуйна Мича. Тази година той беше починал в пияно състояние, ние бяхме връстници. Спомних си времената, когато бяхме малки и когато с брат си Винчо идваха понякога в края на седмицата и преспиваха у нас. Това беше обикновено по време на училищните ваканции. Четиримата, те двамата, сестра ми и аз, имахме едно любимо ядене: пържени картофи в свинска мас, правехме си ги сами в един голям тиган.

Митко изглеждаше много добре, беше хубавец, но докато учеше в селото, беше доста срамежлив. Бях приятно изненадана, когато по-късно го срещнах, когато той вече учеше за електротехник в техникум в гр. Септември. Това не беше същият Митко: беше станал отворен, разговорлив, имаше момичета и разказваше за посещения на партита. За съжаление този бурен младежки живот той продължи и след женитбата си — с весели компании, с пиене, а вече беше баща на две деца.

В предприятието си братовчед ми Митко беше ценен, разбираше си занаята, само да не беше този „дявол алкохол“, който вече бе обладал душата му. Той се превърна в алкохолик, при него беше болестно състояние. Съпругата му, една хубава и добра по душа жена, не издържа и се разведе с него. Децата останаха при нея, а собственото им жилище в Пазарджик той доброволно отстъпи в тяхна полза. Изтрезвителното лечение, на което се беше подложил, не помогна, защото не издържа докрай. В последните години живееше при родителите си и им причиняваше големи мъки. Заради него, за да не му виждам пиянските истории, аз престанах да ходя у тях, а той го знаеше и се съобразяваше, като избягваше да ме срещне в селото.

Въпреки че ме беше яд на братовчед ми Митко, защото се бе оставил да падне толкова ниско, изпитвах огромна болка и жал към него, знам, че беше зависим от алкохола и това е състояние, с което човек много трудно може да се пребори. Като деца и младежи се разбирахме много добре и се уважавахме. Помолих се дано в другия свят да намери мир за душата си.

Сестра ми ми беше казала, че синът му работи в една бирария в града, недалече от моето жилище. Там готвят добре и може да се вземе храна за вкъщи, вече правих това няколко пъти. Аз не го познавах, последния път, когато го видях, беше още малък. Един ден реших, че искам да го видя и заговоря, докато си купувам нещо за ядене. И разбира се, преди това да се вгледам в младите мъже, работещи там, с надеждата да го позная. Да, той беше там, познах го веднага, прилича на баща си: млад мъж, любезен, сръчен. Когато ми върна рестото, исках да му кажа, че съм негова леля, но гласът ми като че ли прегракна, развълнувах се, сълзите ми щяха да потекат. Но твърдо реших другия път да го заговоря.

* * *

Спомних си и за един друг мой братовчед, Петьо, по-малкия син на леля Вана и калеко Милан. Той беше починал преди три години от рак. А беше само на 45 години. Аз го познавах като не много разговорлив, затворен в себе си. Доколкото си спомням, той много пушеше, но може и да се лъжа, ние много рядко се виждахме, а и нямахме тесни отношения. Той и семейството му не живееха на село. Батко Тошко ми разказа, че един път го срещнал случайно в Пазарджик. На въпроса му как е, Петьо му отговорил: „Аз имам рак. Скоро ще умра“.

Стана ми много жал и за него, и за родителите му. Няма по-ужасно и болезнено нещо за майка и баща от това, да изпратят детето си в гроба.

В манастира запалих една свещ и за моята приятелка Марияна, за мир на душата и, а също и една за здраве на децата и. Тя беше починала преди няколко години. С дъщеря и, макар и рядко, разменяме някоя и друга дума по интернет, обикновено за празниците. От нея разбрах за нейната и тази на брат и съдба след смъртта на майка им. Здравко прекъснал следването си в Пловдив и се завърнал във Велинград. Той работил на три места, за да изкарва прехраната си. Зорница събрала в една чанта най-необходимото и заминала при една тяхна леля в София. Тя и брат и не се разбираха с баща им.

След като сменила няколко работни места, започнала да следва. А през това време се уредила да поработва като операторка в един студентски интернет клуб. Живяла в студентско общежитие, но е трябвало „два пъти да преобръща парите“, преди да ги изхарчи. Зорница е много амбициозна девойка, завършила е с отличен следването си. И понеже на майка и мечтата беше да следва журналистика, но не бяха я приели въпреки най-високите и оценки по литература и история, Зорница завършила магистратура по журналистика и масова комуникация, най-вече заради нея. Здравко продължил следването си, а по-късно започнал работа като техник при „Луфтханза“ в София. Възхищавам се от тяхната силна воля, особено от дъщерята: без родители, без баба и дядо, в голям чужд град се справя сама. Тя имаше желание да замине за Англия, да работи там една година, но не се уредил въпроса за визите с България. Затова пък ходила на студентски бригади в САЩ.

Приятелката ми Марияна би била толкова щастлива и горда с такива деца.

* * *

Върнахме се от Кръстова гора не по същия път, пътувахме дълго време из Родопите, наслаждавайки се на прекрасната природа и великолепните пейзажи. По пътя посетихме една пещера, името на която не си спомням. Информираха ни преди това, че там не е за страхливи хора и най-вече за тези, които имат фобия от височина. Аз веднага се отказах, исках да остана навън на чист въздух и да пия кафе, докато другите я разгледат. За мое голямо учудване не бях единствената. Най-смела от групата се оказа 82-годишната баба, на която по едно време и прилошало вътре в пещерата. И когато другите се изплашили тя да не „предаде Богу дух“, след няколко разтърсвания се съвзела и станала. След това си събула обувките и се изкачила по не толкова безопасните стръмни стълби нагоре.

* * *

Това лято сестра ми беше такава, каквато винаги желаех да е: споделяща и съвсем непринудена в държанието си. Тя открито говореше за това, което я потиска, за самотата в мрачните и студени зимни дни, за грижите и за бъдещето: нейното и на семейството и. Тя споделяше и свои минали тревоги, мъки и страдания. По-рано никога не го правеше, искаше другите да са убедени, че при нея всичко е наред. Изключение правят само последните 4 години, откакто остана в Карабунар, но не до такава степен. Сега като че се беше отворила отвътре, както дърветата, които напролет разцъфват.

Въпреки това бях неспокойна за нея, защото през всичките години след омъжването и тя беше пълничка, а преди 7 години за първи път я видях толкова отслабнала, и то за съвсем кратко време. На въпроса ми дали е правила някаква диета, тя отговори, че не е. Но като че ли за оправдание или самоуспокоение ми каза, че по време на 5-те години, когато е живяла във Видин, водата там била много лоша и е имала често разстройство. На погребението на майка ни научих от сина и Гошо, че лекарят открил нещо като сянка на единия и бъбрек и препоръчал да направи пълно изследване с томография. Както нейното семейство, така и аз настойчиво я молехме да го направи. Сестра ми обеща, но не го направи и никой не беше в състояние да я накара да промени решението си. А нейната „твърда глава“ я познаваме всички от семейството ни.

Всяко лято, когато бях в България, наблюдавах как е сестра ми: физически и психически. Преди четири години и взех час при лекар за вътрешни болести в Хигия — болницата в Пазарджик. Тя се съгласи, обаче само за стомаха, с който също имаше от години проблеми. За нейно и мое успокоение диагнозата на лекаря беше, че има язва, гастрит, което тя знаеше от години. Това така я успокоило в този момент, че се осмелила да му каже за бъбрека си и за диагностицираната сянка. Лекарят я прегледал с ултразвук и я успокоил, че нямало нещо опасно, това било киста. Казал, че ако е имала рак, досега отдавна да е в гроба.

Аз си отдъхнах, но само можех да си представя, колко притеснено и е било на сестра ми през всичките тези години на неизвестност. Тогава тя се отпусна, развесели се, лицето и очите и светнаха, разсмиваше ни с нейния приятен хумор. Сърцето и душата и се отвориха, сближи се с много хора от селото и аз виждах на каква почит и уважение беше тя. От април до септември работеше с още 50 жени на полето за ягоди. Там тя им готвеше и както разбрах, беше много обичана, най-вече заради вкусното ядене, което им приготвяла на полеви условия.

Често се опитвах да си обясня защо тя така бързо е отслабнала без диети. Когато една вечер разглеждах снимки от миналото и я видях като малко момиченце и като току-що омъжена, повярвах, че съм открила причината. На тези снимки сестра ми имаше нормално тегло, бих казала, даже идеално. Изглежда, бях вече забравила и това. Значи, нейната натура беше такава, тя отново се върна към нея. Тя беше така напълняла, защото наистина обичаше да си похапва, а това е било може би нейното „компенсаторно задоволяване“ при отсъстващата обич на съпруга и. Той може да я е обичал посвоему и сигурно е било така, но нейната душа е жадувала за нежност и близост. Години след развода им сестра ми живя сама, без мъж, нейната кола беше най-близкият й приятел след синовете и внуците й.

Мислех, че съм разбрала защо сега настъпиха тези положителни промени при нея: отворена, общителна, скромна, с много хумор. Почти като дете. Тя беше се върнала към своята истинска натура. И такава, каквато е сега, аз я обичам като моята по-голяма сестра. Към мен тя сега е така грижовна, все едно е моята майка.

Но имаше моменти, в които виждах много тъга в очите и. Забелязах, че едното и око гледаше леко накриво, това беше съвсем незабелязано, но не убягна от рентгеновия ми поглед. Разбира се, отблъсквах такива негативни мисли и си казвах, че може би се лъжа, но усещах, че нещо не беше така, както трябва в погледа и. Имаше нещо във въздуха, не можех да си обясня това мое чувство, но грижата за нея не ме напускаше. Може би защото знаех, че дори да има здравословни проблеми, тя няма да ми каже, за да не безпокои семейството си и мен. Ние всички бяхме далеч от нея и я виждахме рядко.

Едва след смъртта й разбрах от съседи, че година преди това е била за няколко дена в болницата поради силни болки в стомаха. След това разказвала, че лекарите установили, че тялото и е почти обезводнено. Аз бях забелязала колко малко вода пие, а сега си мисля, че е отбягвала това от страх да не я хване пак разстройство. Сега разбрах защо по едно време дни наред не вдигаше телефона. А след това се оправдаваше, че била навънка или че е заспала, или че телевизорът е бил усилен. Всъщност тя е била в болницата.

* * *

През ноември 2004 година исках да си купя билет за България и да прекарам там коледните празници и Нова година. По това време в моята фирма всички излизат в дълга ваканционна отпуска. Обадих се на сестра ми, като мислех, че ще я зарадвам, но бях разочарована, когато я чух да казва: „Защо искаш сега да пръскаш пари! Спести ги за други неща!“.

Тя ме разубеди и не се прибрах. На Коледа и се обадих, тя празнуваше с братовчед ни Тошко, беше опекла една мисирка. А за Нова година щеше да бъде във Велинград, в заведението на по-малкия си син Данчо. По-късно ми разказа, че рядко се е смяла така през последните години. Данчо е голям веселяк, техните съседи и приятели също, винаги съм се чувствала добре в тяхната компания, а те често посещават дома им.

Беше в началото на януари, когато сестра ми по телефона ми каза, че отвън са 15 градуса и тя работи в двора по къси ръкави. Беше много издръжлива на студ, за разлика от мен, ходеше даже при много студено време съвсем леко облечена. Бяхме запланували да купим още лозя и след пенсионирането ми, когато се завърна в България, да правим домашно вино. А до тогава да развием малко лозарството. Сега тези планове ми се виждат много наивни, но до преди една година и аз бях въодушевена от тази идея. Попитах сестра ми дали има напредък по този въпрос, но тя ми отговори уклончиво.

Един друг път и се обадих пак по телефона, но трябваше да й вадя отговорите като с „ченгел от устата“, почувствах, че нещо не е наред, има някакви проблеми, нещо изглежда я притеснява, но не искаше да говори за това, разговорът ни беше много кратък. Това не ми даде спокойствие и след няколко дена пак и се обадих. Отначало тя не вдигаше, но аз не отстъпих, бях толкова настойчива, че най-после, изглежда, не издържа и вдигна слушалката. Попитах я защо се държи така особено, а тя ми каза, че на този ден е била на погребение на неин бивш съученик, който починал от рак.

„Той беше толкова слаб, изглеждаше така, че почти не го познах. Беше ужасно! И като се върнах вкъщи, нервите ми не издържаха повече.“

При следващото ми обаждане тя най-после сподели, че от януари не е добре с нервите и че има силни болки в гърба, почти непоносими. Разказа ми, че през декември са работили на ягодите, че било много студено, духал силен вятър и тя настинала, може би се е прехвърлило и на дробовете. При това студено време била съвсем леко облечена, не предвидила силата на вятъра. Обаче селската лекарка не е могла да диагностицира пневмония. Посъветвах я непременно да иде до поликлиниката в Пазарджик или Велинград и обещах да й изпратя хапчета за успокоение на растителна основа, не вредни, които обаче помагат. Тя много рядко ползваше медикаменти, та се надявах те да й помогнат.

Малко по-късно ми каза, че три пъти са и правили рентген на белите дробове, но не са открили никакво възпаление. И че болките са може би от възпаление на нервните възли, което е много болезнено. Това малко ме успокои, но ми беше много жал за нея, защото тя изпитваше силни болки и даже не можела да се наведе да си завърже възлите на обувките. Това положение я беше довело до отчаяние: да стигне до там, да не може да си помогне сама, тя, която винаги беше здрава, с изключение на гастрита през последните години. Препоръчах и топло на гърба, но това тя си го знаеше.

Минаха месеците март и април. През това време болките на сестра ми бяха понамалели, но не изчезнали напълно. Тя мислеше, че моите хапчета са и помогнали. Аз исках в края на април да отида до България и там да празнувам Великден, който се падаше на първи май. В началото на април анулирах резервацията на самолета ми, защото имахме прекалено много работа, даже и с доста извънредни часове. Вътрешно бях раздвоена, но осъзнавах, че това беше правилното решение, работата ми имаше по-голям приоритет от отпуската.

На Великден, в неделя, се обадих на сестра ми, а тя каза, че с братовчед ни Тошко са си изпекли един голям заек и даже в момента го ядат. Също така, че времето е много хубаво. Аз приключих бързо разговора и ги оставих да продължат спокойно трапезата си.

След няколко дена се опитах да се свържа с нея, но това беше невъзможно, без значение по кое време се обаждах.

Беше началото на май, когато една вечер ми се обади Ирина, едната от снахите на сестра ми. Попита ме за цената на някакво лекарство за майка си и между другото ми каза да не се опитвам да се свържа със свекърва и, защото тя има възпаление на белите дробове и е в болницата в Пазарджик. Но аз да не се безпокоя, горе-долу тя е добре. След една седмица, Ирина пак ми се обади: „Лельо, майка има рак“.

Останах като парализирана.

„Безнадеждно ли е?“

„Да. В последния стадий.“

Аз се разплаках, не бях на себе си.

„Гошо и Данчо знаят ли вече?“

„Да. Гошо плака много, цял ден.“

„Сестра ми знае ли за нейното положение?“

„Не, аз помолих лекарите да не и казват. Но аз мисля, че тя го знае, най-малкото се досеща, но не го изговаря.“

„Откога знаеш това?“

„От миналата седмица, но не исках веднага да ти го кажа.“ „Какъв рак има, на бъбреците ли? Или на червата?“ „Лекарите не знаят къде точно е огнището, метастазите са по цялото тяло: бъбреци, бели дробове, глава, стомашната жлеза. Дробовете й са пълни с вода, тя трудно диша. Когато получим резултатите от изследванията, ще се консултирам и с други лекари. Данчето познава един лекар, професор в София, ще питаме и в онкологичната болница в Пловдив дали има смисъл да й се прави химиотерапия. Ако е безсмислено, ще й спестим болките от тях. Ние искаме да я приберем във Велинград, за да си умре при нас, у дома си.“

Ситуацията беше безизходна. Изпитвах такава болка и състрадание, все едно че ме пробождат с хиляда ножа в сърцето. Попитах Ирина:

„Да дойда ли сега?“

„Не, лельо, моля те, не идвай. Ако те види, ще разбере, че е дошъл краят й и че ти искаш да се сбогуваш с нея. По-добре е тя да няма такова подозрение. Винаги, когато ти неочаквано си дойдеш, е било за някакво погребение.“

„Мислиш ли, че е най-добре да изчакам, и както съм планувала, да дойда през август? Аз ще прекарам отпуската си при нея.“

„Лельо, толкова дълго тя няма да издържи.“

„Ти мислиш, че тя скоро ще умре?“

„Да. Тя много е отслабнала, ти не можеш да я познаеш.“

„А как се е случило, че е откарана, или как е отишла в болницата?“

„Ще ти разкажа всичко, когато се видим, когато дойде времето. Само това мога сега да ти кажа: тя и калеко Тошко са били на маса за Великден. Изведнъж едното око на майка се затворило и не могло повече да се отвори. Тя отишла с Даниела в поликлиниката в Пазарджик. Да беше ни се обадила по телефона, защо е толкова инат! Останалото ще ти разкажа по-късно.“

„Кога да дойда? Когато и дойде времето ли?“

„Да. Малко преди да умре, ще ти се обадя.“

Даниела е едно хубаво момиче от циганската махала, 18-годишно, с дълги хубави коси, с много приятен глас, модерно облечено, но най-вече много добродушно. Тя се беше сприятелила със сестра ми, боядисваше косата й, а понякога й правеше компания.

Юрген разбра, че нещо лошо се е случило, защото по време на разговора аз непрекъснато плачех. Като затворих телефона, той ме прегърна съчувствено:

„Нещо с Таня ли?“

„Да. Тя ще умре, има рак.“

„Безнадеждно?“

„В последна фаза.“

Преди четири години на сестра си прави изследвания на стомаха и бъбреците, макар и не толкова обстойни. Ако бяха открили нещо, дали щяха да предотвратят ракът да плъзне пипалата си по цялото и тяло? Може би щеше да има някакъв шанс да оживее? Въпроси след въпроси… които обаче не можеха да променят положението, в което тя сега се намираше, а то беше безизходно.

Защо? Защо тази ужасна болест взема живота на толкова много хора? Марияна умря от рак само на 46 години, Христина — на 53 години, Тошко — на 50 години, Петьо — на 45 години. И сега моята сестра — на 55 години! Питах се винаги ли е било така — толкова много хора, стари, не толкова стари, а и млади, да умират от тази болест?

* * *

След тази новина и в дните, и в нощите се чувствах като в транс, като в кошмарен сън, все едно стоях до себе си. Мъката и съчувствието бяха моите постоянни придружители, без значение какво вършех. Само работата ми, свързана и без това с много стрес, спираше за малко мислите за сестра ми. Най-трудни бяха моментите, когато сутрин отивах на работа с колата и вечер се връщах вкъщи. Когато бях сама. В работата ми не се срамувах, когато от време на време ми течаха сълзите, моите колеги ми съчувстваха и ме разбираха.

Спомням си, че два пъти през пролетта, докато говорехме по телефона, сестра ми изведнъж, по средата на изречението, вмъкваше: „Еми, искам да ти напиша едно писмо. Ти знаеш, че аз не обичам да пиша, но това писмо трябва да ти напиша. Започвам и после го скъсвам. Следващия път пак така“.

В началото си помислих, че тя искаше да ми пише да се откажем от намеренията ни за развитието на лозарство и винарство, понеже нито тя, нито аз сме вече млади и сигурно не знаеше как да ми го каже. За да й спестя неудобството, и писах, че се отказвам, защото не искам да се натоварвам с банков заем, освен това е късно на тази възраст да се заемем с такова предприемачество. Дворът е достатъчно голям за зеленчуци, плодове, цветя, така че има достатъчно работа и за двете. С това писмо мислех, че съм изпреварила предложението и. Така си мислех. Истината разбрах след нейната смърт.

Бях много изненадана, когато не след дълго пристигна едно нейно писмо, без особено съдържание, но накрая завършващо: „Обичам ви“. В писмото ни беше сложила мартенички с пожелания за здраве и щастие. Обикновено унищожавам писмата след известно време, но някои от тях, като тава, запазвам като свети за мен реликви. Сестра ми никога в живота си не ми е казвала, че ме обича, тя е от типа хора, които не показват открито чувствата си. Показах писмото на Юрген: „Това е съвсем необичайно за моята сестра. Тя никога не говори така. Нещо става с нея“.

Сега зная, че тя е предчувствала, че има рак, и то в напреднал стадий. А какво друго искаше да ми каже, което би било неотложно? И защо не го направи? Страхуваше се да ми каже истината? Искаше да ми спести болката и грижите по нея? През декември исках да си отида за Коледа, тя ме разубеди. А когато и казах, че в края на април и за Великден не мога да дойда, тя вместо да изрази съжаление, както очаквах, даже одобри решението ми.

* * *

Следващите дни се обаждах често на Ирина и разбрах, че сестра ми ще остане още две седмици в болницата. В нейното положение тя не беше в състояние да бъде транспортирана, а едва след необходимите кръвни преливания, за да се стабилизира положението и. Лекарите установили също и анемия, тялото и е било почти обезводнено и костите не са имали стабилност.

Данчето, другата снаха на сестра ми, трябвало да я закара с колата от Пазарджик до къщата им във Велинград. Обаче тя пожелала най-напред да идат в Карабунар, където искала да остане в събота и неделя. Нищо не било в състояние да я накара да промени решението си. Сега знам и напълно я разбирам: тя е искала да се прости с къщата, с двора, с градината, мисирките, кокошките и зайците, с кучето. Да се прости с родния си дом, където е преминало детството и, където тя пак се завърна на старини. Да дойде за последен път тук, да си вземе „последно сбогом“.

Понеже разбрах, че сестра ми е в Карабунар, реших да й се обадя по телефона. Аз не бях на себе си, преди да я чуя, а още по-малко след това. Защото никой от близките не и казваше истината, трябваше да се напрегна, за да не забележи преструването ми. Добре поне, че беше по телефона и не можех да я гледам в очите, иначе не знам дали бих се справила. А и тя е трябвало да се стегне, за да не изглежда отпаднала и тъжна. Така мина съвсем краткият ни разговор. Сестра ми даже се опита с малко чувство за хумор да ме окуражи. От този разговор разбрах, че тя много добре знаеше каква болест има и какво и предстои.

След този случай се страхувах да й се обаждам, най-вече защото не можех да се преструвам и да увъртам около истината, все едно че „призракът рак“ не съществува.

Двете снахи на сестра ми, а и синовете и се грижеха много добре за нея, особено Ирина, която беше поела цялото ръководство и се справяше самоотвержено. Гошо имаше в къщата банциг за работа с дърва и можеше да е при майка си много повече време, когато искаше или беше нужно. С Ирина и с него се бяхме уговорили кога пак да й се обадя. По-късно разбрах, че когато и казали: „Сега ще се обадим на леля“, тя изведнъж станала много неспокойна, развълнувана и казала: „Не, не сега, утре!“.

На следващия ден със свито от страх сърце позвънях: „Майко, леля е на телефона, ето слушалката“, чух Гошо да казва.

И този път разменихме само 3–4 изречения, тя не показа голяма слабост и отпадналост. Но по-късно разбрах какво усилие и е коствало. Сестра ми събрала всичките си сили — само и само да не разбера действителното и положение. Бяха изминали едва три седмици, откакто беше напуснала болницата. Тя беше вече пътник за горния свят.

Когато след смъртта на сестра ми отидох във Велинград, ми разказаха за последните и дни. Един познат лекар и е слагал инжекции с морфин. Нейната обич и успокоение са били двамата и синове и внуците, които тя често погалвала.

На зълва си, леля Надка, веднъж казала: „Како, как можах така да се изоставя, да стигна до тук!“.

Сестра ми била ядосана на себе си, съжалявала, че не е отишла по-рано на лекар, когато е трябвало, че не е послушала нашия съвет. А един друг път попитала: „Защо не ме оперираха?“.

Милата, в това положение все още е имала макар и малка капчица надежда, че може да е има някакъв шанс. Има една поговорка: „Надеждата умира последна“, а също така, една друга: „Умиращият се хваща за сламката“. За жалост беше вече късно, много късно.

Внучката Марина имала изпит за немската гимназия в Пазарджик и попитала баба си: „Бабо, ще ми стискаш ли палци?“.

„Да, ще го направя. Макар и да не съм вече тук“ — и погледнала нагоре към небето.

Един път казала на сина си Гошо: „Гошо, няма Господ. Защо трябваше да стане така? Аз на никого лошо не съм направила“.

И е истина, сестра ми на никого лошо не беше направила. С нейното голямо и милостиво сърце тя на много хора, близки или чужди, беше помогнала. Убедена съм, че дълбоко в душата си сестра ми не се е отрекла от вярата си в Господ. И тя знаеше: невидими са пътищата Господни.

От Гошо разбрах колко го е измъчвало обстоятелството, че не може открито да говори с майка си за състоянието и. Но се подчинил на волята на снахите и. А може би и на нейното неизказано желание. Един път обаче не издържал и казал: „Майче, ти знаеш как е с тебе?“.

„Да. Знам“, отговорила тя.

Бях си приготвила чантата, в случай че се наложи внезапно да замина за Велинград. Сложих същата черна блуза, която бях облякла за погребението на майка ми, а след това исках да я изхвърля, което и направих.

На 15 юни беше починала майка ми. За помен на този ден исках да сготвя нещо особено или да взема китайско ядене за вкъщи. Приключих работата си по-рано и се срещнах със сина ми в един китайски ресторант, недалеч от жилището му. Така правя винаги, преди да отпътувам за България, виждах се с него, все имах какво да му кажа. Срещата ни беше сравнително кратка, защото бързах да се прибера навреме. Юрген и аз седнахме на масата да вечеряме. И двамата бяхме мълчаливи и като че ли се бяхме уговорили да не посягаме към яденето. Станах и го изхвърлих. Помълчахме още известно време, когато изведнъж телефонът иззвъня.

„Лельо, време е вече да тръгваш“, чух гласа на Ирина.

Аз избухнах в плач и затворих слушалката. Изведнъж една мисъл като светкавица премина през главата ми. Набрах я отново:

„Ирина, аз ще дойда, когато тя е под земята. Искам запомня моята сестра в моите мисли, в моето сърце, в моите спомени така, като я познавах. Не искам да видя една непозната мъртва жена. Трябва да ме разберете. Аз не мога да издържа. Ще дойда веднага на следващия ден, след погребението. Обадете ми се, когато вече е починала.“

„Лельо, аз напълно те разбирам. И мисля, че това е правилното решение.“

На следващия ден към 22 часа не издържах и се обадих.

„Лельо, тя току-що почина. Утре ще я погребем.“

* * *

В петък отидох на работа, попълних заявлението ми за отпуска и се върнах вкъщи. Съчувствието на колегите ми беше искрено и силно ме трогна.

Взех си самолет за събота, а остатъка от деня прекарах така, все едно бях там. Вече добре познавам процедурите на такъв ден: кога идват гостите; кога се изнася ковчегът; кога се спуска в земята; кога е траурната трапеза; всички стъпки, горе-долу по кое време на деня. В мислите си бях там, присъствах, макар и от хиляди километри разстояние. Седях през цялото време до прозореца и от 16-ия етаж виждах целия град. Но в мислите си не бях в Берлин, аз виждах и чувах Велинград.

Спомних си, когато сестра ми каза, че ще може да ме посети със съседа Николай, който е международен шофьор, или с автобуса, пътуващ от Пазарджик за Берлин няколко пъти в седмицата. Остана само едно нейно неизпълнено желание. Бяха изминали 17 години от последното и посещение в Берлин, тогава още столица на ГДР.

* * *

В събота следобед пристигнах направо във Велинград. Атмосферата в семейството беше тежка. Внуците на сестра ми, особено най-малките, Стоянчо и Никол, бяха тъжни и мълчаливи, като че разбираха какво е станало. Толкова тихи и кротки не ги бях виждала. Гошо, по-големият син изглеждаше сдържан, по-спокоен, отколкото очаквах. Той беше съпроводил умиращата си майка до последната минута и се беше примирил със съдбата. По-младият, Данчо беше много променен, като че ли отсъстващ, с влажни очи. Почти през цялото време стоеше усамотен някъде и отбягваше хората. Когато поисках да го утеша, да поговоря с него, той започна да плаче и каза: „Откакто е мъртва, не мога да гледам другите хора в очите“.

Но най-лошото беше, че започна да говори несвързано, ние не сме знаели нищо за него, той също скоро щял да умре…

В този момент не знаех какво да му кажа, освен да се опитам да го успокоя, което и направих. Но моите усилия не дадоха резултат, защото той даже не искаше да ме изслуша докрай. Това негово психическо състояние отдадох на скръбта по майка му, с вярата, че времето лекува.

Във Велинград разбрах какво се случило на гробищата. Когато спускали ковчега на сестра ми, на Данчето й прилошало и едва не припаднала. Тя имала възпаление на белите дробове и за съжаление още не беше напълно оздравяла. На следващия ден по мое настояване отидохме до домашната и лекарка, която имаше кабинет в къщата си. След ЕКГ тя веднага даде направление за болницата: диагнозата беше ритмични смущения на сърцето вследствие на неизлекувана пневмония. Всички изпаднахме в шок при мисълта че на гробищата е можело да получи инфаркт.

Леля Надка, зълвата на сестра ми, се похвали пред мен как били я нагласили за погребението, с червило и руж, „изглеждала като кукла“. Като чух това, ме полазиха тръпки по гърба, не исках повече да ми разказва.

През главата ми мина един откъс от сън, беше в началото или средата на май, когато сестра ми беше в болницата. Сцената беше много потискаща: голяма празна стая, в средата маса, върху която лежеше неподвижно гола жена като мъртва, с много бяла кожа. От стаята и от всичко лъхаше ледена студенина. Когато се събудих, имах много лошо предчувствие.

На погребението дошли много хора, не само от Велинград. Някои от жените, с които тя работеше на ягодите, също дошли, с много голям венец от цялата бригада. Сестра ми познаваше много таксиметрови шофьори от времето, когато тя имаше заведения и те бяха нейни редовни клиенти. И въобще, ако с нейната кола нещо не беше наред, тя винаги вземаше такси и беше много щедра в бакшишите. Първата си внучка Таня водеше често с такси на училището и я връщаше вкъщи след това. За погребението дошли много от тези шофьори и карали колите в дълга колона след ковчега й до гробищата. По ефира се осведомили един друг.

Бившият мъж на сестра ми, Христо, също бил там и пролял доста сълзи. А от Карабунар пристигнали много хора, роднини и приятели. Разказаха ми, че много цигани от селото плакали, когато разбрали за смъртта на сестра ми. Те много я почитаха, а и тя ги познаваше. Гошо, синът и, съжаляваше след това, че не са наели един автобус, за да го изпратят до Карабунар и да вземе всички, които искаха да се сбогуват с нея. И както после разбрах, са щели да бъдат доста хора.

* * *

В неделя посетих гроба на сестра ми заедно с цялото и семейство: синовете, снахите и внуците. Беше топъл и слънчев ден през юни, небето беше прекрасно синьо, както ми е познато в България. Сестра ми е погребана до нейната свекърва и имаше много малко място за гробна плоча, а за храсти или дърво не можеше и дума да става. Всъщност тя искаше да бъде погребана в Карабунар при родителите и роднините ни. Това си желание тя беше споделила с мен, когато на гробищата понякога говорехме на тази тема. Но смятам, че семейството и взе правилното решение.

В сряда отидох до жилището ми в Пазарджик, където преспах, и на следващия ден заминах за Карабунар. Там започнах да събирам всички неща, които принадлежаха на сестра ми, за да ги предам на семейството и, а дрехите и сложих в найлонови чували. Те трябва по обичай да останат няколко дена в къщата, където последно е живяла, а след това да се изхвърлят или дадат на други хора, в нашия случай на циганите като най-нуждаещи се.

Братовчед ми Тошко дойде да ми помогне. Доста работи от къщата, останали от родителите ми и от сестра ми, аз реших да изхвърля и бях много „щедра“ в това. За мое облекчение повечето от тях взе батко. Той винаги е бил като Плюшкин от „Мъртвите души“ на Гогол, взема всичко на принципа: „може би ще ми потрябва някога“.

През целия ден плаках и преглеждах всяка хартийка, преди да я сложа в купчината за изхвърляне. И понеже сестра ми не беше от тези, които обичаха всичко да е подредено както трябва, това ми утежняваше разглеждането, защото всичко беше малко разхвърляно, без някакъв ред. Взех една тетрадка с големи страници, изхвърлих изписаното, защото не беше важно, и исках останалата част с празните страници да я запазя за мен. Изведнъж в средата на тетрадката, между иначе празните страници, погледът ми се спря върху нещо написано, и то с доста големи букви. С разтреперани ръце прочетох:

„Еми! Много отдавна мисля, че трябва да ти напиша някои неща, за които може би е късно да съжалявам. Знам, че някога, когато аз бях много добре, сигурно не съм мислила, че други имат нужда от мен. Ти знаеш за какво ти пиша. Но аз винаги съм си мислела, че ти уважаваш повече Ваня — и за това бях доста озлобена, това е само, че не се разбрахме, за което аз много съжалявам. Но ти никога не си ми излизала от акъла. Винаги си била моята малка сестра. Има неща, за които съжалявам, че не съм ги споделила. Пиша го със сълзи на очи. Няма да се връщам много назад. Но старите хора казват — не може да ти мине животът в ада и да няма последици. Така се случи с мен. Докато бях силна, енергична, не знаех какво нещо са лекарства, нищо да не те боли. А сега е точно обратното. Когато човек се отпусне и мисли, че е добре, почва всичко да го боли.“

Писмото не беше завършено, а изведнъж прекъснато. Въпросът с Ваня ме учуди, защото за мен тя никога не беше повече от сестра ми. Години наред, когато си идвахме от Германия, почти нямахме контакти, а и четири години преди смъртта на сестра ми бяхме прекъснали отношенията ни, така се бяха стекли обстоятелствата. Но не исках повече да ме занимават тези мисли, отблъснах ги, сега не бяха важни за мен. Нейната болка, скръб, как се е чувствала, когато е писала това, само това беше от значение. Тя го е писала, когато е знаела, че ще умре. Предполагам, че когато е била за последен път в Карабунар, след болницата. А може би рано през пролетта, когато ми намекна, че непременно трябва нещо да ми пише. Но не го направи.

Сестра ми ми пишеше, че всеки ден е мислила за мен, че не съм излизала от главата и. Аз се питах: Защо? Аз бях нейната по-малка сестра, с която тя не си играеше, към която не беше особено привързана, с която почти цял живот нищо не споделяше. Изпитваше ли някакво угризение на съвестта? Едно късно осъзнаване. Аз имах неведнъж нуждата от нейната сестринска обич в моя живот. Сигурно така беше и с нея. Но че ние се държахме така, че все едно не бяхме сестри, нося вина и аз. И от моя страна това е едно късно осъзнаване. Едва в последните две-три години двете се сближихме, намерихме близостта помежду ни и най-вече си споделяхме някои неща. Но това бяха само 3–4 седмици в годината. И въпреки това мисълта, че когато отида в Карабунар, там ще ме очаква сестра ми и там няма да бъда сама, ми даваше някакво успокоение, беше нещо като лек за душата ми.

И на този ден слънцето грееше, небето беше ясно синьо както винаги, когато бях там. Беше някак си особено тихо в къщата, в градината. Прекалено тихо… Изпитах чувството на празнота, самота, на разбити илюзии. Цял живот знаех, че искам някога да се върна обратно тук, на село. Но най-близките ми хора вече ги няма.

Такава е била съдбата ми, да живея далеч в чужбина толкова години. В младините ми, в целия водовъртеж на живота ми оставаше много малко време, за да осъзная този копнеж към родния ми край, към роднини и близки. А сега, когато толкова много ми липсват, тях вече ги няма. По-рано си мислех, че не изпитвам носталгия към родината ми. Може би за самооправдание, че съм я напуснала. Това беше една заблуда.