Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (10)

Глава 8
Кармата на сестра ми

Моята сестра Стоянка, или Таня, както й казваме, е с две години по-голяма от мен, но аз винаги имах чувството, че са повече. Това се дължеше на нейното отношение спрямо мен в детските ни години, от една страна, а от друга страна, защото много отрано пое самостоятелния си път.

За разлика от мен тя винаги носеше къса коса, която е малко по-тъмна от моята. Само по времето, когато се беше омъжила, имаше по-дълга коса и аз имам една снимка от тогава, която особено ми харесва, там изглежда много хубава. Външно сестра ми има някаква прилика с майка ни, но не голяма. Лицето и е по-бяло от моето, очите и са също така тъмни, както на всички от нашия род.

Като чичо Стоян и леля Вана, брата и сестрата на баща ни, и тя не яде кашкавал и сирене. Млякото също и е чуждо, както беше и за майка ни. Аз винаги се обръщах към нея с „како“, а и сега спазвам тази традиция, която за съжаление повечето днешни млади хора смятат за отживелица. Сестра ми нямаше добри бележки в училище, но това се дължеше на липсата на интерес към ученето. Когато и аз тръгнах на училище, родителите ни ме сочеха за пример и може би това беше една от причините почти никога да не си играе с мен. Но махалата тогава беше пълна с деца за игра на улицата, а освен това имах и близка приятелка, Снежана.

Всъщност още от деца, та чак до напреднала възраст ние не бяхме близки, нямахме тесни връзки като сестри помежду ни. Но дойде времето, когато разбрах коя беше може би най-важната причина: тогава тя не можеше нищо да захване с мен, както се казва. Аз си играех с кукли, а това не беше нейният свят.

Когато през май тази година отново бях в Карабунар и разглеждах снимки от миналото, ми направиха впечатление две, от които ме гледаха живите очи на едно малко момиченце, тези на моята сестра. Аз видях един поглед, който не беше студен, нито завистлив, нито злобен, а напротив, в него имаше чистота и прямота. След толкова много години най-после осъзнах колко погрешни са били мислите ми: „Тя, изглежда, не може да ме понася“.

Двете бяхме и сме много различни. Аз приличам по външност повече на баща ни, а по характер на майка ни, но не съм така мъдра, така търпелива и така смирена като нея. А сестра ми по външност прилича повече на майка ни, но по характер на баща ни, само че е с по-отворено сърце към чуждите хора, отколкото неговото. Майка ни е разказвала, че сестра ми като бебе е плакала много, като малка е била инатлива и разсъдлива, а аз съм била много кротка и като бебе, и като малка.

Сестра ми беше много трудолюбива като младо момиче, на нея и доставяше удоволствие да работи, и когато баба Ана умря, тя я замести в домакинството, а беше още в 6-и клас. Когато родителите ни се върнеха от полската работа, вкъщи всичко беше приготвено и свършено. Тя беше сготвила, измела големия двор, оправила стаите. Даже като 12-годишна колеше пилета, кокошки или зайци. А сега, когато надхвърли 50-те години, моли братовчед ни Тошко или една нейна съседка да й заколи мисирка или заек. Така се е привързала към тях и ги обича, че сърцето и не позволява да вземе ножа, жал и е.

Сестра ми се разбираше най-вече с двамата ни братовчеди, батко Тошко и батко Гошо, а също така и с други момчета от махалата. Те все си измисляха някакви щуротии, като например да откраднат пари от черквата за Великден. Моята сестра е имала задачата, възложена и от по-големите момчета, когато отиде с баба ни там, да вземе някоя и друга монета, с една дума няколко стотинки. А те наблюдавали отвън през прозореца дали ще го направи, като преди това се заканвали, че ако не свърши, каквото са и казали, повече няма да играят с нея.

Тези и още много други истории ми разказа сестра ми това лято, докато седяхме в градината и се наслаждавахме на селската тишина. Една история, за която аз не мога да си спомня, ме развълнува много. Моите родители били в града и донесли на всяка от нас по едно пръстенче. Малко след това аз съм изгубила моето и съм започнала да плача. Сестра ми взела един камък и строшила нейното на две части, за да има всяка по една. А след това се ядосала на себе си, защото и двете нямахме никаква полза от това, но поне ме е успокоила да не плача. Като привърши с тази история, тя изведнъж започна да се смее и ми разказа съвсем прясна подобна такава.

Две циганчета намерили очилата на сестра ми, които тя забравила на пейката пред вратата на улицата ни. Те ги строшили на две части, за да има за всяко по един бинокъл. С тях се похвалили и на други циганчета, а в махалата нищо не остава скрито.

Аз познавам сестра ми като много упорита и амбициозна, най-вече, когато нейното начинание и работата и насят удоволствие и когато вижда успеха. Когато нашите родители и се ядосваха, ако с нещо се е провинила, тя бързо се обиждаше, разсърдваше се, като дълго време не искаше да говори, а също така не искаше и да яде.

На първия учебен ден сестра ми се държала като диво животинче. Моето държание беше противоположно на нейното. Аз си спомням колко срамежлива бях и с какъв страх влязох в стаята на детската градина. Шест месеца, преди да тръгна на училище, трябваше да я посещавам, за да свикна с другите деца, и то само по половин ден. Аз познавах само децата от махалата и децата на роднините ни. В началото не говорех с никого, не можех да се престраша, бях като „хваната от гората“. Спомням си, когато си изгубих носната кърпичка, които тогава бяха направени от плат. Едно дете я намери и попита на кого принадлежи тя, а аз мълчах и се срамувах да кажа, че е моята. Но друго дете, което видяло, че е паднала от мен, като ме посочи с пръста си, каза: „Това е твоята кърпичка“. А аз отговорих с тих глас: „Не, не е моята“.

Спомням си тази сцена така живо, все едно е било вчера. Колко щастлива бях, когато най-после се осмелих да разменя едно-две изречения с другите деца, и то подхванати от мен! И като по чудо моето държание се промени много бързо: станах разговорлива, по-свободна, по-оживена. А в 7-и клас бях вече една от приказливите и се разбирах много добре с момчетата, защото и аз като тях се интересувах много от футбол. По време на междучасията водехме големи дискусии и спорове на тази тема. Моят любим отбор беше „Левски“ — София, а той беше и любимецът на цялото ни семейство, особено на баща ни.

* * *

Спрямо моите родители и мен сестра ми беше доста затворена, ние не можехме да стигнем до нейното сърце, до нейната душа. Това беше споделила и майка ми с мен, защото и беше мъчно, че сестра ми нищо лично не споделяше с нея. Малко преди смъртта и сестра ми се поотвори, счупи стената, с която се беше оградила. По-рано тя почти никога не говореше с мен за личните си работи, за нейните проблеми и грижи, а имаше доста такива. Може би и аз бях виновна, защото и аз не споделях с нея нищо лично. Просто не можех да го сторя, нещо ме възпираше, не знаех каква можеше да е нейната реакция. Страхувах се, че тя може да ми се присмее или да се отнесе троснато към мен. Аз просто мислех, че не мога да й се доверя, защото тя не ме чувствуваше близка. А и още повече че, когато още беше омъжена, тя имаше леко консервативно мнение по някои въпроси, отнасящи се до светския живот, като например мода, грим, пушене, връзките между младите хора, мнението на другите хора. Последното беше много важно за нея. Тези нейни разбирания, които тогава считах за малко старомодни, с течение на времето се промениха.

Иначе сестра ми беше любезна към мен, към мъжа ми и сина ми, когато я посещавахме при нашите редки идвания в България. И тя наистина се радваше на гостуванията ни, беше щедра към нас, понякога ни помагаше финансово за почивката на море, и то без да сме я молили. Винаги е обичала сина ни и е много добра леля. С Томас, моя мъж тогава, тя също беше много мила, с него се разбираше много добре и чувствата и към него бяха по-добри, отколкото към мен. Често си мислех за съпружеския живот на сестра ми, като стигнах до убеждението, че какъвто и да беше мъжът и, в моите представи един лош човек, той я е обичал по негов си начин. А и тя го е обичала по неин си начин, и може би е била по-често щастлива, отколкото си мислех. Но за него не говорим повече и двете.

С другите хора, колеги, съседи, роднини, приятели и познати сестра ми беше много по-сговорчива, свободна в държанието си, любезна и духовита. Колко често се питах защо с мен и майка ни не беше така, а все едно беше обвита в паяжината на паяк. Знаех, че има много добро сърце, че е много гостоприемна, обича да се раздава, да прави добро на другите. Ако някой дойдеше ненадейно, просто, ей така, се отбиеше, тя не го пускаше да излезе, докато не сложи нещо за ядене и пиене. И сега, като живееща на село, го прави, макар да не е така финансово добре, както преди. Но затова пък има голям двор с градина и животни, за които прекрасно се грижи.

Сега, когато пиша, ми идва едно просветление за причината за нейното особено отношение към майка и мен, за нейната резервираност, макар да знам колко много сестра ми обича родителите ни. Майка ни беше тази, която веднага и даде да разбере, че нейният избраник не и е по воля, че нейната оценка за него беше негативна. А моето отношение към него сестра ми също го знаеше — аз даже го мразех заради лошото му държание към нея, към неговата майка и към другите хора. И защото той донесе такава скръб на майка ни. Дали и тя го мразеше? Едва ли. Но със сигурност знам, че заради него тя е прекарала не една и две безсънни нощи.

Сестра ми може да бъде понякога и груба, но не със злоба, което се дължи отчасти на лесната и избухливост. Наистина за нея мога да кажа: тя има доста сложен характер, не така лесноразбираем.

* * *

След завършването на осми клас сестра ми продължи образованието си в гр. Пазарджик. Тя обаче нямаше „учебниците в главата си“, а започна любовни истории с млади момчета. Родителите ни научиха това от нейните хазяи. От страх да не прекъсне училището, те решиха да я преместят в друг град — и това беше красивото курортно градче Велинград. Там те я настаниха у едно приятелско семейство и я записаха в професионалното дърводелско училище, поне да изучи някакъв занаят.

Не беше изминала и една година, откакто сестра ми беше започнала да учи там, и се влюби в един младеж, роднина на това семейство. Тя нямаше още 17 години, а той беше 19-годишен, когато двамата решиха да се оженят. С мъка на сърцето родителите ни дадоха писмено разрешение, което се изискваше в случай на непълнолетност. Сестра ми ги постави пред свършен факт, тя му беше „пристанала“, по-ясно казано, той я беше завел в къщата си като негова годеница и тя бе останала там. А след това съобщиха на родителите ни.

Малко след раждането на първото й дете взеха съпруга й Христо войник в армията. Понеже той беше трети син на родителите си, трябваше да служи само една година.

Аз се записах да уча в гимназията във Велинград и живях в къщата на сестра ми, която принадлежеше на нейните свекър и свекърва.

Свекървата на сестра ми, баба Дана, беше една много мила и добродушна жена. А и прекрасна готвачка, от нея сестра ми, даже и майка ни, се научиха на истинско кулинарство. Още в началото на нашето запознанство я почувствах много близка. Особено високо ценях нейното отношение към сестра ми, нейната снаха — тя я обикна като родна дъщеря. При семейни проблеми между сестра ми и мъжа И баба Дана винаги вземаше нейната страна, защитаваше я и мъмреше сина си. Никога не чух, а и не се чу тя да е казала лоша дума за снаха си, напротив, все я хвалеше пред другите. Но за съжаление видя разрухата на тяхното семейство. Баба Дана остана да живее при сестра ми, която се грижеше за нея до нейната смърт. Аз живеех вече в Берлин и много се натъжих, когато разбрах, че е починала. Тя беше с толкова голямо и добро сърце, толкова гостоприемна, справедлива и честна жена.

Свекърът на сестра ми го познавах бегло, защото скоро след женитбата на сина си почина. Всъщност той беше вече много стар и болен, на легло, имаше раково заболяване. По-рано е бил поп в града и го познаваха много хора. Като млад беше завършил Духовната семинария в София. Моите впечатления бяха, че беше ученолюбив, начетен и с различни интереси човек, обичал е много да чете книги. Спомням си разговори с него за литературни произведения — като „Хамлет“ от Шекспир. Неговата първа жена починала и той по-късно се оженил за баба Дана, която била прислужничка в семейството му и учила за готвачка.

От нея и от съседите им разбрах, че той не е бил добър човек, а е бил като мъжа на сестра ми: арогантен, егоист и надменен, като също си попийвал за удоволствие. Още от началото той разглезил малкия им син Христо и му позволявал да прави, каквото си поиска. А резултатите от това негово възпитание бяха наяве.

Семейството имаше голяма къща на два етажа, с осем стаи. По-късно я продадоха и си построиха една още по-голяма, недалеч от старата им къща, в същия двор.

* * *

В началото след женитбата си сестра ми работеше в една дърводелска работилница в квартал „Каменица“, където живееха. По-късно тя и мъжът и взеха един ресторант под наем и дълги години работеха в този бранш, все имаха заведение. Имаха обслужващ персонал, но и те самите работеха и печелеха добре. Можеха да си позволят някой и друг лукс: караха скъпа кола, най-вече „Волга“, а по едно време и „Опел“, купен на старо, но в много добро състояние. За тогавашните социалистически времена беше изключение човек да притежава западна кола, защото нямаше откъде да я купи, а и беше нужна валута.

Понеже зет ми разполагаше с пари, можеше да подкупва важни за него хора и така си беше създал големи „връзки“, които още повече повдигаха неговото и без това високо самочувствие. Тогава аз бях студентка в Свищов, а след дипломирането ми работих 5 години в Пазарджик, преди да замина за Берлин. Не можех да се сравнявам със семейството на сестра ми по отношение на финансите. Даже можеше да се каже, че бях бедна в сравнение с техните възможности. С чисто сърце мога да кажа, че никога не им завидях, а напротив, бях горда и се радвах много, че сестра ми поне в материално отношение е добре и че благодарение на нейната амбициозност и работливост постигна много. Когато работех в Окръжния народен съвет в Пазарджик и когато Христо разбра какъв е размерът на заплатата ми, каза, че за толкова малко пари той никога няма да работи, а сутрин, като се събуди, само ще се обърне на другата страна и ще продължи да спи. И неведнъж ми се присмиваше, че съм пръснала парите на родителите ни да следвам, толкова труд съм положила, а всъщност за „нищо и никакво“, както той се изразяваше. На тези подигравки не обръщах внимание, защото за мен те бяха без значение.

Аз мисля, че многото пари бяха също една от причините сестра ми и мъжът и да се разведат след 16 години съпружески живот. Христо не само че все по-често си попийваше с разни компании, но започна да поддържа връзки и с други жени, макар и да се опитваше да го прави тайно. За младите си любовници той харчеше много пари за подаръци. Сестра ми не издържа и подаде молба за развод, като беше непреклонна в решението си. Тя се чувстваше задължена като всяка разумна майка да мисли и за бъдещето на децата си. А мъжът и не беше добър баща, не полагаше грижи за двамата си синове. Той мислеше, че с материалното и финансовото обезпечение е направил достатъчно за тях.

Сестра ми реши да се разведе с него, когато положението и беше опънато до крайност. Преди това не даваше и дума да се издума за развод. На съвета на другите хора, роднини и приятели да го остави, тя винаги отговаряше с аргумента, че той е баща на децата й и независимо какъв е, добре е те да си имат техния татко. Сестра ми беше просто „хваната“ в тези нейни морални разбирания, иначе с нейния характер трябваше да се очаква най-много 1–2 години след женитбата да се разведе с него. Двамата получиха бързо развода, но истинската война започна след него. Две години те водиха дела по подялбата на имуществото. Сестра ми спечели „битката“, като получи къщата и новата волга. Затова пък беше задължена да му изплати сумата за единия етаж, което тя направи на изплащане с месечни преводи. Децата останаха при нея, а той бе освободен от издръжката им.

Тя изучи и двамата си синове сама, а когато първият се ожени, вдигна голяма сватба с 400 души в най-добрия за това време хотел-ресторант „Боровец“. Той получи своя етаж, по-голям от 100 кв.м, обзаведен напълно, като подарък. По-голямата част дойде от сватбените подаръци в пари, а другата част беше подарък от сестра ми. Така щедро тя постъпи и спрямо другия си син. В моите представи такива скъпи сватби и подаръци бяха непостижими. И в същото време аз като че ли бях доволна, че при мен нещата не стояха така.

Разсъждавайки за сестра ми, стигнах до извода, че тя имаше вътрешната потребност да покаже на бившия си съпруг, роднини, съседи, приятели, че сама може да се справи с трудностите на живота, което убедително доказа с нейния силен характер. И тя, както някога свекър й, разглези синовете си по отношение на парични и други материални потребности. Мисля, че с това искаше да компенсира донякъде липсата на баща им, а и малкото време, което можеше с нейната заетост да им отделя. Но както обикновено става в живота, там, където парите играят голяма роля, бързо се разваля и характерът на човека. Така стана и с нейните синове, те й създадоха не един и два проблема с начина си на живот. Сестра ми беше малко прекалила с нейната майчина любов, нещо доста типично за нас, българските майки и баби. Израствайки като „майчини синчета“, те често имат след това проблеми с жените си. Българин с немска жена не е много добра връзка, в повечето случаи не води на добър край, германките не са така търпеливи като българките.

* * *

След развода си сестра ми поддържаше една пицария в центъра на Велинград, квартал „Лъжене“. По-късно я замени с един голям ресторант заедно с двама други партньори в курорта „Цигов чарк“ в Родопите.

През тези години и почти до смъртта на майка ни тя беше толкова заета с работата си, че почти нямаше време да посети родителите ни в Карабунар. И ако въобще дойдеше, то беше, когато поради други причини минаваше оттам. Тогава донасяше много хранителни продукти за тях, най-вече месо. Времената тогава бяха много трудни — магазините опразнени, дълги опашки при снабдяване със стоки от първа необходимост. Сестра ми оставаше само за малко и пак си заминаваше. За разговори с родителите ни не й оставаше много време, защото обикновено не идваше сама, а с други хора и веднага започваше да се готви, пече, пържи, масата се зареждаше с ядене и пиене. Самата тя си похапваше доста, най-вече месо, и то тлъсто.

След раждането на децата сестра ми напълня много и така си остана до последните 5–6 години. Сега пак възвърна предишната си фигура, даже стана още по-слаба. Това бързо отслабване малко ме безпокоеше, дали всичко е наред при нея здравословно, но тя ми каза, че така се чувства по-добре и нищо й няма.

Често, когато си мисля за живота на сестра ми, си спомням за нещо, което поражда чувството на срам у мен, чувството на виновност спрямо нея, или по-точно съвестта ме гризе. Аз учех в гимназията, когато тя забременя с второто си дете и го роди. И до днес не мога да си обясня защо не отидох в болницата да я посетя като родилка. Когато тя си дойде и ме попита защо не съм отишла да видя нея и бебето, разбрах, че трябваше да го направя, но аз нямам обяснение защо не го направих. А аз обичах племенниците ми, нейните синове, занимавах се с тях. Когато първото й бебе Гошо се роди и Христо трябваше да иде за една година в армията, често ставах през нощта и го вземах на ръце, разхождайки го из стаята, люшкайки го, докато спре да плаче и заспи. Така й помагах поне малко и тя да си поспи.

Не съм забравила един случай с Данчо, второто й дете, беше 3–4 годишен, но още пиеше мляко от шише с биберон. Една зима майка ни го взе при тях на село за известно време, доколкото си спомням, за цели 3 месеца. Аз имах ваканция и също бях там. Един ден се обърнах към него с подигравателен тон: „Такова голямо момче си вече, а още пиеш мляко от шише с биберон като малко бебенце! Ти бебе ли си?“.

Той стоеше прав в леглото и изведнъж така се ядоса, така се разгневи, че захвърли бутилката към мен. Тя полетя с голяма скорост, но за мой късмет не улучи главата ми, защото в този момент аз инстинктивно се наведох и тя се удари в стената. Оттогава Данчо никога повече не пи мляко с биберон. Този случай и той не го е забравил и понякога ме подсеща за него с думите: „Лелче, помниш ли бутилката с мляко?“.

* * *

Падането на Берлинската стена доведе и до промяната в България, нахлу пазарната икономика на капитализма с нейната подмамваща, привидно добра, но разрушителна сила. В страната ни цареше хаос, който започна от най-горните върхове и стигна до долу, до обикновените хора. Този хаос беше както политически, така и икономически.

Някои хитреци, най-вече от бившите властващи, в много случаи по-младите, бързо си обърнаха палтата, влязоха в други роли и използвайки пролуките в новите закони или липсващите такива, за кратко време забогатяха. А повечето от сънародниците ни бяха бедни и все повече обедняваха. Бедността не спираше пред никой, дали интелигентен, умен, учен или прост. Тя постигна както професори, така и обикновени работници и селяни. Много хора решиха да рискуват, взеха заеми от банките и създадоха фирми, други си купиха скъпи западни коли и разни други, за тогавашно време у нас, луксозни западни стоки.

Моята сестра работеше още в ресторанта в „Цигов чарк“, вече сама, без партньори, и новата лада не я удовлетворяваше, не беше достатъчна, защото някои вече караха западни коли, а тя беше свикнала да е от хората с най-добрите коли. През 1991 година си дойдохме в отпуска с нашата първа кола, „Ауди 80“, купена на старо, но само две години карана и почти като нова. А когато на следващата година пак се върнахме, тя вече си беше купила напълно нова кола, „Рено 21“, за която беше платила 18 хиляди немски марки при средна работна заплата в България тогава от 35 немски марки или малко повече.

За голямо наше нещастие, когато бяхме на Черноморието на почивка, ни откраднаха колата. С новото рено на сестра ми отидохме няколко дена по-късно до баба Ванга.

Още тогава си помислих, че тя сигурно харчи над нейните финансови възможности и че това няма да излезе на добър край. Надявах се да не съм права. В тези години на промяната в България не можах да позная сестра ми. За нея, а също така за синовете и, особено за по-големия Гошо, всичко се въртеше около парите, те бяха нещо като магнетичен камък, едва изтърпявах техните разговори. Сестра ми стана още по-разточителна, а тя имаше доста „широки пръсти“, и то през целия неин живот дотогава.

* * *

За жалост стана точно така, както се опасявах. Дойде нейният пълен упадък — тя беше задлъжняла на банките до „шията на главата си“. Това разбрах по-късно, когато трябваше да се простим с парите от нашата застраховка за кражбата на колата, а това беше голяма сума. Тя и синът и Гошо ни предложиха да ги внесем в тяхната фирма за продажба на дървен материал, която бяха отворили и в която сделките вървели така добре, че ни уверяваха, че ще получим даже и лихва. Срока го бяхме фиксирали за една година, защото една част от тези пари бяха определени за сина ни, който щеше да учи 11 клас на гимназията в Съединените щати.

Финансовата разруха на сестра ми беше стигнала дъното, тя беше попаднала в един дяволски кръг. Разбрах, че едва не загубила един етаж от къщата, който беше ипотекирала. Тогава беше времето, когато инфлацията все повече и повече се покачваше. Това, което днес имаше някаква стойност, на другия ден беше почти без стойност. Сестра ми не беше вече в състояние да ни върне парите, тя и синът и не ми бяха казали истината. Един път ми казаха, че парите били откраднати от някакви сърби, на които продавали дърва, друг път, че сестра ми ги изгубила. Може едно от двете да е било вярно, но аз се съмнявах. Щеше да бъде честно, ако си беше продала скъпата западна кола, за да ни върне парите, което тя не направи. Аз бях до такава степен ядосана и се чувствах така наранена, че имах не една безсънна нощ. А договорът за пребиваването на сина ни в Съединените щати беше вече подписан, връщане нямаше. Моето семейство изпадна изведнъж в голямо финансово затруднение, с което успяхме да се справим, но благодарение на банковия кредит, който трябваше да вземем.

Дълго време не си говорих със сестра ми, чувствах се обидена. Питах се: „Защо тя е постъпила така наивно, да задлъжнее на банката заради тази скъпа кола? За да може да се хвали с нея? Вижте, аз имам това, което не всеки може да си позволи?“. Познавах добре тази характерна черта на сестра ми и се учудвах от кого я е наследила, защото не е типична за нашия род, нито по бащина, нито по майчина линия. И понеже тя се беше преместила да живее с приятеля си във Видин, където имаха офис за продажба на дървения материал, беше добре за мен, че не я виждах, когато бяхме на село.

За Коледа на 1996 година се сдобрих със сестра ми, като и простих за станалото. Направих го заради родителите ни и най-вече заради майка ми, защото виждах колко много тя страдаше заради това, че дъщерите и не се погаждат. Болеше я и факта, че постъпката на сестра ми спрямо мен беше нередна. За мен имаше и една друга причина, която беше най-важната: аз не исках, ако някой от родителите ни изведнъж си отиде от този свят, да има тежест, потиснатост на сърцето си. По техен съвет сестра ми отстъпи нейния наследствен дял от къщата и двора в Карабунар на мен. Това, според тогавашната стойност на имотите, беше едно малко обезщетение за нас. Въпреки това бях много доволна, защото моралната стойност на този дял далеч надхвърля финансовата. С течение на времето даже бях благодарна, че обстоятелствата така се стекоха и цялата къща с двора останаха на мен. Чувствах ги винаги като моето най-свидно място, моя роден край, където съм отраснала и където винаги се връщам.

Сестра ми се беше разделила с ресторанта на „Цигов чарк“ и заедно с нейния приятел имаха една нова фирма за продажба на дървен материал, най-вече за строителство, като тази дейност те поддържаха няколко години. А по-голямата част от парите, които сестра ми изкарваше, отиваха в банките за изплащане на заемите и лихвите.

Дълги години след развода си тя живееше сама. За нея не ставаше и дума да си хване нов мъж или дори само приятел. Тя смяташе, че не може да го направи заради синовете си и че би се срамувала от тях. Но когато беше затънала до гушата със заеми и беше в безизходно положение, един добър приятел и редовен клиент в нейния ресторант и подаде ръка, като и помогна не само душевно, но и финансово със заем. Данчо, така се казваше той, снабдяваше преди това няколко заведения със стоки, включително и нейното. Двамата се събраха заедно и си наеха едно жилище във Видин, където живяха 5 години. Там имаха един магазин под наем за продажба на материала, който той караше от Велинград със собствения си камион. А по-късно се включи в транспорта и Гошо, синът на сестра ми, като за тази цел си беше купил един камион на старо.

Майка ми и аз харесвахме много приятеля на сестра ми. Той беше много добродушен и разбран човек, също пълничък, с търпелива душа. Майка ни даже съветваше сестра ми да се омъжи за него, но тя беше твърдо решила никога повече да не направи тази стъпка, така както стана и с мен след развода ми, аз също взех това решение.

Синовете на сестра ми, особено по-големият Гошо, не харесваха приятеля й и доколкото разбирах, я ревнуваха, искаха да имат майка си изцяло за себе си, както бяха свикнали досега. Това беше и причината връзката на сестра ми да не издържи, и се стигна до раздяла. За съжаление те не останаха приятели, даже не си говореха повече.

* * *

Малко след това фирмата на сестра ми фалира. И оттук нататък започна един друг, нов живот за нея, живот, белязан от самотата и големите финансови затруднения, живот в бедност. Най-после тя стигна до извода, че беше толкова погрешно да се подведе от съблазънта на парите. Успя да си изплати дълговете, което и струваше доста усилия, работа и безсънни нощи. Най-после тя разбра истинската стойност на парите, нужни за живота на човека, и започна по друг начин да ги цени. Стана скромна, пестелива, съобразяваща се при покупките си, задоволяваше се с най-необходимото. Вече не беше важно какво мислят другите за нея, и тя вече не се срамуваше от скромните си възможности.

Аз мисля, че нейната финансова разруха беше един шанс, урок за нея, който и помогна да започне един нов живот, не така зависим от материалното. Това за нея беше пълно обновление, ново раждане, освобождение от зависимости. Една горчива медицина, която в същото време освежава, ободрява и оздравява.

Горе-долу от две години сестра ми живее в Карабунар и се грижи за баща ни. Тя го прави с голяма всеотдайност. Аз си признавам, че сигурно не бих могла да се справя така добре, по такъв добър начин, както тя го прави. Всекидневно се грижи той да има топло ядене, най-вече супи, които обича. И не се оплаква от трудностите, от проблемите, които са неизбежни при грижите за болен човек. А баща ни не е от най-лесните по характер. Но в последно време той много улегна, лежи си кротко в леглото и спи през повечето време.

Четиримата внуци на сестра ми: Таня, Марина, Стоян и Никол, я посещават винаги, когато имат ваканция, а и при други случаи. Те са много привързани към баба си, но и тя е такава обичаща баба, каквато само могат да си пожелаят, и те го знаят.

Сега със сестра ми се разбираме много добре. Най-после се счупи ледът между нас. Ние се радваме всеки път, когато се видим отново, и имаме толкова много да си кажем. Най-после знам, чувствам, че имам сестра, която ми е близка, и това е толкова добре за двете ни.