Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (7)

6

Дзавала вече бе приготвил багажа си, когато Остин мина да го вземе от дома му в Александрия, Вирджиния, бивша библиотека, която Дзавала бе превърнал в ергенска бърлога с югозападен привкус. Двамата мъже се качиха на един от ранните полети на „Еър Канада“ и самолетът им, след кратък престой в Монреал, късно следобед докосна настилката на летището в Сейнт Джонс, Нюфаундленд.

Отидоха с такси до брега, където бе завързан дългият деветдесет метра „Лейф Ериксон“. Четири хиляди и шестстотинтонният кораб беше здрав, с подсилен корпус срещу неумолимия лед на Атлантика и бе сравнително нов, нямаше и пет години откакто бе пуснат на вода.

Капитанът Алфред Доуи знаеше кога пристига самолетът и ги очакваше на палубата. Докато Кърт и Джо се качваха по подвижното мостче, той ги поздрави и се представи.

Остин протегна ръка за ръкостискане, чиято цел сякаш бе да смаже костите на събеседника му.

— Благодаря, че ни приехте, капитан Доуи. Аз съм Кърт Остин, а това е моят колега Джо Дзавала. Ние сме вашите нови борци с айсбергите.

Доуи беше як мъж на петдесет и няколко години, който обичаше да се хвали, че се е родил в място с жалкото име Мизъри Коув^[1], а семейството му било толкова тъпо, че още живеело там. В ясните му сини очи се таеше дяволитостта на ученик, а на червендалестите му бузи се появяваха трапчинки, когато се усмихнеше, което се случваше често. Доуи беше умел шкипер и имаше зад гърба си дългогодишен опит в управлението на кораби в своенравните води на северозападната част на Атлантическия океан. Често се беше сблъсквал с ясно различимите изследователски кораби на НАМПД с отличителния тюркоазен корпус и знаеше, че американската агенция е най-уважаваната организация за изследване и проучвания на океана в целия свят.

Когато Остин му се обади и го помоли да го ангажира за обиколка на айсбергите, капитанът се свърза със собствениците на кораба, за да получи разрешение да качи гости. Те му разрешиха и той се обади на Остин и му съобщи датата на потеглянето на кораба.

Капитанът беше получил от Остин биографиите на двама им с Дзавала и с нетърпение очакваше да се запознае с американците. Капитанът знаеше, че Остин се е дипломирал с магистърска степен от Вашингтонския университет, че е експерт по гмуркане и още няколко подводни специалности, както и че има богат опит в изваждането на потънали плавателни съдове от най-дълбоките части на океана. Дълго преди бившият директор на НАМПД Джеймс Сандекър да го убеди да напусне ЦРУ и да започне работа при тях, Остин бе работил на петролните сонди в Северно море, както и в компанията на баща си за изваждане на потънали плавателни съдове от океана.

Автобиографията на Дзавала съобщаваше, че е завършил с отличие колежа „Меритайм“ в Ню Йорк и че е опитен пилот със стотици часове по, над и под водата, както и гениален инженер, експерт по проектиране и управление на подводни превозни средства.

Предвид впечатляващите биографии на двамата гости капитанът остана заинтригуван, когато се запозна лично с инженерите от НАМПД. Остин и Дзавала приличаха повече на джентълмени авантюристи, отколкото на академиците, които бе очаквал. Приятните им маниери не можеха да прикрият суровостта, която бе полепнала по тях като ракообразно по дъното на кораб, както и дързостта, само отчасти прикрита от тънкото лустро на любезността.

Двамата американци бяха яки и здрави. Остин беше висок над метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. По набитото му тяло нямаше и грам излишна тлъстина. С широките си рамене и силно телосложение мускулестият мъж с преждевременно посивяла, почти бяла коса приличаше на едноличен екип по разрушаване на сгради. Лицето му с изваяни черти бе силно загоряло от живота на открито, а океанските ветрове и слънцето бяха придали на кожата му метален блясък. Бръчици, образувани от смях, обграждаха интелигентни очи, които спокойно се взираха в света с изражение, което подсказваше, че каквото и да видят, няма да се изненадат.

Дзавала беше няколко сантиметра по-нисък. Беше гъвкав и мускулест и се движеше с котешката лекота на матадор — наследство от дните му в колежа, когато се беше занимавал професионално с бокс. Беше си спечелил стипендията за обучение със съкрушителна комбинация от десен ъперкът и ляво кроше. С привлекателността си на филмова звезда и атлетичното си телосложение той приличаше на актьор в главната мъжка роля в някоя пиратска сага.

Капитанът заведе гостите си в малката им, но удобна каюта.

— Надявам се, че не сме изгонили някого от каютата му — каза Остин и метна чантата си на едното легло.

Доуи поклати глава.

— Този път тръгнахме с екипаж от дванайсет души — двама по-малко от обичайното.

— В такъв случай ще се радваме да помагаме — обади се Дзавала.

— На това разчитам, господа!

Доуи ги разведе набързо из кораба, а после се качиха на мостика, където капитанът заповяда да потеглят. Матросите прибраха въжетата на палубата и корабът бързо излезе от пристанището на Сейнт Джон. След като мина между Форт Амхърст и Пойнт Спиърс — най-крайният къс земя в североизточния край на Северна Америка — корабът се устреми покрай крайбрежието на Нюфаундленд под пластове сиви облаци.

Когато излязоха в открито море и поеха по курса, Доуи отстъпи командването на първия си помощник и отвори на една чертожна маса сателитна снимка.

— През топлите месеци „Ериксон“ доставя храна и оборудване на сондите. От февруари до юли търсим големи ледници, които идват от Бафиновия залив — почука той с показалец по снимката. — Ето откъде идват повечето от нашите северноатлантически айсберги. В Западна Гренландия има около сто ледника и от тях идват около деветдесет процента от айсбергите в Нюфаундленд.

— Колко айсберга са това? — попита Остин.

— Според мен от ледниците в Гренландия се откъсват около четирийсет хиляди средни до големи айсберга. Само една малка част от тях стигат толкова далеч на юг. Между четиристотин и осемстотин стигат до Алеята на айсбергите, която се намира на четирийсет и осем градуса северна ширина от Сейнт Джон. След откъсването си продължават да се носят по повърхността около една година, а после минават през протока Дейвис и влизат в Лабрадорското течение.

— И се забиват в големия кръг на търговските морски пътища — досети се Остин.

— Подготвили сте си домашното — ухили се Доуи. — Да. Точно тук започва бедата. Между Канада, Щатите и Европа върви постоянен поток от кораби. Международните търговски компании искат пътуванията да са кратки и икономични. Корабите минават съвсем близо до южната граница на известните ледове.

— Точно там, където „Титаник“ е открил неизвестни ледове — измърмори Остин.

Дружелюбната усмивка на Доуи се стопи.

— Когато човек е тук, често мисли за „Титаник“. Това е постоянно подсещане, че липсата на мореплавателни умения като нищо може да те прати в мокрия гроб. Гробът на „Титаник“ е близо до Гранд Бенкс, където се срещат Лабрадор и Гълфстрийм. Разликата в температурата на водата е дванайсет градуса и се образува мъгла, непрогледна като вълна. Движението на океана в тази област е доста сложно.

— Навярно с тази работа косата ви е постоянно настръхнала — отбеляза Остин.

— Иска ми се да можех да я прибера в шише и да го подаря на някой плешивец. Айсбергът може да обикаля из океана като пияница, който се прибира след запой. Северноатлантическите айсберги са най-бързите в целия свят. Набират скорост до седем възела в час. За щастие получаваме помощ от много места. Международният леден патрул прави редовни полети. Минаващите кораби следят за айсберги, а „Ериксон“ работи с ескадрила от малки самолети за проследяване, наети от компаниите за петрол и газ.

— Как започнахте тази работа с влаченето? — поинтересува се Дзавала.

— Опитвахме се да избутаме айсбергите с водни оръдия. Върши работа с „ръмжачите“ — малките, горе-долу колкото едно голямо пиано. Но няма достатъчно голям маркуч, който да помръдне ледена планина от петстотин хиляди тона. Засега най-удачно се оказа да ги завличаме до по-топли води.

— Колко айсберга действително хващате с ласо? — попита Остин.

— Само тези, които са се насочили към някоя платформа за петрол или газ. Около двайсет-трийсет. Когато някой кораб разбере, че пред него има айсберг, може да промени курса си. Една първокласна платформа за пет милиарда долара обаче няма тази възможност. Тези, които се носят по повърхността, могат да се преместят, но това отнема време. Преди няколко години едва не се стигна до сблъсък. Не забелязахме айсберга, докато не се озова на шест мили от платформата. А тогава вече беше късно да започнем да влачим айсберга или да евакуираме платформата. Снабдителните лодки успяха да махнат хората в последната минута. Айсбергът мина право над устата на сондажа.

— При цялото това наблюдение се учудвам, че айсбергът е успял да се приближи толкова много — не се сдържа Остин.

— Както казах, курсът им е доста хаотичен — променя се в зависимост от формата, големината и вятъра. Този се изплъзна от радара ни. Сега ще се оглеждаме сериозно за един огромен, който изчезна в мъглата, след като го видяхме преди няколко дни. Кръстих го Мобиберг.

— Да се надяваме, че няма да влезем в ролята на капитан Ахав, който гони бели китове^[2] — засмя се Остин.

— По-добре бял кит, отколкото айсберг! — отсече Доуи. — Между другото, споменах ли ви защо ние в Нюфаундленд обичаме да шофираме през зимата?

Внезапната смяна на темата накара Остин и Дзавала да се спогледат учудено.

— Защото снегът запълва дупките по пътя — услужливо обясни Доуи и се разсмя толкова силно, че по бузите му потекоха сълзи. Капитанът очевидно разполагаше с безкраен запас от шеги за „нюфитата“ и родината си, защото продължи в същия дух и по време на вечерята.

Готвачът на „Лейф Ериксон“ сервира ястие, достойно за петзвезден хотел. Докато Остин и Дзавала нагъваха печено говеждо алангле, зелен боб от консерва и картофено пюре с чесън, покрито с дебел слой сос от печено, капитанът удостои запленената си аудитория с целия си репертоар от шеги. Остин и Дзавала издържаха обстрела от дебелашки хумор толкова, колкото можаха, а после се извиниха, че отиват да си легнат.

Когато рано на следващата сутрин се качиха на мостика, капитанът навярно ги беше съжалил: спести им шегите и им наля по чаша горещо кафе.

— Движим се добре. Видяхме много ръмжачи. Това е първият ни бургер.

Доуи посочи към огромен леден къс, който се носеше на около четвърт миля от десния борд откъм носа.

— По-голям е от всички бургери, които съм виждал — не се сдържа Остин.

— Не е нищо в сравнение с това, което ще видим по-късно — увери го капитанът. — Ако не се издига поне шест метра над водата и не е дълго поне петнайсет метра, изобщо не се смята за айсберг. Всичко по-малко е бургер или ръмжач.

— Тук май ще ни се наложи да научим нов език — заключи Дзавала.

Доуи кимна.

— Господа, добре дошли на Алеята на айсбергите.