Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (43)

42

Саксън отключи вратата на къщата, която бе наел близо до залива, и щракна ключа на лампата. С широка усмивка, която разкри зъбите му, обяви:

— Добре дошли в Археологическа консервационна лаборатория „Саксън“.

Столовете и диванът в плесенясалата дневна бяха избутани до стените, за да направят място за пластмасов контейнер за боклук и две сгъваеми маси за пикник, опънати една до друга. На масите бяха разстлани слоеве дебела хартия, притиснати между два листа шперплат.

Двете части на амфората лежаха на дивана. Нашарената със зелени петна повърхност на елегантния заострен контейнер беше надупчена от корозията. Запечатаният горен край беше отрязан през гърлото и лежеше на няколко сантиметра от основната част. Остин взе от масата една ножовка и огледа зеленикавия прах, полепнал по зъбците.

— Виждам, че използваш най-фините и точни инструменти — отбеляза той.

— Всъщност са от „Хоум Депо“ — отговори Саксън. Изглеждаше притеснен. — Знам, че ме смятате за вандал. Но имам богат опит в консервацията на артефакти в примитивни условия и не исках някой любопитен консерватор да ми задава въпроси. Имаше риск, но ако ми се наложеше да чакам, за да разбера какво има в тази делва, щях да откача. Бях много внимателен.

— На твое място може би и аз щях да направя същото — призна Остин и остави ножовката. — Сега се надявам да ми кажеш, че пациентът е умрял, но операцията е била успешна.

Саксън разпери ръце.

— Боговете на древна Финикия ми се усмихнаха. Успехът надмина и най-големите ми очаквания. В амфората имаше навит почти невредим папирус.

— Прекарал е дълго време под водата — каза Дзавала. — В какво състояние беше?

— Папирусът се съхранява най-добре в сух климат, като египетската пустиня, но амфората беше здраво запечатана, а папирусът — изолиран в кожен калъф. Надявам се на най-доброто.

Остин повдигна капака на контейнера за боклук.

— Още съвременна технология ли?

— Това е камерата ми за ултразвуково овлажняване. Листовете бяха прекалено крехки, за да ги разгърна, без да ги повредя, затова трябваше да ги овлажня. Сложих вода на дъното на контейнера, увих свитъка в листове попивателна хартия, сложих го в по-малък пластмасов контейнер, в който изрязах дупки, и затворих здраво капака.

— Тази измишльотина наистина ли работи?

— На теория. Ще видим какво ще стане — Саксън погледна към хартията и шперплата на масите.

— А това трябва да е твоят вълшебен йонен изсушител — предположи Остин.

— Когато навлажненият свитък стана достатъчно мек, за да работя с него, го притиснах между листове попивателна хартия и гортекс, който поглъща влагата. Тежестта на шперплата ще изглади страниците, докато папирусът стане готов.

— Видя ли нещо написано на папируса? — попита Остин.

— Понякога папирусът потъмнява на светлина, затова го развих на спуснати кепенци. Погледнах го на светлината на фенерче. Трудно ми беше да различа каквото и да било заради петната по повърхността. Надявам се, че след изсушаването ще изсветлеят.

— Колко още, преди да можем да ги погледнем? — попита Дзавала.

— Вече би трябвало да са готови. На теория.

От гърлото на Остин се изтръгна смях.

— От господин Саксън би излязъл чудесен служител на НАМПД, Джо.

— Съгласен съм — отговори Дзавала. — Той е новатор, изобретателен, не се бои да импровизира и е обигран във финото изкуство на ПСЗ.

— Моля? — попита Саксън.

— На испански: покривам си задника — поясни Дзавала.

Саксън подръпна края на мустака си като някой злодей от нямото кино.

— В такъв случай се радвам, че сте тук. Ако оплескам всичко, ще сме виновни поравно. — И изключи светлините на лампиона. — Господа, сега ще докажем, че финикийците са достигнали бреговете на Северна Америка векове преди раждането на Колумб.

Остин пъхна пръстите си под ръба на шперплата.

— Да започваме ли?

Внимателно повдигнаха горното парче шперплат и го оставиха настрана. После свалиха гортекса и пластовете попивателна хартия. Папирусът беше дълъг около четири метра и половина и се състоеше от отделни страници, приблизително трийсет сантиметра дълги и петдесет широки.

Страниците с назъбен край бяха удивително неповредени. На много места кафеникавата повърхност бе зацапана с тъмни петна. Написаното се виждаше тук-там, но голяма част от него се беше сляла с петната.

Саксън приличаше на дете, получило за рождения си ден чифт чорапи.

— Мамка му! Плесенясал е!

Неудържимото му въодушевление се беше сблъскало с реалността. Той отправи безизразен поглед към папируса, приближи се до един прозорец и се загледа в залива. Остин обаче нямаше да му позволи да рухне. Той отиде до кухненския бокс и наля три чаши вода. Върна се, даде една на Дзавала и една на Саксън и вдигна третата.

— Не сме пили в чест на мъжа, отдал живота си, за да извади този папирус от мокрия гроб.

Саксън схвана намека. Неговото разочарование не представляваше нищо в сравнение с живота на гмуркача, който бе намерил потъналия кораб и бе извадил амфората.

— За Хъч и неговата прекрасна вдовица — каза той и тримата се чукнаха.

После отново се скупчиха около папируса.

Остин посъветва Саксън да се съсредоточи.

— Засега забрави за написаното и ни кажи за характеристиките на самия папирус.

Саксън взе една лупа и погледна през нея.

— Произвеждали са папируса от растения, които се срещат в района на Нил — обясни той. — Тези листове са от най-високо качество — може би от ленти, извадени от сърцевината на растенията, почистени и оформени на ивици, разстлани под прав ъгъл едни върху други. Мастилото също е било от изключително качество. Използвали са пигменти и клей и са писали с четчици от тръстика, което придава на написаното завършен вид.

— Сега ни кажи за писмото — подкани го Остин. — Със сигурност ли е финикийско?

Саксън спокойно огледа папируса.

— Несъмнено. Финикийската азбука от двайсет и две букви е най-големият дар, който тази култура е поднесла на света. Самата дума „азбука“ е комбинация от първите две букви. Арабският, иврит, латинският, гръцкият и накрая английският — всички те водят потеклото си от финикийския. Финикийците са писали отдясно наляво, без разстояния между думите, защото са използвали съгласни. Вертикалните чертички играят ролята на пунктуация — разделят изреченията и думите.

— Забрави това, което не можем да прочетем — подкани го Остин. — Започни с това, което можеш. Дори в Розетския камък е имало липсващ текст.

— Трябвало е да станеш мотивационен терапевт — измърмори Саксън.

Взе една тетрадка и химикалка и се наведе над единия край на папируса. Облиза устните си, надраска нещо в тетрадката си и продължи към следващия текстови фрагмент. Понякога разглеждаше една-единствена дума, друг път се взираше в няколко реда текст. Мърмореше си тихичко, докато се движеше надолу по папируса.

Най-накрая вдигна глава. В очите му светеше триумфален блясък.

— Готов съм да те целуна, старче!

— Никога не целувам никого, който има мустак, бил той мъж или жена! — отговори Остин. — Сега, ако обичаш, ни кажи какво пише.

Саксън почука с нокът по тетрадката.

— Първият фрагмент е написан от Менелик, който описва себе си като любимия син на цар Соломон. Говори за мисията си.

— Менелик е синът и на Савската царица, нали? — попита Остин.

— Не се учудвай, че не споменава за нея. Соломон е имал много съпруги и наложници — той посочи към няколко реда от текста. — Тук пише, че е благодарен за доверието. Това се повтаря няколко пъти и ми се струва извънредно интересно.

— В какъв смисъл? — попита Остин.

— Според легендите, когато Менелик бил млад, той и неговият полубрат, синът на прислужницата на Савската царица, откраднали Ковчега на завета от Соломоновия храм и го отнесли в Етиопия, за да положат началото на царска династия от Соломоновия род. Има хора, които смятат, че са го направили със съгласието на Соломон и че е било изработено копие, което да заеме мястото на истинския кивот. Една от историите гласи, че Менелик отнесъл свещената реликва в Етиопия. Друга казва, че изкупил греха си, защото измъчван от вина, върнал кивота и Соломон му простил.

— Соломон също е практикувал мотивационна терапия — заключи Остин. — Има ли по-подходящ човек, на когото да се довери, от някой, който се опитва да компенсира някакво минало прегрешение?

— Соломон наистина е бил мъдър. На папируса има фрагменти от текст, които подсказват, че Менелик е носел товар с неизмерима важност.

— Нищо по-конкретно ли няма? — попита Остин.

— За жалост не. Останалата част от папируса е общо взето корабни данни за пътуването. Менелик е авторът, което означава, че навярно той е бил капитанът. На няколко места се повтаря думата „скити“. Финикийците често използвали наемници, за да защитават корабите им. Споменава се за „Големия океан“, има наблюдения за времето, но главната част от тези морски данни не може да се разчете заради плесента.

— Сега е твой ред да ме ободриш — въздъхна Остин и поклати глава.

— Мисля, че ще успея — каза Саксън и посочи към няколко неповредени части. — Свитъкът е бил увит много стегнато на тези места. Плесента не е успяла да се промъкне вътре. Тези редове описват първо слизане на суша. Капитанът разказва как са влезли в дълъг залив, почти като малко море, където вече не можел да усети мириса на океана.

Остин се заслуша внимателно.

— Чесапийк?

— Идеята не е лоша. Корабът хвърлил котва край един остров в устието на широка река. Менелик пише, че водата е повече кафява, отколкото синя.

— Когато днес излязохме в морето, забелязах, че водата е доста кална — включи се Дзавала. — И минахме покрай един остров близо до опитното поле Абърдийн.

Остин все още носеше картата на залива Чесапийк в пластмасов калъф. Извади я и я разпростря на пода. Взе назаем от Саксън един пастел и надраска хикс близо до Хавър де Грейс на устието на Съскуехана.

— Нашите финикийци са останали да чакат тук. Какво са направили с товара?

— Може би са го скрили в някоя златна мина — предположи Саксън.

— В книгата си изказваш хипотезата, че Офир се е намирала в Северна Америка. Нима ми казваш, че този товар е бил скрит в мината на цар Соломон?

— Когато за пръв път започнах да търся мината на Соломон, се съсредоточих върху областта край Чесапийк и Съскуехана — обясни Саксън. — Стотина години преди голямата златна треска в Калифорния през 1849 година съвсем близо до Вашингтон се е развивала голяма златодобивна дейност.

— Това го знаем — каза Остин.

— Телма Хъчинс спомена, че съпругът й е знаел за златните мини — обади се Дзавала.

Саксън кимна.

— В началото на двайсети век покрай течението на Потомак е имало поне пет-шест мини — от Джорджтаун покрай парка „Грейт Фолс“. В Мериленд, от двете страни на Чесапийк, са били разработвани поне петдесет. Откривали златото в скалите на платото Пиемонт, което стига от Ню Йорк до Южна Каролина.

— Тази територия е доста обширна — отбеляза Остин.

— Съгласен съм. Започнах да търся доказателства за контакти между местните жители и финикийците. Открих ги не в Мериленд, а по на север, в Пенсилвания. Близо до столицата на щата, Харисбърг, откриха група камъни с издълбано финикийско писмо.

— Какви камъни? — попита Остин.

— Един човек на име У. У. Стронг събра около четиристотин камъка, открити близо до Микениксбърг в долината на Съскуехана. Доктор Стронг сметна, че знаците по тях са финикийски символи. Бари Фел смята, че писмото е баскско. Други смятат, че вдлъбнатините са естествени.

— Задръж така — каза Остин, отиде до джипа и се върна с плочката, която бе извадил от останките на кораба.

Челюстта на Саксън увисна чак до адамовата ябълка.

— Къде, за бога, го намери?

— Когато се гмурнах до кораба.

— Удивително! — промълви Саксън и взе плочката от Остин така, сякаш беше стъклена. Пръстът му проследи издълбаната линия. — Това е бет, финикийският символ за къща, който по-късно ще се превърне в гръцкото Б. Това свързва потъването на кораба с Микениксбърг.

Остин начерта на мястото на злополуката в залива втори хикс и трети — в устието на реката. Свърза ги с черта и я продължи нагоре по реката.

— В Микениксбърг следата изстива — каза той.

— Не е точно така. От години проучвам този район. Обиколих голяма част от него пеша и с кола. Няма да намерите друго място с по-обещаващо местоположение. — Той начерта с бързо движение кръг около един участък на север от Харисбърг. — Открай време се интересувам от Пустошта на свети Антоний заради слуховете за отдавна изчезнала златна мина. Има дори път с това име, който минава през Пустошта. Носят се много легенди за изоставени градове и миньорски села. Районът е изключително каменист — един от малкото, които не са били развити.

— Легендите са едно — върна го към действителността Остин, — а фактите са друго.

Саксън отново насочи вниманието си към папируса.

— В една незацапана част тук се споменава за мина — само това. Думите от двете страни са се размазали от плесента, с изключение на една фраза, която описва речен завой, подобен на подкова.

Дългият пръст на Саксън проследи реката до един голям „U“-образен завой на Съскуехана.

— Пустошта на свети Антоний е на изток от завоя — обясни той и поклати глава. — Това е огромен участък. Можем да търсим години наред и пак да не открием нищо.

Остин извади от калъфа лист хартия и го сложи до картата. Една извита линия на листа съвпадаше с речния завой от картата. Други завъртулки обозначаваха планини и долини от източната страна на реката.

— Това е копие на финикийска карта на Соломоновата мина. Открито е при един документ на Томас Джеферсън.

— Джеферсън? Няма никаква логика.

— Надяваме се логиката да се изясни с времето. Какво мислиш за картата?

Саксън зачете финикийските символи на пергамента.

— Това показва къде точно се намира мината спрямо реката.

— Преди да изпаднем в екстаз, съм длъжен да посоча един проблем с тази хипотеза — охлади ентусиазма му Остин. — Съскуехана е широка километър и половина и не е особено дълбока — така казват местните. Гъмжи от бързеи и острови. Няма начин кораб от Тарсис да е стигнал толкова нагоре срещу течението.

— Но товарът може да е слязъл по течението — изтъкна Саксън. — По време на пролетното топене на снеговете реката навярно е била достатъчно дълбока, за да може някоя лодка да слезе по течението.

— Опасно, но възможно с правилната лодка — призна Остин.

— Правилната лодка се е наричала „Съскуеханов ковчег“ — осведоми го Саксън с усмивка. — Пуснали са ги в действие през деветнайсети век. Пътували са с тях от окръг Щойбен, Ню Йорк, по течението до Порт Дипозит, Мериленд. Общо взето са представлявали големи понтонни салове, дълги двайсет и пет метра и широки към шест. Слизали са по време на пролетното топене на снега и са носели продукция за пазара. Разглобявали ковчезите, продавали дъските, а екипажите се връщали у дома пеша. Пътят бил осем дни с лодка и шест обратно пеша. Пренесли товари за милиони долари, преди железниците да ги изместят от бизнеса.

— Проста, но гениална концепция — отсъди Дзавала. — Финикийците може да са използвали същата техника за пренасяне на злато.

Саксън се разсмя от сърце.

— Хенри Райдър Хагард^[1] навярно се обръща в гроба си. Той, както и всички останали, е предполагал, че мините на цар Соломон се намират в Африка.

Дзавала се взираше в картите.

— И аз виждам един проблем. Мястото, отбелязано на старата карта, е покрито от вода.

Очите на Саксън се насочиха към мястото, което сочеше Дзавала.

— Така е. Това усложнява нещата.

— Не много — успокои ги Остин. — Предлагам утре да свикаме Отдела за специални задачи и да организираме подводно търсене. С хеликоптер разстоянието до Пустошта на свети Антоний е съвсем малко. Утре рано сутринта можем да сме там.

— Прекрасно! — възкликна Саксън. — Пак ще прегледам папируса и ще проверя данните от проучванията си, в случай че съм пропуснал нещо.

Остин замислено поглади брадичката си.

— Соломон си е създал много работа, за да скрие тази реликва от очите на човечеството.

Дзавала усети, че приятелят му е напълно сериозен.

— Да не се опитваш да кажеш, че май се опитваме да сграбчим тигър за опашката?

— Тъй да се каже. Да допуснем, че открием този предмет. Какво ще правим с него?

— Никога не съм се замислял за това — призна Саксън. — Религиозните артефакти често разбунват духовете.

— Точно това си мислех и аз — съгласи се Остин с безизразен тон, който накара челото на Саксън да се сбърчи. — Соломон може да е бил много по-мъдър, като е решил да скрие това нещо, отколкото сме ние сега, като се опитваме да го намерим.