Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (24)

23

Сержант Колби очакваше Остин в стаята на сестрите в спешното отделение на Университетската болница в Джорджтаун. Полицаят бе погълнат от разговор с мъж в зелена лекарска престилка. Колби забеляза целеустременото приближаване на Остин и предположи, че това е човекът, който го бе направил на пух и прах с въпросите си по телефона.

— Господин Остин?

— Благодаря, че ми се обадихте, сержант. Как е госпожица Мечади?

— Доста добре, като се има предвид ситуацията. Колата ни патрулирала в един квартал, същинска военна зона, и я открила в колата й, свлечена върху волана.

— Някой знае ли какво се е случило?

— Когато дойде в съзнание, тя ни каза едно-две неща, но нищо смислено — поклати глава полицаят. — Тъкмо говорех с доктор Сид за физическите доказателства.

Той отстъпи думата на другия мъж — доктор Сидхарта „Сид“ Чаудари. Доктор Сид беше специализант анестезиолог, повикан за консултация.

— Ако се съди по кръвните проби на приятелката ви, дали са й тиопентал-натрия или през носа, или през кожата. След броени секунди е загубила съзнание.

— Не смятаме, че мотивът е бил грабеж — обади се Колби. — В портфейла й имаше пари, личната й карта също беше там, както и вашият номер. Ще накараме техниците да прегледат колата й. Честно казано, това няма да се случи веднага. С приоритет са убийствата, а пред моргата има цяла опашка чакащи.

— Искам да я видя — каза Остин.

Докторът кимна.

— Вече е напълно будна. Когато тялото й се изчисти, ще се почувства по-добре. В момента се чувства така, все едно е прекалила с мартинито — лек махмурлук, замайване и може би гадене. Може да си тръгне веднага щом е в състояние да върви, стига да разполага с помощ. Известно време не бива да шофира. Третата врата вдясно.

Остин благодари на двамата мъже и тръгна по коридора.

— На ваше място не бих се приближавал прекалено — предупреди го полицаят пред вратата. — Бясна е.

Карина седеше на ръба на леглото и се мъчеше да си обуе обувката. Беше й трудно да координира очите и ръцете си. Изглеждаше по-ядосана на крака си, отколкото на някого другиго.

Остин застана на прага.

— Трябва ли ти помощ?

Намръщеното лице на Карина се разведри. На устните й грейна широка усмивка, последвана от триумфално ръмжене, когато успя да нахлузи обувката. Помъчи се да стане, но краката й трепереха. Щеше да се свлече на пода, но Остин влезе в стаята, подхвана я и я сложи на леглото.

— Grazie! — каза тя. — Имам чувството, че съм прекалила с виното.

— Докторът каза, че действието на наркотика скоро ще отшуми.

— Наркотик ли? Какви ги приказва? Не съм вземала никакъв наркотик.

— Дали са ти анестетик, от който си изпаднала в безсъзнание. Или си го вдишала, или са ти го инжектирали подкожно. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

В очите й се появи страх.

— Видях нападателя от контейнеровоза. Едрия мъж с лице на зло бебе.

— По-добре почни отначало — подкани я Остин.

— Добра идея. Помогни ми да стана.

Остин я подхвана през кръста и внимателно я изправи, след което й подаде чаша с вода. Тя седна отново на ръба на леглото и между глътките му разказа какво се е случило.

— Хамалите дойдоха за Навигатора. Ръководеше ги един човек на име Ридли. Тръгнах след камиона с колата си. Камионът зави и тръгна през един ужасен квартал. Спря. Спомням си старата табела, че това е ресторант за пица. Задната врата се отвори. Видях нападателя в огледалото за обратно виждане.

Остин си спомни за големия отпечатък от стъпка на брега край къщата му.

— Продължавай.

— Чух съскане. Следващото, което помня е, че се събудих тук.

Хрумна й една мисъл.

— Откраднаха статуята. Трябва да съобщя на полицията.

Тя стана и се подпря на леглото.

— Още ми се вие свят.

Остин я целуна по челото.

— Ти си почини. Аз ще говоря с полицая.

Колби тъкмо приключваше телефонен разговор, когато Остин се приближи и попита:

— Тя разказа ли ви за камиона и за изчезналата статуя?

— Да. Помислих, че бълнува. Току-що се обадих в управлението. Един камион, който отговаря на описанието, което ни даде, е излетял от магистралата и се е подпалил. Открили са четири тела, обгорени до неузнаваемост.

— Някаква следа от бронзова статуя?

— Не. Огънят е бил страшен. Навярно е разтопил статуята ви.

Остин благодари на Колби и се върна да съобщи на Карина какво е научил. Не й каза за телата в изгорелия камион.

Тя погледна към часовника на стената.

— Трябва да се махна от това място. Ще пропусна срещата с Джон Бенсън, фотографа от „Нешънъл Джиографик“, за когото ти разказах.

— Кога трябва да се срещнеш с него?

— След около час — отговори тя и му даде адреса. — Ще успеем ли?

— Ако тръгнем веднага. Зависи как се чувстваш.

— Добре съм — каза тя, изправи се и успя да измине няколко крачки, преди да залитне. — Но с удоволствие ще приема малко помощ.

Остин я хвана през кръста и се затътриха по коридора. Колби бе оставил в стаята на сестрите бележка да му се обадят, когато Карина е готова за разговор. Когато подписа документите за изписване, младата жена вече изглеждаше много по-добре. Сестрата настоя, че трябва да слезе до фоайето в инвалидна количка. Когато излезе през входната врата, залитането й вече бе едва забележимо.

Докато пътуваха към Вирджиния, Карина се опита да се обади на фотографа по телефона. Никой не вдигна. Тя предположи, че Бенсън просто е излязъл и в уреченото време ще си е у дома.

Състоянието й бързо се подобряваше благодарение на свежия провинциален въздух, който нахлуваше през прозорците на колата. Позвъни на Балтазар, за да му съобщи за кражбата, но чу само телефонен секретар и остави съобщение.

— Мислиш ли, че Саксън има нещо общо? — попита тя след кратко размишление.

— Не ми прилича на този тип хора. По-скоро би могъл да ни помогне. Можем да използваме снимките, които направи на Навигатора, за да разгласим за изчезването му.

Карина започна да рови в дамската си чанта и намери картичката, която Саксън й даде на приема в иракското посолство. Позвъни на изписания отзад номер и й вдигнаха от хотел „Уилард“. Рецепционистката й съобщи, че господин Саксън си е тръгнал. Карина предаде информацията на Остин със самодоволна усмивка.

Десет минути по-късно Остин слезе от главния път и пое по дълга черна алея към ниска, обкована с дъски селска къща. Паркираха до един покрит с прах пикап и се отправиха към верандата. Неколкократно почукаха на вратата, но никой не отговори. Провериха плевнята и пак се върнаха на верандата. Остин натисна дръжката на вратата. Оказа се отключена. Той я бутна. Карина провря глава вътре и се провикна:

— Господин Бенсън?

От вътрешността на къщата долетя тихо стенание. Остин влезе и тръгна по един коридор към уютна дневна. Стаята беше празна. Той взе ръжена от камината. Двамата с Карина безшумно се отправиха към края на коридора. Озоваха се в голямо студио. На пода по лице лежеше мъж.

Карина бързо коленичи до него. На главата на мъжа имаше голяма рана. Кръвта вече се беше съсирила и беше спряла, а около нея плътта беше станала синьо-черна.

Студиото изглеждаше така, сякаш през него бе преминало торнадо. Чекмеджетата зееха отворени. По пода се валяха разпилени снимки. Екранът на компютъра бе разбит. Не бяха пострадали единствено кориците на „Нешънъл Джиографик“ по стените. Остин се обади на 911 и отиде да огледа другите стаи. Останалата част от къщата беше пуста.

Когато се върна в студиото, Бенсън седеше, опрял гръб на стената. Карина предпазливо придържаше до главата му кърпа с ледени кубчета. Беше избърсала слюнката от устните му. Очите на фотографа бяха отворени и той изглеждаше в съзнание.

Бенсън беше як мъж на средна възраст с лице, изсушено от вятъра и слънцето по екзотичните места, където бе работил. Дългата му сива коса бе вързана на опашка. Носеше дънки, тениска и жилетка с много джобове за касетки и ленти, което си бе жив анахронизъм във века на дигиталната фотография.

Остин коленичи до него.

— Как се чувствате?

— Отвратително… — отговори Бенсън. — Как изглеждам?

— Отвратително — осведоми го Остин.

Фотографът успя да се усмихне немощно.

— Гадни копелета! Чакаха ме, когато се върнах от разходка, за да се срещна с дамата от ООН. Това вие ли сте?

— Аз съм Карина Мечади. Следовател съм, работя за ЮНЕСКО. Това е господин Остин, от Националната агенция за морско и подводно дело.

В сивите очи на Бенсън проблесна искрица от някакъв спомен.

— Преди години правих репортажи за работата и на двама ви.

— Кажете ни какво се случи, след като се върнахте от разходката си — каза Остин.

— Видях отвън кола. Черен спортен автомобил. Регистрацията беше от Вирджиния. Винаги оставям вратата отключена. Заварих ги вътре, ровеха в нещата ми — намръщи се. — В случай че пак припадна, кажете на ченгетата, че бяха четирима. Всичките маскирани… С пистолети. Единият беше много едър. Мисля, че той беше шефът.

Остин и Карина се спогледаха.

— Каза ли нещо?

Бенсън кимна.

— Искаше всичките ми негативи. Казах му да върви по дяволите. Той опря цевта на пистолета си на главата ми. Май трябва да съм благодарен, че не ме простреля. Само ме зашемети. Престорих се на умрял. Видях как той и приятелчетата му преровиха шкафовете с негативите ми. Нахвърляха всичките ми неща в найлонови торби за боклук. Взели ли са компютъра ми? Лаптопа?

Остин се огледа.

— Май са изнесли всичко.

— Досетили са се, че съм направил копие за сигурност. Всяка снимка, която съм правил в живота си, беше качена на диска. Двайсет и пет години труд! — Бенсън се подсмихна. — Мижитурки! Толкова бяха заети да ме смажат от бой, че изобщо не им мина през ума, че съм направил копие на копието. Какво, по дяволите, искаха?

— Смятаме, че са били снимките, които сте направили по време на едни археологически разкопки в Сирия — каза Карина.

Той сбърчи чело.

— Помня. Фотографът помни всеки кадър, който е заснел. Хиляда деветстотин седемдесет и втора. Историята за корицата. Беше горещо като в ада.

— Дискът с копията. Може ли да го вземем назаем? — попита Остин.

— Ще ви помогне ли да хванете тия копелета?

— Може би — Остин вдигна ризата си и показа превръзката на гърдите си. — Вие не сте единственият, който има сметки за уреждане с тях.

Очите на Бенсън се разшириха.

— Те май не са ви харесали. Идете в плевнята. Третата клетка отдясно. Под сеното има стоманена врата. Ключът виси в кухнята. Надписан е „ЗАДНА ВРАТА“.

— В Сирия археолозите са открили голяма статуя — каза Карина. — Нарича се Навигатора.

— Помня. Приличаше на фигура на индианец с пури^[1] с островърха шапка. Не знам какво стана с нея.

Очите му се завъртяха, сякаш щеше да припадне, но успя да се съвземе.

— Проверете полицата над камината в дневната.

Остин намери в кухнята ключа за скривалището на диска и отиде в дневната. Полицата над камината беше претъпкана с късчета камъни и статуетки, които Бенсън навярно бе събирал при пътуванията си. Една фигура привлече вниманието на Остин. Той взе в ръка умален модел на Навигатора, висок около десетина сантиметра.

На алеята изскърцаха гуми, спря линейка със светещ буркан. Остин пъхна статуетката в джоба си и отиде да посрещне парамедиците. Видя, че са двама — млад мъж и една жена. Поведе ги към студиото.

Жената се огледа наоколо и забеляза хаоса.

— Какво се е случило?

Карина отклони поглед от повереника си.

— Нападнали са го и са ограбили студиото му.

Докато жената преглеждаше Бенсън, колегата й позвъни в полицията. След като прегледаха фотографа и му направиха компрес, го качиха на носилка и го натовариха в линейката. Казаха, че известно време ще го боли, но е в отлично физическо състояние и ще се оправи бързо.

Остин им каза, че той и Карина ще останат да изчакат полицаите. Веднага след потеглянето на линейката двамата се отправиха към плевнята. Избутаха настрана сеното в третата клетка и видяха в пода врата-капак, която Остин отключи. Няколко стъпала ги отведоха до стая с контролирана температура, голяма колкото дрешник, в който може да се влиза. Край стените бяха подредени чекмеджета с етикети според годината. Остин намери диска, надписан „ХЕТСКИ РАЗКОПКИ, 1972, СИРИЯ“.

Пъхна го в джоба си и двамата с Карина се върнаха в къщата. След няколко минути по алеята се зададе полицейска кола. Длъгнестият мъж в униформа, който слезе от шофьорското място, сякаш беше излязъл от епизод на сериала „Мейбъри“^[2]. Той се приближи към тях с бавна тромава походка и се представи като началник Бекър. Надраска имената им в бележник.

— Парамедиците казаха, че господин Бенсън е бил нападнат.

— Така ни каза той — отговори Карина. — Върнал се от разходка и заварил в къщата си четирима мъже. Опитал се да им попречи да откраднат снимките му и те го пребили с пистолет.

Началникът поклати глава.

— Знаех, че е голям фотограф и работи за „Джиографик“, но дори не подозирах, че снимките струват нещо в реалния живот — за миг замълча, опитвайки се да отгатне как се вписват в картинката екзотичната жена и мускулестият й спътник. — Бихте ли ми казали защо сте дошли при Бенсън?

Остин отговори:

— Аз работя за НАМПД. Госпожица Мечади работи за ООН, разследва кражбите на антики. Преди години господин Бенсън е направил снимки на един изчезнал артефакт и си помислихме, че може да ни помогне да го върнем.

— Смятате ли, че това има нещо общо с побоя?

Началникът беше по-отракан, отколкото изглеждаше. Наблюдаваше ги внимателно, за да види реакцията им. Остин му каза истината.

— Не знам.

Началникът изглеждаше удовлетворен от отговора.

— Искате ли да ми покажете къде сте открили господин Бенсън?

Остин и Карина го въведоха в къщата. Началникът видя бъркотията в студиото и подсвирна тихичко.

— Пипали ли сте нещо? — попита той.

— Не — отговори Остин. — А дори и да бяхме, щеше ли да има значение?

Шерифът се подсмихна.

— Ще повикам специалистите по местопрестъплението.

Записа личните им данни в бележника си и им съобщи, че по-късно може да ги потърсят, за да им зададат още въпроси.

Докато Остин изкарваше колата на пътя, Карина отбеляза:

— Не беше съвсем откровен с началника.

— Ако му бях разказал за нападението на кораба и кражбата на статуята, нещата щяха да се усложнят още повече. Както и ако бях споменал, че общият знаменател е Навигатора.

Карина се отпусна на седалката и затвори очи.

— По някаква причина се чувствам отговорна за всичко това.

— Не се измъчвай. Единствените виновници са главорезите, които от самото начало демонстрираха антисоциално поведение. Кой, освен нас знаеше за снимките на Бенсън?

— Единствените, на които казах, бяхте ти и господин Балтазар. Нали не мислиш…

— Още един общ знаменател.

Карина се смъкна още по-ниско на седалката и впери поглед напред. След няколко минути дълбок размисъл сякаш се стегна.

— Добре. Сега какво ще правим?

Остин извади диска от джоба си и й го подаде.

— Ще отидем на археологически разкопки.