Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (5)

4

Окръг Феърфакс, Вирджиния, в наши дни

По пътя зави червен корвет със смъкнат гюрук. От тонколоните гърмеше салса и колата приличаше на грамофон с колела от Тихуана. Корветът прелетя по алеята, която се виеше край къща във викториански стил и морави, които сякаш бяха косени с ножичка за маникюр.

Джо Дзавала паркира пред един дървен хангар за лодки с богати орнаменти, издигнат на брега на река Потомак. Тъкмо се канеше да слезе от шофьорското място, когато чу изстрел.

Като гениален проектант на подводни съдове за Националната агенция за подводно и морско дело, Дзавала рядко носеше със себе си нещо по-смъртоносно от лаптоп. Но годините, прекарани в Отдела за специални задачи на НАМПД, го бяха научили, че човек винаги трябва да е подготвен за всичко. Дзавала бръкна под седалката, пръстите му докоснаха един кобур и когато извади ръката си, в нея имаше пистолет „Валтер“ ППК.

Той излезе от колата и заобиколи предпазливо хангара. Всеки ловец на елени би завидял на умението му да се движи безшумно. Притисна гръб към стената и се промъкна до ъгъла. После бързо се показа на открито. Държеше пистолета с две ръце, готов да порази всяка мишена.

На брега на реката с гръб към Дзавала стоеше широкоплещест мъж в жълто-кафяви шорти и бяла тениска. В ръката си държеше пистолет и оглеждаше хартиена мишена, закована за едно дърво. Във въздуха се носеше облак пурпурен дим. Мъжът смъкна от главата си чифт антифони точно когато Дзавала стъпи върху едно клонче.

Мъжът се обърна рязко и видя как Дзавала се промъква зад ъгъла, стиснал пистолет в ръце.

Кърт Остин, шефът на Дзавала в Отдела за специални задачи на НАМПД, се ухили и попита:

— На лов за пуйки ли си тръгнал, Джо?

Дзавала свали пистолета и тръгна към дървото, за да огледа дупката, пробита съвсем леко встрани от центъра на мишената.

— Ти си този, който трябва да ходи на лов за пуйки, стрелецо!

Остин свали жълтите предпазни очила и под тях се разкриха очи сини като спокойно топло море.

— Засега предпочитам да си остана на неподвижни мишени — каза той и погледна към пистолета на Дзавала. — На герой от Специалните части ли се правиш?

Дзавала пъхна пистолета в колана.

— Не ме предупреди, че си превърнал скъпия си крайбрежен имот в стрелбище.

— Нямах търпение да изпробвам как стреля новата ми играчка — Остин издуха дима от цевта на пистолета като герой от каубойски филм и подаде кремъчния пистолет за дуел на Дзавала.

Джо огледа с възхищение ореховия приклад и гравираната осмоъгълна цев.

— Добър баланс — претегли оръжието той. — На колко е?

— Изработен е през 1785 година от Робърт Уогдън, оръжеен майстор от Лондон. Уогдън е изработил някои от най-точните за времето си пистолети за дуел. Изпробват се, като го отпускаш надолу, после бързо го вдигаш и го задържаш точно толкова дълго, колкото да провериш мерника и да стреляш веднъж. Би трябвало да попаднеш право в целта.

Дзавала се прицели в друго дърво и цъкна с език, за да имитира звук от изстрел.

— Право в целта! — засмя се Остин.

Дзавала му върна пистолета.

— Не ми ли каза, че колекцията ти от пистолети е запълнена?

— Руди е виновен — сви рамене Остин.

Руди Гън беше заместник-директорът на НАМПД.

— След последната ни задача Руди каза да го раздаваме по-леко — напомни му Дзавала.

— Именно. Свободното време е опасно нещо за колекционер — поясни Остин, откъсна листа с мишената от дървото и го прибра в джоба си. — Какво те води във Вирджиния, Джо? Да не би жените във Вашингтон да са свършили?

Тихият чар и мургавата привлекателност на Дзавала го правеха изключително популярен сред женската част от населението на Вашингтон. Ъгълчетата на устата му се извиха леко в усмивка.

— Няма да твърдя, че съм живял като монах, защото няма да ми повярваш. Отбих се, за да ти покажа един проект, който започнах преди няколко месеца.

— Проект? Можеш да ми разкажеш, докато изпием по една бира — съгласи се Остин.

Той прибра комплекта за стрелба, уви пистолета в мек плат и тръгна пред Дзавала към стълбище, което водеше до широка веранда с изглед към реката.

Остин беше купил хангара за лодки още докато работеше в тайния подводен екип на ЦРУ. Покупката надхвърляше бюджета му, но панорамният изглед към реката плени сърцето му, а и Остин успя да смъкне цената, защото хангарът беше чисто и просто развалина. Даде хиляди долари и посвети безброй часове на преобразяването му от разнебитен склад за лодки в удобно убежище, където да се спаси от напрежението на работата си като директор на Отдела за специални задачи.

Остин извади от хладилника две студени бири „Текате“, върна се на верандата и подаде едната на Дзавала. Чукнаха се и отпиха. Дзавала извади от джоба си лист, сложи го на масата и приглади гънките с длан.

— Какво мислиш за новата ми мокра подводница?

В мократа подводница водачът и пътникът носеха екип за гмуркане и седяха върху външната й част, вместо в затворена кабина. Мокрите подводници обикновено имаха същата форма като сухите — приличаха на торпедо с витла в единия край, но не и подводницата на Дзавала.

Предната част на превозното средство, което бе проектирал той, имаше дълъг наклонен капак с леко заострена централна част и предно стъкло. Имаше и двойни фарове и вдлъбнати контролни табла. Интериорът вероятно тежеше около два тона. Подводницата имаше и четири външни двигателя.

Остин се прокашля.

— Ако не знаех, че това е подводница, щях да се закълна, че прилича на корвет от 1961 година. Всъщност на твоя корвет.

Дзавала потърка брадичката си.

— Подводницата е тюркоазена, а моята кола е червена.

— Изглежда бърза — отбеляза одобрително Остин.

— Колата ми може да развие от нула до сто километра в час за шест секунди. Това тук е малко по-бавно. Но ще се движи по водата или под нея, а освен това се справя със завоите така, сякаш ги няма. Може да прави всичко, което може да прави и кола.

— Каква е причината да обърнеш гръб на по-… ъъъ, по-стандартните модели за подводница — с форма на чинийка, торпедо или луковица?

— Като се изключи елементът на предизвикателство, исках да си имаме за задачите на НАМПД нещо, което е забавно за шофиране.

— Това нещо ще може ли да работи?

— Изпитанията на терен минаха добре. А сега прототипът е на път към Турция. След една седмица отивам там, за да им помогна с подводни разкопки на някакво старо пристанище, което са открили край Истанбул.

— Една седмица… Това означава, че имаме предостатъчно време.

— Време за какво? — попита подозрително Дзавала.

Остин му подаде едно научно списание, отворено на статия за работата на кораб, който хвърлял примки на айсберги, заплашващи находищата на петрол и газ в Нюфаундленд, и ги издърпвал настрана.

— Как ти звучи да ме придружиш на една мисия до Алеята на айсбергите?

Дзавала хвърли бърз поглед на статията.

— Не знам, Кърт. Там ще е страшно студено. Кабо може да се отрази по-добре на топлокръвната ми мексикано-американска природа.

Остин го изгледа с презрение.

— Стига, Джо! Какво ще правиш в Кабо? Само ще лежиш на плажа, ще пиеш маргарити и ще гледаш как слънцето залязва, прегърнал някоя красива сеньорита. Все едно и също. Къде изчезна вкусът ти за приключения?

— Всъщност, приятелю, мислех си да посрещам изгрева на слънцето и да пея на моята сеньорита любовни песни.

— Голям риск поемаш — изсумтя Остин. — Не забравяй, че съм те чувал да пееш.

Дзавала не хранеше никакви илюзии за певческия си талант.

— Прав си — въздъхна той.

Остин дръпна списанието от ръцете му.

— Не искам да те притискам, Джо.

— Когато го видя, тогава ще повярвам — вметна Джо.

Остин се усмихна.

— Ако си заинтересован, трябва да решиш бързо. Утре тръгвам. Току-що получих разрешение. Какво ще кажеш?

Дзавала стана от стола и прибра схемата на подводницата.

— Благодаря за бирата.

— Къде отиваш?

Дзавала се обърна.

— Вкъщи — да си опаковам фланеления бандаж и една бутилка текила.