Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (15)

14

Един от корабните офицери, който изпълняваше и функциите на медицинско лице, тъкмо превързваше Остин, когато вратата на лазарета се отвори и влезе капитан Ланге с Карина, подпряна на ръката му.

— Намерих тази млада дама да се скита из кораба — обърна се той към Остин, който седеше на кушетката за прегледи. — Каза ми, че един рицар в блестящи доспехи спасил живота й.

— Доспехите ми се поочукаха — отбеляза Остин. Освен леко пострадалото ребро, лицето му беше покрито със синини, а кокалчетата на пръстите му бяха раздрани от блъскането в корпуса, докато се качваше по стълбичката.

— Много съжалявам за раните ви — рече Карина.

Лицето й беше подуто там, където я бе ударил Хуан. Въпреки синината тя беше зашеметяващо привлекателна жена — дългокрака и стройна, с присъствие, което караше всички да се обръщат след нея. Тенът й — смес от канела и сметана, подчертаваше яркосините й очи под идеално извити вежди. Дългата до раменете смолисточерна коса бе завързана на опашка и откриваше лицето й.

— Няма нищо — отговори Остин. — Само драскотина е. Повече се притеснявам за вас.

— Много сте любезен. Сложих си студен компрес на лицето и подутината спадна. Устата малко ме боли, но зъбите ми са невредими.

— Вече съм спокоен. Когато отидем на вечеря, ще ви трябват всичките ви зъби.

Карина го удостои с изкривена усмивка.

— Дори не сме подобаващо представени един на друг, господин Остин.

Остин протегна ръка.

— Моля, наричайте ме Кърт, госпожице Мечади.

— Много добре, Кърт. Наричайте ме Карина. Откъде знаете името ми?

— Господинът, който ме кърпи толкова умело, каза, че сте пътник на кораба и че работите за Обединените нации. Като се изключат тези бегли данни, вие сте загадка, Карина.

— Съвсем не съм. Следовател съм в ЮНЕСКО. Работата ми е да издирвам откраднати антики. Ако някой тук е загадка, това е Кърт Остин. Вие сте този, който се появи от морето като някой тритон и спаси кораба и нефтената платформа. След като първо спаси мен.

— Най-голяма заслуга има капитанът. Той успя да отклони кораба от платформата. Ако на руля бях аз, в момента щяхме да чистим от зъбите си суров петрол.

— Кърт е прекалено скромен — намеси се Ланге. — Той освободи мен и екипажа ми. А докато аз сменях курса на кораба, той отблъсна нападателите и спаси част от товара ви.

Лицето на Карина светна.

— Спасили сте Навигатора?

Остин кимна.

— На палубата има голям предмет, увит в брезент. Може да е вашата статуя.

— Веднага ще я преместя на сигурно място — увери ги Ланге, обади се на мостика и нареди на първия помощник да събере екип за задачата.

Помощникът им съобщи, че към тях вече пътува катер на бреговата охрана и че скоро ще пристигнат представители и на корабната компания. Капитанът се извини и излезе заедно с корабния лекар.

— Едно нещо ми е много любопитно — обади се Остин, когато останаха сами. — Кое му е толкова специалното на Навигатора?

— Именно това е странното — сбърчи вежди Карина. — Статуята не е кой знае колко ценна и може дори да е фалшификат.

— В такъв случай нека говорим за неща, от които разбираме. Например за вечерята ни.

— Как бих могла да забравя поканата ви, особено след ненадейното ви пристигане? Но първо моля ви, кажете ми откъде, за бога, се появихте?

— От морето. Бяхме наблизо и теглехме айсберги с ласо.

Карина погледна към широките рамене на Остин. Нямаше да се учуди, ако й каже, че бори айсберги с голи ръце. Предположи, че се шегува, но след това той й обясни какво е правил на борда на „Лейф Ериксон“.

По време на пътуванията си по света Карина бе срещала десетки забележителни мъже. Но Остин наистина беше неповторим. Бе рискувал живота си, за да спаси стотици хора и платформа на стойност милиони долари, бе отблъснал нападатели от кораб и дори бе убил един от тях, за да я спаси. А ето че флиртуваше с нея като разгорещен тийнейджър. Очите й се плъзнаха по коравото му загоряло тяло. Бледите белези по бронзовата му кожа й подсказаха, че това едва ли е първият път, когато се излага на опасност.

Карина посегна и докосна един кръгъл белег на десния бицепс на Остин. Тъкмо щеше да попита дали е от огнестрелна рана, когато вратата се отвори и в лазарета влезе строен мургав мъж.

Очите на Джо Дзавала се разшириха от изненада, а след това ъгълчетата на устните му се извиха в характерната му полуусмивка. Беше чул, че оказват на Остин медицинска помощ за рана. Никой не му беше съобщил обаче за хубавата млада жена, която май галеше ръката на приятеля му.

— Отбих се да видя как я караш — подметна Дзавала. — Като те гледам, добре се справяш.

— Карина, това е Джо Дзавала, мой приятел и колега. И двамата работим за Националната агенция за морско и подводно дело. Джо управляваше лодката, която ме доведе на този кораб. Нека пиратският му вид не ви смущава. Той е безобиден.

— Радвам се да се запознаем, Карина — каза Дзавала и посочи към превръзката на Остин. — Добре ли си? И двамата изглеждате малко поочукани.

— Да, страхотна двойка сме — съгласи се Карина и се изчерви от намека, който долови в собствените си думи.

Остин й се притече на помощ и насочи разговора отново към себе си.

— Малко ме болят ребрата. Понатъртих ги. И се поожулих на още няколко места.

— Нищо, което да не може да се оправи с една-две чаши текила — заключи Дзавала.

— Виждам, че сте в добри ръце — обади се Карина. — Ако нямате нищо против, ще отида да видя как се справя екипажът със статуята ми. Благодаря ви отново за всичко!

Дзавала погледна към вратата, която се затвори зад гърба й, и се разсмя гръмогласно — нещо доста нетипично за него.

— Само Кърт Остин е способен да открие ангел като госпожица Мечади насред мъглите в Алеята на айсбергите. А казват, че аз съм бил Ромео.

Остин завъртя очи, слезе от кушетката, нахлузи взета назаем синя работна риза и я закопча.

— Капитан Доуи държи ли се?

— Изчерпа репертоара си от вицове и започна да повтаря старите.

— Съжалявам, стари друже.

— Казва, че ще остане още един ден, но след това трябва да тръгне след Мобиберг. Така че още не си се отървал.

— Как успя да се качиш на борда? Доколкото знам, прерязаха стълбичката.

— Сигурно са изровили нова отнякъде. На теб обаче ти беше много трудно да се качиш. Какво стана?

— Ела да изпием по едно кафе и ще ти разкажа цялата гадна история.

Двамата се отправиха към столовата, където си наляха по чаша горещо кафе и погълнаха два огромни сандвича с пастърма върху ръжени хлебчета. Кърт разказа на Джо за подвизите си на контейнеровоза с всички подробности, като започна с това как едва не загина при опитите си да се качи на борда.

— Някой е потрошил доста пари и е вложил много труд, за да открадне тази статуя — подсвирна тихичко Дзавала.

— Да, така изглежда. Хеликоптерите струват пари, а нападение в морето изисква организация. Да не споменаваме за връзките, необходими да внедриш две къртици на борда, за да помогнат на нападателите.

— Могли са просто да откраднат статуята и да избягат с нея — замисли се Дзавала. — Защо са искали да унищожат кораба и платформата?

— Като унищожат кораба ще заличат всички доказателства и свидетели. А петролната платформа е била просто средство. Морето е щяло да погълне всичко.

Дзавала поклати глава.

— Що за човек е способен да измисли подобен ужасен план?

— Някой с много студен и пресметлив ум — отвърна Остин. — Хеликоптерите трябва да са дошли от някоя площадка в океана. Намираме се достатъчно близо до сушата, за да дойдат оттам, но брегът е много каменист. Не си представям, че биха изминали голямо разстояние с тежък предмет, увиснал на въже.

— Старт от водата за нападение над подвижна мишена изглежда най-логичният вариант — съгласи се Дзавала.

— Което означава, че в момента може би губим време — каза Остин. — Възможно е все още да са някъде наблизо.

— За жалост на този кораб няма предвидени площадки за летателни машини — въздъхна Дзавала.

Остин замислено наклони глава.

— Помня, че капитан Доуи каза, че един хеликоптер трябвало да се върне на платформата. Да видим дали е пристигнал.

Той изпи едно болкоуспокояващо хапче с последната глътка от кафето си и тръгна към вратата на столовата. Капитан Ланге ги приветства на мостика. Остин взе един бинокъл и го обърна към платформата. Видя, че на нея има хеликоптер.

— Страхотен наблюдателен пост — прецени той. — Видяхте ли от коя посока са долетели нападателите?

— Не, за съжаление. Всичко стана много бързо — споменът за случилото се накара лицето на Ланге да се зачерви от гняв.

— Какво знаете за двамата филипински моряци, които са помогнали на нападателите? — попита Остин.

— Избрахме ги според обичайната практика — отвърна Ланге. — В документите им нямаше нищо, което да подсказва, че са пирати.

— Възможно е мъжете, които са работили тук, да не са били истинските собственици на тези документи — обади се Дзавала.

— Какво искате да кажете?

— Че или са откраднали документите от истинските моряци, или са ги убили, за да се доберат до тях.

— В такъв случай можем да добавим към престъпленията на тази банда още две убийства — въздъхна Остин.

Капитанът тихо изруга.

— Знаете ли, понякога, когато стоя тук и направлявам този огромен кораб през океана, се чувствам като самия Нептун. И тогава се случва нещо такова и човек осъзнава колко е безсилен всъщност. Предпочитам да си имам работа с морето, отколкото с чудовища от моя собствен вид.

Остин знаеше от опит за какво говори капитанът, но трябваше да оставят философските разговори за друг път.

— Чудех се дали ще имате нещо против да се свържете с платформата — каза той и обясни на капитана какво имат предвид двамата с Дзавала.

Ланге веднага се отправи към радиото. Отначало операторите на платформата не искаха да изпратят хеликоптера на оглед, но промениха мнението си, когато Ланге каза, че молбата идва от човека, който е спасил от гибел и платформата, и работниците на нея.

Двайсет минути по-късно хеликоптерът се издигна над платформата и измина краткото разстояние до контейнеровоза. Кацна на широката предна палуба и Остин и Дзавала претичаха под все още въртящите се ротори. Само след секунди хеликоптерът отново бе във въздуха. Едва бяха нагласили интеркомите си, когато пилотът се обади:

— Накъде, господа?

Нападателите имаха голяма преднина, което означаваше, че едва ли ще са някъде близо до кораба. Остин помоли пилота, който се казваше Райли, да измине осем километра в произволна посока, а после да насочи машината в разширяваща се спирала на ниска височина с център кораба.

Райли вдигна палци и хеликоптерът се понесе на запад със скорост около сто и шейсет километра в час.

— Какво търсим? — попита Райли.

— Нещо, което да е достатъчно голямо, за да побере два хеликоптера — отговори Остин.

Райли отново вдигна палец.

— Ясно!

Няколко минути по-късно той направи вираж и описа първия кръг. Мъглата се бе разнесла и видимостта бе от три до пет километра. Видяха шепа рибарски лодки, както и големи парчета лед, едно от които може би беше Мобиберг. Единственият голям кораб беше товарен. Палубата му беше прекалено малка за два хеликоптера, а освен това имаше товароподемни кранове, които правеха излитането и кацането невъзможно.

Остин помоли пилота да направи още два кръга. На втория видяха силуета на голям плавателен съд върху лъскавата повърхност на океана.

— Рудовоз — обади се Дзавала от задната седалка.

Хеликоптерът снижи до височина стотина метра и мина по дължината на черния корпус на кораба. На дългата палуба между високата надстройка за екипажа в единия край и издигнатия нос на другия имаше разположени на равни разстояния правоъгълни капаци на люкове, покриващи натоварените с руда трюмове.

— Какво мислиш? — обърна се Остин към пилота.

— По дяволите! На тая платформа човек спокойно може да приземи хеликоптер — отвърна Райли. — Тя е като самолетоносач.

Дзавала се съгласи.

— А ако човек иска да скрие нещо, в тия товарни хамбари има предостатъчно място.

— Трябва само да приспособиш някои неща — потвърди Райли. — Не е голяма работа.

Остин го помоли да погледне името на кораба.

Хеликоптерът полетя след плавателния съд, така че пътниците ясно да видят големите бели букви на кърмата: „Сий кинг“^[1].

Корабът беше регистриран в Никозия, Кипър. До името се виждаше лого с нещо, което приличаше на глава на бик.

Остин бе видял достатъчно.

— Да се връщаме!

Хеликоптерът се завъртя и корабът се загуби в леката мъгла.

Докато свистенето на роторите заглъхваше, чифт светли кръгли очи наблюдаваха от мостика как хеликоптерът се смалява до големината на комар. Адриано свали бинокъла и на устните му се изписа мрачна усмивка. Хеликоптерът се бе приближил достатъчно, за да види ясно лицето на прозореца на пилотската кабина.

Преследвачът се бе превърнал в преследван.

Когато хеликоптерът от петролната платформа се приближи към контейнеровоза, пътниците видяха катер на бреговата охрана, хвърлил котва недалеч от него. Пилотът приземи хеликоптера на палубата на контейнеровоза. Когато Остин и Дзавала слязоха, капитан Ланге ги чакаше. Съобщи им, че от бреговата охрана са изпратили екип от следователи, за да разпитат свидетелите.

Остин се държеше на крака само благодарение на силата на волята си. Струваше му се, че главата му се ще пръсна. Ребрата му пулсираха. Последното, което искаше, беше да го занимават с някакво досадно разследване. Предпочиташе да се наспи. Знаеше, че от бреговата охрана ще предложат нов поглед към налудничавите събития от този ден, но просто беше уморен до смърт.

Лейтенантът от бреговата охрана, който разпитваше свидетелите в столовата, беше делови и експедитивен. Взе показания от Остин и каза, че ще разпита и останалите от екипажа. Остин навярно бе потръпнал от болка, и то неведнъж, защото лейтенантът му предложи да го закарат до болница на брега, за да се погрижат за раната му. Каза, че хеликоптерът на нефтената платформа може сутринта да го отведе на сушата.

Карина попита дали може да го придружи. Обясни, че иска да отиде на някакъв прием във Вашингтон следващата вечер, а тъй като катерът на бреговата охрана щеше да придружи кораба, нямало да се безпокои за товара. Дзавала искаше да се прибере вкъщи, за да се подготви за пътуването си до Истанбул. Остин се обади на капитан Доуи и му каза, че ще отложат лова на Мобиберг за друг път.

— Много съм разочарован — донесе се гласът на Доуи. — Когато се върнете, ще съм подготвил нови вицове.

— Нямам търпение! — отвърна през смях Остин.