Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (19)

18

Докато чакаше в приемната на Близкоизточния отдел на Държавния департамент, професор Петер Де Врис прехвърляше в ума си съдържанието на папката на Джеферсън. Беше прочел всеки ред от съдържанието й и не бе открил никакви несъответствия.

Рецепционистката вдигна слушалката на бръмчащия интерком и размени няколко думи с човека на другия край на линията.

— Господин Евънс ще ви приеме веднага, професор Де Врис — съобщи тя с усмивка. — Третата врата отдясно.

— Благодаря!

Де Врис взе куфарчето си и тръгна по коридора. Почука леко, отвори вратата и се озова в кабинета. Висок мъж с удължена челюст на трийсет и осем — трийсет и девет години го очакваше.

— Добро утро, професор Де Врис. Казвам се Джошуа Евънс. Работя като аналитик в бюрото. Моля, седнете!

Де Врис седна и каза:

— Благодаря, че ме приехте.

Евънс настани дългунестото си тяло зад бюро, чиято клинична подреденост подсказваше личност, склонна към вманиачаване.

— Не всеки ден ми се случва да ме посещават хора от АНС — каза Евънс. — Вашите хора обикновено не общуват с други. Какво ви води във „Фоги Ботъм“^[1]?

— Както ви обясних по телефона, работя в Агенцията като разбивач на кодове. Натъкнах се на информация, която може да заинтересува отдела ви. Предпочетох да се обърна направо към Държавния департамент, отколкото да минавам през каналите на АНС. Въпросът изисква известна деликатност.

— Слушам ви с интерес — подкани го Евънс.

Професорът отвори куфарчето и му подаде папката, в която имаше копия на оригиналните документи на Джеферсън, както и на дешифрираната версия. Разказа накратко за папката и как се е сдобил с нея.

— Забележителна история — каза Евънс с безгрижен тон, сякаш бе чул някаква небивалица. Изгледа развлечения костюм от туид на професора и брадата му в стил Ван Дайк. — Все още не разбирам защо сте го донесли в Близкоизточния отдел.

Професорът разпери ръце.

— Финикия се е намирала в географския район, който е отговорност на вашия отдел.

— Финикия? — усмихна се леко Евънс.

— Точно така. Една от най-великите морски империи на всички времена. Простирала се е чак до бреговете на Испания и отвъд Херкулесовите стълбове.

Евънс се облегна назад и сплете пръсти зад главата си.

— Това може и да е така, доктор Де Врис, но Финикия вече не съществува.

— Разбирам това, но потомците на финикийците все още живеят в Ливан и Сирия.

— Доколкото знам, за разлика от тези две страни Финикия не е била член на Обединените нации — подсмихна се снизходително Евънс.

Де Врис изписа на лицето си широка усмивка. Професорът беше ветеран, закоравял в бюрократични битки. Знаеше, че ще трябва да си проправи път по стълбата покрай самодоволни служители като Евънс.

— Аз съм математик, а не дипломат като вас — прибягна той до малко ласкателство. — Но ми се струва, че когато говорим за регион, в който ситуацията е толкова променлива, трябва да вземем предвид всяко развитие, което разклаща дълбоките вярвания на хората.

— Извинявам се, ако изглежда, че не ви приемам сериозно. Но артишок? Тайни кодове? Отдавна изчезнал документ на Джеферсън? Трябва да признаете, че историята изглежда фантастична.

Де Врис се засмя.

— Аз съм първият, който е готов да го признае.

— А освен това откъде знаем, че дори най-малката част от всичко това е истина?

— Не можем да потвърдим автентичността на съдържанието, но преводът на кодираното съобщение е точен. Фактът, че документът, който държите, е написан от третия президент на Съединените щати и автор на Декларацията за независимостта, би трябвало да му придаде известна тежест.

Евънс претегли купа листове, сякаш ги мереше на везна.

— Значи сте се уверили, че този документ е дело на Джеферсън?

— Няколко от графолозите на АНС го прегледаха. Няма съмнение, че е написан от Джеферсън.

На лицето на Евънс се появи объркано изражение. Де Врис беше виждал същата паника при бюрократи, помолени да се отклонят от рутинните си задължения, които се заключаваха не в нещо друго, а да спъват работата на правителството. Най-страшният кошмар на Евънс се бе превърнал в действителност. Можеше да му се наложи да вземе решение. Професорът му хвърли спасително въже.

— Осъзнавам, че материалът, който ви донесох, изглежда изсмукан от пръстите. Точно затова се надявах да получа напътствия от Държавния департамент. Може би ще можете да съобщите на началника си за разговора ни?

Прехвърлянето на отговорността беше стратегия, която Евънс можеше да разбере. На лицето му се изписа облекчение.

— Ще съобщя на шефа си, Ханк Дъглас. Той отговаря за културните въпроси в отдела. След като говоря с него, ще се свържа с вас.

— Много любезно от ваша страна — благодари Де Врис. — Дали ще можете да се обадите на господин Дъглас, докато съм още тук, за да не се налага по-късно да ви безпокоя пак?

Евънс видя, че Де Врис изобщо няма намерение да стане от стола си. Извади телефона си и набра номера на Дъглас. Надяваше се, че шефът му е излязъл и остана разочарован, когато му вдигна.

— Здрасти, Ханк, обажда се Евънс. Имаш ли няколко минути?

Дъглас отговори, че разполага с един час преди следващия си ангажимент, и го покани да се отбие в кабинета му.

— Добре — прие Евънс, затвори и се обърна към Де Врис: — В момента Ханк е зает. Ще се срещна с него следобед.

Де Врис стана и протегна ръка.

— Благодаря — каза той. — Ако някога ви потрябва нещо от АНС, сигурен съм, че и ние ще проявим същата отзивчивост. По-късно днес ще ви се обадя.

След като Де Врис си тръгна, Евънс погледна към затворената врата, въздъхна и взе документите на Джеферсън. Прехвърлянето на отговорността си имаше рискове. Докато излизаше от кабинета си помисли, че трябва да внимава с тази неприятна работа.

 

 

Дъглас беше дружелюбен афроамериканец на петдесет и няколко години. Кръглото плешиво петно на главата му придаваше вид на монах с тонзура. Беше завършил история в университета „Хауърд“, където се бе представил блестящо. Рафтовете в кабинета му бяха отрупани с книги, побрали историята на хомо сапиенс от кроманьонците до двайсет и първи век.

Той беше един от най-уважаваните хора в отдела. Дипломатическите му умения бяха подкрепени от практически знания, тъй като бе прекарал няколко години в Близкия изток. Беше експерт по политиката и религията в района — две неща, които често се преплитаха — и говореше иврит и арабски.

Евънс бе открил начин да говори с шефа си, без да се излага: присмеха. Той влезе в кабинета на Дъглас и изду бузи.

— Няма да повярваш какъв разговор проведох току-що.

После преразказа сравнително точно срещата си с Де Врис. Дъглас слушаше внимателно, докато Евънс се стараеше да се представи като жертва на сблъсък със смахнат професор. После поиска да види папката, донесена от Де Врис, и в продължение на няколко минути разглежда страниците.

— Да видим дали съм разбрал какво казва твоят професор — проговори най-после той, след като прочете последната страница. — Един разбивач на кодове от АНС е дешифрирал тайна кореспонденция между Томас Джеферсън и Мериуедър Луис. В този материал е изложено предположението, че финикийците са стигнали до Северна Америка.

Евънс се ухили.

— Извинявай, че ти губя времето. Реших, че ще ти се стори забавно.

Дъглас обаче не се усмихна. Взе копието на проекта на градината за артишок и се загледа в странните думи. После отново прочете преводите, направени от професора, приятел на Джеферсън и изрече първата дума на глас.

— „Офир“.

— Видях. Какво означава това?

— Офир е легендарното място, където според Библията са се намирали мините на цар Соломон.

— Винаги съм мислил, че тези мини са измислица — призна Евънс.

— Може и така да е — съгласи се Дъглас. — Но факт е, че по време на царуването си Соломон е успял да придобие огромни количества злато. Отговорът на въпроса откъде е дошло това злато винаги е бил загадка.

— Ако се съди по това, което казваш, както и на тези документи, Джеферсън е вярвал, че Офир се намира в Северна Америка. Това не ти ли звучи налудничаво?

Дъглас не отговори. Прочете втория превод.

— „Свещена реликва“.

— Лудостта продължава. Какво би трябвало да означава това?

— Не съм сигурен. Най-свещената реликва, свързана със Соломон, би трябвало да е Ковчегът на завета.

— Значи казваш, че библейският предмет на Джеферсън е кивотът?

— Не е задължително. Свещената реликва би могла да бъде и чорапът на Соломон — Дъглас се заигра с една химикалка. — Боже, в такива моменти ми се иска да можех да попуша от лулата си.

— Какво има, Ханк? Джеферсън или не, това за кивота звучи като приказка. Най-вероятно няма нито една вярна дума.

— Няма значение дали е вярно или не — отговори Дъглас. — Важни са единствено символите.

— Не разбирам. Какъв е проблемът?

— Това си е чиста беда, откъдето и да го погледнеш. Помниш ли какво се случи на Храмовия хълм през 1969-а и после през 1982-а?

— И още как. Един австралийски религиозен фанатик подпали джамията на храма. А по-късно арестуваха една религиозна група, която смяташе да го взриви.

— Какво щеше да стане, ако бяха успели да унищожат сградите на хълма, за да разчистят място за строежа на третия Соломонов храм?

— Действията им биха могли да предизвикат силна реакция, ако се изразя най-меко.

— А сега си представи реакцията, ако използват откриването на свещената реликва на Соломон като оправдание да построят нов храм, и си представи, че реликвата се намира в Съединените щати.

— Като се има предвид колко параноични са хората в тази част на света, някои биха казали, че това е нов американски заговор срещу исляма.

— Точно така. Съединените щати ще бъдат обвинени, че заговорничат да очистят Храмовия хълм от мюсюлманско присъствие. Всички екстремисти от всяка световна религия ще се окажат въвлечени в тази каша.

— Пусто да остане! — измърмори Евънс. — Тези неща са опасни!

— Взривоопасни! — съгласи се Дъглас.

Лицето на Евънс загуби цвят.

— Какво ще правим? — попита той.

— Трябва да се свържем с държавния секретар. Кой друг знае за папката на Джеферсън?

— Професор Де Врис и студентът му от музея на АНС. И онази библиотекарка от Американското философско общество. Хората от АНС умеят да си държат езика зад зъбите.

— Нищо във Вашингтон не остава тайна за повече от шест месеца — отсече Дъглас. — Трябва да измислим как да направим така, че историята да изглежда недостоверна, така че когато се разчуе, да можем убедително да я опровергаем.

— Как да го направим? От АНС твърдят, че документите са автентични.

— АНС е тайна организация. Може да заяви, че никога не е чувала за тази история. Според мен трябва да атакуваме основната предпоставка. Да заявим, че е било невъзможно финикийски кораб да стигне от Източното Средиземноморие чак до Северна Америка. Мореплавателните умения и технологиите от онези дни просто не са били достатъчни.

— Знаем ли със сигурност, че е било така?

— Не. Ще ни трябва източник, който да ни помогне да положим основите на този аргумент.

— Какво ще кажеш за Националната агенция за морско и подводно дело? НАМПД разполага с експерти и база данни, а освен това умеят да са дискретни. Имам връзки там.

Дъглас кимна.

— Заеми се. Аз ще си уредя среща със заместник-държавния секретар. Обади ми се след един час.

След като Евънс си тръгна, Дъглас бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади лула и кесийка с тютюн. Макар че пушенето в кабинета му беше забранено, натъпка лулата с тютюн и я запали. Димът започна да се вие около главата му, а той се облегна назад и остави мислите си да се реят свободно.

Всичко това все още му изглеждаше твърде фантастично. Може би наистина става дума за измама, както предполага Евънс. Дъглас се зарови в папката на Джеферсън. Този път четеше всяка дума.

Като много афроамериканци, Дъглас изпитваше смесени чувства към Томас Джеферсън. Признаваше гения и величието му, но му беше трудно да ги съвмести с факта, че Джеферсън е притежавал роби. Докато четеше документите, се почувства свързан с автора на чисто човешко ниво. Макар че в кореспонденцията с Луис Джеферсън изглеждаше хладнокръвен и сдържан, нямаше съмнение, че е бил притеснен.

При всичко това човек можеше да извини Дъглас за факта, че ръката, която държеше страниците, леко трепереше.

Възможността след това разкритие да настъпи хаос в днешния свят бе много по-голяма, отколкото би могъл да си представи Джеферсън.