Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (16)

15

Виктор Балтазар изслуша мълчаливо разказа на Адриано за проваления опит за кражба. С всяка подробност от неуспеха да вземат финикийската статуя в гърлото му се надигаше все по-голяма злъчка. Макар че единственото, което издаваше гнева му, бе вената, пулсираща на челото му, яростта на Балтазар приличаше на разтопената вътрешност на новообразуващ се вулкан. Когато Адриано описа как рудовозът бил открит от хеликоптер, в който седял същият светлокос мъж, предотвратил отмъкването на статуята, Балтазар не издържа.

— Спри! — изръмжа той.

Стисна мобилния телефон в железния си юмрук и изпита удоволствие, когато усети как пластмасата и метала изпращяват между пръстите му. Метна съсипания телефон на коняря, който държеше юздите на огромен сив кон. Взе стоманен шлем от ръцете на оръженосеца, който стоеше в очакване, и го нахлузи върху меката шапка на главата си.

С якото си тяло, напъхано в блестяща броня, Балтазар приличаше на тромав робот от научнофантастичен филм. Само че беше много по-подвижен от всяко метално чудовище. Дори с броня, която тежеше трийсет и пет килограма, той се качи с лекота на високото седло на коня.

Оръженосецът му подаде дървено копие, дълго четири метра и половина. Макар да го наричаха „турнирно копие“ заради тъпия стоманен връх, който го отличаваше от островърхото бойно копие, оръжието можеше да бъде смъртоносно, ако се изтласкаше напред с инерцията от галопа на огромния белгийски кон, удвояваща силата на удара. Балтазар бе получил животното чрез грижливо развъждане от стара линия огромни бойни коне, познати през Средновековието като дестриери. Жребецът беше два пъти по-голям от обикновен ездитен кон. Дори и без защитната си броня той тежеше повече от тон.

Балтазар положи копието напряко на дебелия извит врат на животното. Оръженосецът му подаде щит. На белия фон се виждаше черна глава на бик. Същият знак украсяваше туниката на Балтазар, както и покривалото на коня.

Когато намести копието, Балтазар се наведе напред така, че да може да вижда през окуляра — хоризонталния прорез в лицевата част на шлема. От лявата му страна се намираше ниската солидна ограда, наричана преградата. От другата страна на преградата, в края й, стоеше ездач, също в пълно бойно снаряжение, яхнал едър кон, подобен на този на Балтазар.

Балтазар го бе избрал от наемните си части. Противникът му в тренировките имаше яко телосложение и беше добър ездач. Също като спаринг-партньор за професионален боксьор, той обикновено губеше в битката с Балтазар. Но получаваше допълнително възнаграждение заради цицините и синините. Балтазар обикновено се държеше добре с него — не поради някакво съчувствие, просто не му се занимаваше да обучава нов човек за тренировки. Но след като узна за провала на замислената кражба, му се искаше да убива.

Той погледна кръвнишки към нищо неподозиращия си противник. Беше успял да се сдържи да не излее върху Адриано цялата сила на злобния си нрав. Младият испанец, когото преди години спаси от обвинение в убийство, беше невероятно предан. Въпреки ръста и силата си, в някои отношения личният убиец на Балтазар беше деликатен като фин часовник. Заплахите или мъмренето можеха да го потопят в отчаяние, с което да се помъчи да се справи чрез самоунищожителна и непохватна оргия от убийства.

Балтазар стисна зъби и стегна пръсти около копието. Един хералд, облечен в крещящ, претрупан средновековен костюм вдигна тръба към устните си и изсвири една-единствена нота — сигналът за нападение. Балтазар вдигна копието и заби дългите си златни шпори в хълбоците на коня.

Масивното животно заби копита в земята и тръгна напред в раван. Плавната езда позволяваше на ездача да насочи копието по-добре. И двамата ездачи държаха оръжията насочени от лявата си страна под ъгъл от трийсет градуса. И двамата внимаваха главите им да са на шейсет сантиметра от преградата, а дясната ръка — на деветдесет. Лявата ръка бе предпазена от вдигнатия щит.

Конете ускориха темпото и копитата им затрополиха. В средата на преградата ездачите се сблъскаха. Противникът на Балтазар улучи пръв: копието му се заби право в щита на Балтазар. Нагънатият нагръдник бе проектиран така, че да отклони върха на копие и да намали силата на сблъсъка, но копието се строши, преди да се отклони. Оръжието на Балтазар намери мишената си секунда по-късно: тъпият връх се заби в лявото рамо на противника му.

За разлика от оръжието на противника му, копието на Балтазар остана невредимо. Дори и затъпено обаче, ударът, който нанесе, беше съкрушителен. Силата на движещия се кон и ездач, съсредоточена върху един малък участък, събори противника му от седлото. Той рухна на земята със звук, наподобяващ стоварваща се върху склад за метални отпадъци лавина.

Балтазар обърна коня си и запрати копието настрана. Смъкна се от седлото и извади меча си. Тялото на противника му лежеше по гръб, извито под неестествен ъгъл. Без да обръща внимание на стенанията му, Балтазар застана над него с разкрачени крака и вдигна меча си високо във въздуха и насочено надолу острие. Наслади се на мига, след което заби меча в земята, на няколко сантиметра от врата на мъжа.

Изръмжа отвратено, обърна се и се запъти с широка крачка към палатка, украсена със символ с глава на бик. Медицинският екип, който чакаше наблизо, побърза да се погрижи за ранения рицар.

Оръженосецът на Балтазар му помогна да свали бронята. Под ризницата от метални брънки имаше защитно подплатено облекло. Противникът му носеше по-традиционните подплънки от памук, които предлагаха малка защита. Балтазар обичаше да има предимство. Във вътрешността на копието му имаше сплав, която не му позволяваше да се строши като дървеното копие на противника му.

Все още по ризница, Балтазар седна зад волана на едно „Бентли“ с подвижен покрив, червено като умбрийско вино, и се отдалечи от арената. Даде газ и дванайсетцилиндровата кола с две турбини вдигна сто километра в час за по-малко от пет секунди. Макар че колата можеше да вдигне почти до триста и двайсет, той караше само с половината от тази скорост. Измина няколко километра, преди да завие по алея, която водеше покрай грижливо поддържани морави до огромна каменна къща в стил на испанска вила.

Паркира бентлито пред къщата и тръгна към вратата. Къща с такива размери обикновено изискваше голям персонал, но Балтазар държеше само един прислужник — доверен камериер, който изпълняваше и функциите на забележителен майстор готвач. Балтазар обитаваше само няколко от стаите. Когато трябваше да се свърши нещо, викаше членовете на личната си армия, които живееха в бараки, недалеч оттук, когато не обикаляха земите на огромното имение.

Камериерът го посрещна на вратата. Въпреки дискретните си маниери и домакинските си умения той беше майстор по бойни изкуства и умел въоръжен бодигард. Балтазар се запъти към къщичката до басейна и се съблече чисто гол. Преплува осемстотин метра в басейна с олимпийски размери, след което влезе в горещата вана и остави гнева да се оттече от него. След това облече бяла роба с качулка, която приличаше на монашеско расо.

Дори в широката роба Балтазар представляваше величествена фигура. Одеянието прикриваше дебелите му ръце и крака, но едва побираше широките му рамене. Внушителната му глава сякаш бе изваяна от гранит, който по някакво чудо на природата е бил превърнат в плът и кръв.

Той нареди на камериера никой да не го безпокои и се заключи в галерията с портретите.

Стените на огромното помещение бяха покрити с изображения на предците на Балтазар. Той си наля коняк в тумбеста чаша, завъртя я и отпи, след което я остави и се запъти към маслена картина от осемнайсети век. Картината изобразяваше млада, наскоро омъжена жена и висеше на стената близо до облицованата с плочи камина. Балтазар доближи лицето си на сантиметри от портрета и очите им се срещнаха. Той постави ръцете си върху гравирани панели от двете страни на картината.

Миниатюрни сензори, разположени зад очите на портрета, сканираха ретините му и съпоставиха резултата с данните в компютъра. Скритите в панелите скенери сравниха отпечатъците от дланите и пръстите му с наличните данни. Чу се тихо щракване, а после част от стената се отмести и зад нея се разкри стълбище.

Той слезе по него и стигна до стоманена врата, която се отваряше с комбинация от бутони. Зад нея имаше стая, стените, на която бяха покрити с шкафове със стъклени витрини, херметически затворени и с контролирана температура и влажност, за да предпазят стотиците дебели томове, подредени по дати.

В книгите бе описана историята на семейство Балтазар от над две хиляди години. Хрониките разказваха за палестинския произход на семейството и за преместването му на остров Кипър, където процъфтяло като прочути корабостроители. Членовете на семейство Балтазар осигурили корабите за Четвъртия кръстоносен поход. Участвали в кървавото разграбване на Константинопол, където отмъкнали толкова злато, колкото можели да поберат корабите им.

След този поход семейството поело риска да се обвърже безусловно с кръстоносците. Преместило се в Западна Европа и се присъединило към групировка, която използвала откраднатото злато, за да създаде огромна империя. Оттогава насам всяко раждане, смърт и брак, включително и случилите се по-рано още в Кипър, били записвани. Деловите сделки, враждите, личните дневници… Всяка подробност, все едно колко бе грозна, смущаваща или престъпна, бе увековечена между кориците на украсените със злато томове.

Балтазар бе изчел всяка дума във всеки том и кръстоносното минало на семейството му бе това, което бе подхранило интереса му към турнирите и рицарството. Вграден в стената компютър с интерактивен екран позволяваше въвеждането на нова информация и изпълняваше функцията на списък с препратки.

На една платформа в центъра на стаята седеше каменен идол — фигура на мъж с вдигнати длани и леко свити в лактите ръце, сякаш очакваше да му подадат нещо. Имаше широко брадато лице и устни, отворени в почти злобна усмивка. От главата му стърчаха два еднакви рога. Богът Ваал имаше специално място тук, защото той бе съименник на фамилията Балтазар^[1], която още от началото си го молеше за благосклонност и да охранява съкровищата му.

Бяха използвали този идол в жестоки ритуали на човешки жертвоприношения. Отначало го бяха държали на ръба на огнена яма. Каменните крака още бяха черни от дима. В тежки времена жреците на Ваал бяха принасяли в жертва новородени, като ги бяха поставяли в наведените ръце, откъдето те се изтърколваха в пламъците. Сега вместо от пращящ огън пространството пред идола бе заето от олтар. На олтара имаше сандъче, изработено от черно дърво и украсено с десетки скъпоценни камъни.

Балтазар вдигна капака и извади по-малка дървена кутия без никаква украса. Вътре имаше няколко свитъка пергамент, които Балтазар разгъна върху олтара. Баща му беше показал съдържанието на кутията, когато семейството все още живееше в Европа. Пергаментите разказваха за историята на семейството, преди да избяга в Кипър. Но едва когато порасна и изучи арамейския език, Балтазар проумя мрачните тайни, които бяха довели до изгнанието им.

Докато четеше инструкциите, оставени от древния му праотец, Виктор усещаше как тежестта на вековете притиска плещите му. След миг внимателно върна пергаментите в кутията и затвори капака.

Вдигна почти безцветните си очи и срещна каменния поглед на Ваал. Стори му се, че древният бог се взира право в душата му. От статуята сякаш се излъчваше сила, която се вля в тялото на Балтазар. Той вдъхна невидимите й повеи, пи от нея като прежаднял пътник, докато накрая му се стори, че ще се пръсне.

Отдръпна се заднешком към вратата, обърна се и се изкачи по стълбите към кабинета си. Все още разтърсен от преживяването, успокои нервите си, като си допи коняка. После вдигна телефона, натисна клавишите и съобщението му стигна до Адриано по верига от връзки, всяка една от които бе предназначена да прикрие източника.

Балтазар жадуваше да разбере подробности за осуетената катастрофа и кражба. Искаше да разбере кой е човекът, провалил плановете му. Който и да беше, щеше да го сполети същата участ като стотиците други, влезли в конфликт с членовете на семейство Балтазар — бавна и болезнена смърт.