Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (25)

24

Докато Остин вкарваше джипа на определеното му място в подземния гараж, Карина отвори очи и примигна. В кръвта й навярно все още имаше следи от наркотика, защото се бе унесла броени минути след като напуснаха дома на Бенсън. Последното, което помнеше, беше пейзажът на Вирджиния, който се нижеше край тях.

Тя се огледа объркана.

— Къде сме?

— В убежището на цар Нептун — заяви Остин с безизразно лице.

Излезе от колата и отвори вратата до шофьора. Внимателно улови Карина под ръка и я поведе към най-близкия асансьор, който със свистене ги издигна до първия етаж. Вратите се отвориха и двамата излязоха във фоайето — централното място във впечатляващата трийсететажна сграда на НАМПД от матирано зелено стъкло в Арлингтън, Вирджиния.

Карина огледа преддверието с водопадите, аквариумите до стените и огромния глобус в центъра на морскозеления мраморен под. Във фоайето кипеше оживление, по-голямата част от което се дължеше на туристическите групи, които се разхождаха наоколо, въоръжени с камери.

— Прекрасно е! — промълви Карина с разширени от удивление очи.

— Добре дошла в щабквартирата на Националната агенция по морско и подводно дело — каза гордо Остин. — В тази сграда има над две хиляди морски учени и инженери. Хората, които работят тук, осигуряват подкрепа за още три хиляди души от редиците на НАМПД и корабите, пръснати навсякъде из световния океан.

Карина се завъртя като балерина.

— Мога да остана тук цял ден.

— Не си първата, която го казва. А сега да минем от великолепното към смешното.

Качиха се обратно в асансьора, който безшумно ги изстреля на друг етаж. Излязоха в постлан с дебел килим коридор и тръгнаха към врата, на която нямаше табелка. Остин я въведе в кабинета си с махване на ръка, достойно за „Алфонс и Гастон“^[1].

Скромният ъглов кабинет на Остин беше пълна противоположност на зашеметяващата панорама, която се разкриваше пред очите на посетителите, минали през входа на НАМПД. Агент по недвижими имоти би го описал като удобен. Подът бе застлан с тъмнозелен килим. Обзавеждането се състоеше от два стола, шкаф и малък диван. На ниска лавица имаше книги, посветени предимно на технически морски въпроси и философия.

За разлика от стандартните бюра в повечето кабинети във Вашингтон, които заемаха цели акри, тук бюрото можеше да се измери в квадратни сантиметри. На стената имаше снимки на Остин с грубоват на вид по-възрастен мъж, който можеше да му е близнак, но несъмнено беше баща му, и снимки на множество изследователски плавателни съдове на НАМПД. Въпреки непривлекателните си размери, кабинетът предлагаше впечатляващ изглед към река Потомак и Вашингтон.

— Интериорният ми дизайнер е във ваканция — извини се Остин, извади от малък хладилник две бутилки вода, подаде едната на Карина и я покани да седне на стола. Той самият седна зад бюрото и надигна водата си. — Наздраве!

— Sante^[2] — отвърна тя и се огледа наоколо. — Изобщо не е смешно. Много е функционално и уютно.

— Благодаря. С един колега имаме обща секретарка, която приема съобщенията. Често отсъствам и не прекарвам много време тук — само по време на специални задачи, като тази.

Извади от джоба си диск със снимките и го пъхна в компютъра на бюрото си. На екрана се появи лого на „Нешънъл Джиографик“, последвано от заглавие: „Разкопаване на миналото на забравена цивилизация“. Заглавието беше от статия, посветена на разкопките в хетското селище. Остин кликна с мишката и на екрана се появиха миниатюрни изображения на всички снимки.

Бенсън беше направил стотици снимки. Остин зададе командата „АЛБУМ“ с трисекунден интервал и завъртя екрана, за да може Карина да вижда снимките.

След няколко минути Карина посочи към екрана.

— Това е!

Снимката на екрана показваше неколцина покрити с пръст работници, застанали на ръба на дълбока яма, с лопати в ръце. Недалеч от тях стоеше надзорникът им — пълен европеец с лека твърда шапка и чисти къси панталони и риза. От пръстта на дъното на ямата стърчеше островърха могила.

Остин прегледа около двайсет и пет снимки. Поредицата му показа как изравят главата на статуя. После изкопаха раменете й и тогава работниците успяха да прокарат въжета под мишниците и да я вдигнат от дупката. В по-късните снимки пръстта бе изчистена. Бенсън бе направил няколко близки кадъра на лицето с разбития нос, както и снимки отпред, отзад и в профил.

— Определено прилича на нашата статуя — каза Карина. — За съжаление това е всичко, с което разполагаме. Една снимка. В задънена улица сме.

Остин бръкна в джоба си и извади статуетката, която бе взел от полицата над камината на Бенсън. Сложи я на масата пред Карина.

— Може и да не сме.

Карина си пое дълбоко въздух.

— Това е миниатюра на Навигатора. Къде я намери?

— В къщата на Бенсън.

Тя взе статуетката и я вдигна.

— Фактът, че изобщо съществува, подсказва, че е направена по оригинала. — Сбърчи чело. — Доколкото знаем, статуята е била пренесена от Сирия в Багдад и никога не е била показвана. Къде може да е било направено това копие?

Остин посегна към телефона си.

— Да питаме човека, който знае.

С помощта на телефонния указател той откри името на болницата, която се намираше най-близо до къщата на Бенсън, и набра номера. Рецепционистката го свърза със стаята на Бенсън. Остин включи телефона на високоговорител. Фотографът изрече с дрезгав глас едно „здравейте“, но когато Остин се представи, се оживи. Каза, че има мозъчно сътресение и контузии, но няма фрактури.

— След няколко дни ще ме изпишат. Разбрахте ли нещо за тия копелета?

— Нищо конкретно. Чудехме се къде сте намерили статуетката над камината. Миниатюрата на статуята, която сте снимали на разкопките в Сирия. Дали някой не е направил копието още там, на разкопките?

— Не. Веднага я натовариха и я отнесоха. Някой може да е направил копието от другата статуя.

Остин и Карина се спогледаха неразбиращо.

— Каква друга статуя? — попита тя. — Мислехме, че има само един Навигатор.

— Съжалявам. Щях да ви спомена, но както знаете, когато дойдохте, не бях много във форма. Имаше и втора статуя. Германецът, който ръководеше разкопките, каза, че статуите може да са били поставени на входа на някоя важна сграда или гробница. Направих няколко снимки на старото момче, но това беше преди дигиталната епоха. Онази проклета жега буквално съсипа филма.

— Какво се случи с втората статуя? — попита Остин.

— Хванахте ме натясно. Заминах на други снимки. От „Джиографик“ искаха снимки на туземки с голи гърди, затова ме изпратиха в Самоа. Преди няколко години бях в Истанбул, правех снимки във връзка с Османската империя. Намерих фигурката на една сергия. Продавачът беше бандит, но въпреки това я купих.

— Помните ли къде се намира сергията?

— Някъде в Капалъ Чарши, покрития пазар. Вътре имаше цял куп такива статуетки. По дяволите! Обезболяващото спира да ми действа. Трябва да повикам сестрата. Когато откриете мръсниците, които ме халосаха, обадете ми се.

— Добре — обеща Остин, благодари на Бенсън, пожела му бързо оздравяване и затвори.

Карина изглеждаше така, сякаш е седнала на пружина.

— Втора статуя! Трябва да я намерим!

Остин си представи огромния Истанбул, такъв, какъвто го помнеше от една задача в Черно море преди няколко години. Капалъ Чарши се простираше на няколко акра — лабиринт от магазини, които можеха да вземат ума на всекиго. Спомни си плановете на Дзавала.

— В момента една група от НАМПД е в Истанбул, ще помагат при проучването на едно древно пристанище. Джо Дзавала може да провери базара вместо нас.

— И после какво? — попита Карина. — Ако намери продавача? Ние сме тук, а той е там. Каква полза ще имаме?

Имаше право.

— Ще проверя дали има едно място на самолета.

— Нека да са две — каза тя и вдигна ръка, за да му попречи да възрази. — Ще съм ти от голяма полза. Познавам човек в Истанбул, който има връзки с пазара на антики. Вярно, че е контрабандист, но само на маловажни артефакти. На няколко пъти съм го използвала, за да се добера до по-едра риба. Познава всички тъмни търговци в Истанбул. Може да ни спести време. И ще ти съдейства само ако работата мине през мен.

Остин размисли около секунда върху предложението й. Щеше да е приятно хубавата италианка да му прави компания, но имаше и други причини да приеме — причини, които нямаха нищо общо с мъжкото му либидо. Тревожеше се за безопасността на Карина, ако остане сама. Бедите сякаш я дебнеха на всяка крачка. Остин щеше да е по-спокоен, ако може да я държи под око. Информаторът й можеше да им спести много работа. Карина бе успяла да открие Навигатора, когато много други се бяха провалили.

Тя продължаваше да настоява и го засипваше с допълнителни причини да тръгне с него. Млъкна едва когато той сложи пръст на устните си. Остин се обади на Дзавала и го попита дали има място за двама пътници. След кратък разговор затвори и се обърна към Карина, която беше попивала жадно всяка дума:

— Приготви си багажа. Самолетът излита в осем вечерта. Ще те закарам до хотела и ще дойда да те взема в пет.

Карина се наведе напред и го дари с продължителна целувка, от която той буквално започна да се гърчи от удоволствие.

— Ще стане по-бързо, ако взема такси. Ще те чакам.

Само след секунди вече беше излязла и Остин чу как стъпките й заглъхват по коридора. Погледна към часовника на ръката си. Винаги държеше една пътническа чанта готова за тръгване. Трябваше само да я вземе и можеше да потегля.

Докато шофираше към къщата си край реката, се обади на секретарката си и й съобщи, че ще отсъства няколко дни. После позвъни на Елууд Никърсън и остави подобно съобщение. Не навлезе в подробности — някак си се чувстваше неудобно при мисълта да съобщи на заместник-държавния секретар, че ключът към разрешаването на международна криза е една фигурка, голяма колкото кукла, на осем хиляди километра от Вашингтон.