Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (2)

1

Багдад, Ирак, 2003 година

Младата италианка Карина Мечади беше бясна. От нея хвърчаха искри като от римска свещ. Очите й гневно обхождаха отломките, пръснати по пода на работните кабинети в Иракския национален музей — разпилени папки и листове, сякаш завихрени от вихрушка, разбити на трески бюра и столове, изпочупена техника… Безсмислието на това унищожение й вдъхваше ужас.

От устата на Карина изригна гневна тирада относно родителите, сексуалната ориентация и смелостта на вандалите причинили този хаос.

Вълните от неприличен и бърз италиански се плиснаха около главата на младия ефрейтор от военноморския флот на САЩ, който вървеше до нея с пушка М4 в ръце. Единствените италиански думи, които знаеше морякът, бяха „пеперони“ и „пица“, но не му трябваше речник, за да разбере, че чува ругатни, с които би се гордял всеки хамалин с изкривен от работа гръб.

Непристойният език изглеждаше още по-удивителен, като се имаше предвид от чии уста идва. Карина беше една глава по-ниска от морския пехотинец. Беше стройна жена, но бойната униформа, която военните я накараха да облече, я правеше да изглежда по-дребна, а с бронираната жилетка приличаше на костенурка, която е прекалено малка за черупката си. Шлемът, който покриваше дългата й черна коса, беше паднал толкова ниско над челото й, че почти скриваше сините й като метличина очи.

Карина забеляза удивената усмивка на моряка, изчерви се и спря тирадата си.

— Извинете…

— Няма нищо, госпожо — успокои я ефрейторът. — Ако някога решите да станете инструктор по строева подготовка, Военноморските сили ще ви приемат с радост.

Червенината изчезна от мургавото лице на Карина. Пълните устни, които бяха създадени не за ругатни, а за съблазняване, се извиха в широка усмивка, която разкри съвършени бели зъби. Сега, когато вече не говореше разпалено, гласът й звучеше тихо и спокойно. С лек акцент тя каза:

— Благодаря за предложението, ефрейтор О’Лиъри — и отново погледна към опустошението в краката си. — Както виждате, много се вълнувам, когато видя нещо такова.

— Не ви виня, че побесняхте… — бузите на моряка пламнаха и той отклони погледа си. — Извинете! Че се ядосахте, госпожо. Това е адска бъркотия.

Елитната Републиканска гвардия на Саддам Хюсеин беше организирала защитна позиция върху единайсетте акра на музейния комплекс в сърцето на Багдад на западния бряг на река Тигър. Иракските войници се бяха разбягали, за да си спасят живота и музеят беше останал незащитен в продължение на трийсет и шест часа. Из комплекса бяха вилнели стотици грабители, преди най-накрая да ги прогонят.

Членовете на Републиканската гвардия бяха съблекли униформите си и бяха изгорили цели купища лични карти в бързането си да заживеят като цивилни. В последен жест на съпротива някой бе написал на една от стените в двора „СМЪРТ НА ВСИЧКИ АМЕРИКАНЦИ!“.

— Вече видяхме всичко, което трябваше да видим тук — сви устни Карина.

Следвана на няколко крачки от ефрейтор О’Лиъри, тя излезе от кабинетите. Тежката й походка не беше само заради армейските ботуши. Усещаше как я притиска чувство на страх при мисълта за това, което щеше да намери — или нямаше да намери, в галерията, където в над петстотин витрини бяха изложени най-ценните експонати на музея.

Докато вървеше по дългия централен коридор, опасенията й нараснаха. Няколко саркофага бяха отворени, видя и статуи с отсечени глави.

Карина влезе в първата галерия и замря, без да може да си поеме дъх. Заброди като умопомрачена из залата — сякаш огромна прахосмукачка бе минала през всички витрини.

Доскоро тук имаше артефакти от Вавилон. Над един от счупените шкафове се бе навел пълен мъж на средна възраст. До него стоеше млад иракчанин, който при влизането им вдигна автомат „Калашников“.

Морякът вдигна пушката.

Набитият мъж вдигна глава и го погледна през дебелите си очила. В погледа му се четеше не страх, а отвращение. Очите му се преместиха към Карина и лицето му се озари от четиринайсеткаратова усмивка.

— Моя скъпа, госпожице Мечади! — възкликна сърдечно мъжът.

— Здравейте, доктор Назир! Радвам се, че сте добре — отвърна Карина и се обърна към моряка: — Ефрейтор, това е Мохамед Ясим Назир, главен уредник на музея.

Морякът свали оръжието си. След кратка пауза, за да покаже, че американецът не го е уплашил, иракчанинът последва примера му. Двамата военни продължиха да се гледат внимателно.

Назир се приближи и стисна ръката на Карина.

— Не трябваше да идвате толкова скоро. Още е опасно.

— И вие сте тук, професоре.

— Разбира се! Това е животът ми.

— Напълно ви разбирам — кимна Карина. — А и районът около музея е обезопасен. Освен това ефрейтор О’Лиъри не ме изпуска от поглед — и тя погледна към ескорта си.

Назир сбърчи чело.

— Надявам се този господин да е по-добра охрана от приятелите си. Ако не беше смелостта на колегите ми, бедствието щеше да е пълно.

Карина разбираше гнева на Назир. Американските войници пристигнаха четири дни след като уредниците на музея съобщиха за грабежа. Карина отчаяно се бе опитала да ги накара да се раздвижат по-бързо. Беше размахала под носа на американските офицери картата от ЮНЕСКО, която висеше на врата й, но те й казаха, че ситуацията е прекалено неясна и опасна и затова не могат да взимат прибързани решения.

Не виждаше смисъл сега да спори кой е виновен. Щетите вече бяха факт.

— Говорих с американците. Казаха, че ако са дошли по-рано, е щяло да има кървава баня — обясни тя.

Назир хвърли убийствен поглед към морския пехотинец.

— Разбирам! Били са прекалено заети да охраняват петролните кладенци.

По тъмнокафявото му лице нямаше и капка съчувствие — очевидно би предпочел кръвопролитието пред разграбването на музея.

— И за мен случилото се е ужасно! — каза Карина.

— Е, не е толкова зле, колкото изглежда — отбеляза Назир с неочакван оптимизъм. — Артефактите, откраднати от тази витрина, бяха незначителни. За щастие след инцидентите през 1991 година разработихме план за непредвидени ситуации. Уредниците преместиха по-голямата част от артефактите в тайни помещения, за които знаят само петимата най-висши служители на музея.

— Това е прекрасна новина, професоре!

Слънчевото настроение на Назир обаче не продължи дълго. Той подръпна нервно брадата си.

— Иска ми се и останалите новини да бяха толкова добри — промърмори той и в гласа му прозвуча нотка на печал. — Други части на музея не извадиха късмет. Крадците са отмъкнали най-големите съкровища от Месопотамия. Взели са свещената ваза и маската от Уарка, статуята от Басетки, плочата от слонова кост на лъвицата, която напада нубийче, и двата еднакви медни бика.

— Тези предмети са безценни!

— За разлика от дребните крадци, които прогонихме от музея, хората, изнесли най-ценните антики, са знаели какво правят. Оставили са Черния обелиск например.

— Значи са знаели, че оригиналът е в Лувъра.

Устните на Назир се свиха в мрачна усмивка.

— Не са пипнали нито едно копие! Били са много организирани, подбирали са внимателно. Елате, ще ви покажа.

Назир поведе малката групичка към надземните складове. Рафтовете покрай стените бяха празни. Подът беше покрит с десетки делви, съдини и чирепи. Карина ритна настрана една военна униформа.

— Републиканската гвардия се е отбила и тук — вметна тя. — Имате ли някаква представа колко предмети липсват?

— Ще ни трябват години, за да разберем. Мисля, че са изчезнали около три хиляди артефакта. Иска ми се да можех да кажа, че това е най-лошото.

Влязоха в зала, където бяха изложени римски антики. Професорът бутна настрана лавицата до един ъгъл, и разкри тайна врата, чиито стъклени вратички бяха разбити, а стоманената решетка — огъната навътре. Започна да рови в джоба си и извади свещ и запалка.

Слязоха по тясното стълбище и стигнаха до широко отворени метални врати. Не се виждаха никакви признаци за насилствено нахлуване. Зад вратата имаше стена. Бетонните тухли бяха извадени, за да се отвори широк проход.

Минаха през отвора и се озоваха в задушна стая, в която не влизаше чист въздух. Ноздрите им се изпълниха с непоносима воня. На прашния под имаше отпечатъци, оградени с жълта лента, която следователите бяха поставили на местопрестъплението.

Карина се огледа.

— Къде се намираме?

— В склада на сутерена. Има пет стаи. Малко хора в музея знаят, че това място съществува. Точно затова мислехме, че тук колекцията ще е на сигурно място. Както виждате, сгрешили сме.

Професорът описа полукръг със свещта. Жълтата светлина освети множество пластмасови кутии, нахвърляни безразборно из помещението.

— Никога не съм виждала подобен хаос! — прошепна Карина.

— Кутиите бяха пълни с цилиндрични печати, мъниста, монети, стъклени шишенца, амулети и бижута… Хиляди предмети са изчезнали — каза тихо Назир и приближи свещта към пластмасови кутии, наредени покрай стените. — Изобщо не са се занимавали с тези. Очевидно са знаели, че са празни.

Ефрейтор О’Лиъри огледа хаоса с опитното око на уличен боксьор.

— Ако мога да попитам, сър, откъде са знаели как да намерят това място?

Месестите устни на Назир сякаш увиснаха.

— Вие, американците, не сте единствените, които трябва да се чувствате виновни. Подозираме, че някой от персонала, някой, който познава добре музея, е съобщил на крадците за съществуването на тази стая. Взехме отпечатъци от всички, освен от началника на охраната, който така и не се появи.

— Ето защо не видях признаци от насилствено отваряне на вратата — обади се Карина.

— Крадците са влезли тук също като нас, но са забравили да си вземат фенерчета или не са очаквали, че ще им трябват — обясни Назир и вдигна парче изгорял стиропор. — Взели са това от горния етаж и са си светили с него. Стиропорът гори бързо и изпаренията са ужасни. Намерихме на пода връзка ключове. Най-вероятно са ги изпуснали и после не са успели да ги намерят. Пропуснали са трийсет шкафа с най-ценните цилиндрични печати и десетки хиляди златни и сребърни монети. Според грубите ми изчисления изчезналите предмети са около десет хиляди. Но и стотици кутии са останали недокоснати, слава на Аллах.

Минаха един след друг през една врата и се озоваха в по-голямо помещение с антики с всевъзможна големина и форма.

— Това са предметите с предварителна идентификация. Щяхме да ги включим в основната колекция в хода на работата. Някои са тук от години.

— Отпечатъците водят насам — отбеляза Карина.

— Крадците очевидно са мислели, че в тази стая има нещо ценно. Но няма как да разберем дали нещо е изчезнало, преди да прегледаме инвентарните списъци. А и в момента сме прекалено заети с опити да си върнем някои от по-ценните предмети.

— Чух, че имало амнистия — намеси се тя.

— Така е. И това, което стана след амнистията, донякъде възвърна вярата ми в хората. Донесоха ни хиляди предмети, включително маската от Уарка. Предполагам, че връщането на експонати ще продължи, но както знаеш, най-ценните вероятно вече са в ръцете на някой богат колекционер от Ню Йорк или Лондон.

Карина въздъхна. Кражбите очевидно бяха планирани внимателно и подготвяни със седмици. Безскрупулни европейски и американски дилъри приемаха поръчки от богати клиенти за конкретни предмети.

Бизнесът с антики бе станал почти толкова доходоносен, колкото и търговията с наркотици. Главните пазари бяха в Лондон и Ню Йорк. Антики от незаконни разкопки в Гърция, Италия и Южна Америка често се изпираха през Швейцария, където предметите придобиваха законен статут след пет години престой в страната.

Карина стоеше сред празните кутии безмълвна. След миг се обади:

— Може би ще успея да ускоря процеса на амнистия.

— Но как? Вече разгласихме навсякъде за нея.

Тя се обърна към моряка:

— Ще ми е нужна помощта ви, ефрейтор О’Лиъри.

— Заповядаха ми да изпълня всичко, което поискате от мен, госпожо.

Карина се усмихна загадъчно.

— Точно на това разчитах.