Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (3)

2

Паважът се тресеше под тежестта на двайсет и петтонната бойна машина „Брадли“. Дълго преди да се появи пред очите на минувачите вибрациите по тротоара ги предупреждаваха за приближаването й. Когато машината зави зад ъгъла и се затъркаля по булеварда, един мъж, който вървеше покрай витрините на изоставените магазини, бързо се шмугна в малка странична уличка и се притисна в рамката на малка врата, където щеше да е невидим за нощните светлини на машината.

Мъжът не сваляше поглед от нея, докато шумното чудовище не се скри. Едва тогава той събра кураж и излезе от уличката. Глухият тътен на бомби, който съпътстваше напредването на водените от американци военни части, не се чуваше. За сметка на това в нощния въздух се носеха отделни изстрели, които от време на време прерастваха в престрелки. Явно в битката бе настъпило затишие, докато коалицията и оцелелите защитници обмисляха следващите си стъпки.

Мъжът мина покрай грандиозна, но обезобразена статуя на Саддам Хюсеин, но не спря. Вървя около десетина минути и стигна до малка странична уличка. Извади фенерче-химикалка и под светлината на тънкия му червен лъч огледа една подробна карта на града. После внимателно я сгъна и я прибра в джоба заедно с фенерчето. Без колебание зави по улицата.

Макар че беше едър мъж — над метър и осемдесет — той се движеше през потъналия в непрогледен мрак град безшумно като сянка. Бе развил уменията си да се промъква незабелязано след седмици обучение в лагер, ръководен от бивши членове на френския Чуждестранен легион, американските Делта Форс и британския Отдел за специални операции. Можеше да се промъкне и в най-строго охранявана сграда, за да изпълни мисията си. Макар че беше специалист в занаята си и владееше над десет начина за убийство, предпочитаното от него оръжие си оставаше смазващата сила на огромните му ръце с дебели пръсти.

Беше изминал дълъг път дотук. Живееше със семейството си в едно малко градче в Южна Испания, когато благодетелят му го откри. Нямаше още осемнайсет години и работеше в кланица. Приятно му беше да убива всичко — от пилета до крави, и се опитваше да внесе в работата си поне малко оригиналност, когато можеше. Нещо вътре в него го караше да копнее за по-велики неща.

Мечтата му за малко да се изпълни. Един ден удуши свой колега, който го подразни в някакъв дребен спор. Обвиниха го в убийство и го пратиха в затвора, докато вестниците не спираха да вдигат шум, че е син на бившия официален гаротер на Испания от времето, когато удушаването е било одобреният от държавата метод за екзекуция.

Един ден мъжът, който щеше да се превърне в негов благодетел, пристигна в затвора с кола с шофьор. Седна в килията и заговори:

— Имаш гордо и славно минало и те очаква велико бъдеще.

Младежът слушаше прехласнат, докато непознатият разказваше подробно за службата на семейството му на държавата. Мъжът знаеше, че баща му е останал без работа при премахването на гаротата през 1974 година. Той променил името си и се е оттеглил в малка ферма, където влачеха жалко и оскъдно съществуване и където баща му умря безпаричен и с разбито сърце, оставяйки вдовица и дете.

Благодетелят искаше младият мъж да работи за него. Затова подкупи надзирателите и съдията, срещна се със скърбящото семейство на убития и им даде повече пари, отколкото мъртвият можеше да спечели за сто живота, и обвиненията срещу младия мъж бяха свалени. Изпратиха го в частно училище, където научи няколко езика, а след това го обучиха на военно изкуство. Професионалните убийци, които го взеха под крилото си, бързо разбраха, че е надарен ученик. Скоро започнаха да го изпращат на индивидуални мисии за отстраняване на неудобни. Обаждаха му се по телефона, даваха му инструкции, той изпълняваше мисията, а швейцарската му банкова сметка набъбваше.

Преди да дойде в Багдад, беше убил някакъв свещеник-активист, който подклаждаше съпротива в една от мините на благодетеля му в Перу. Беше на път обратно към Испания, за да се срещне с благодетеля си, когато получи съобщение да влезе тайно в Ирак преди нахлуването на американците. Настани се в малък хотел и се свърза с необходимите хора.

С разочарование узна, че задачата му не е да убива, а да организира изнасянето на някакъв предмет от Багдадския музей. Ситуацията обаче имаше и своята хубава страна — можеше буквално от първия ред да наблюдава нашествието, както и смъртта, и унищожението, които то сееше.

Отново огледа картата и изсумтя доволно. Беше на минути от целта.