Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (40)

39

Вдовицата на мъртвия гмуркач от потъналия кораб живееше в старомодна триетажна къща, която очевидно е била елегантна, преди годините да вземат своя дан. Старата жълта боя се лющеше. На прозорците висяха кепенци под най-различни ъгли. Усещането за разруха обаче свършваше при прясно окосената морава и грижливо поддържаните цветни лехи покрай къщата.

Остин натисна звънеца. Не чу звън, затова почука на вратата. Никой не отговори. Той почука отново.

— Идвам!

Иззад един от ъглите на къщата се показа белокоса жена.

— Извинете — каза тя с ведра усмивка. — Бях в градината.

— Госпожа Хъчинс? — попита Остин.

— Викайте ми Телма.

Тя отърси пръстта от ръцете си и протегна ръка първо на Остин, а после и на Дзавала. Дланта й беше загрубяла, а ръкостискането — учудващо здраво.

Остин и Дзавала се представиха.

Тя присви суровите си сини очи, за да ги види по-добре.

— Когато се обадихте, не ми казахте, че сте красавци — ухили се жената. — Щях да се поиздокарам, а не да ви се явявам като някоя дърта гарга. Значи сте открили шлема на Хъч.

Остин посочи към черокито, паркирано пред къщата.

— В багажника на джипа е.

Телма закрачи решително по алеята и отвори капака на колата. Двамата бяха отстранили морската растителност и месингът и медта блестяха на слънцето.

Телма погали с пръсти края на шлема.

— Наистина е на Хъч — каза тя и избърса една сълза от окото си. — Той още ли е долу?

Остин си спомни ухиления череп.

— Боя се, че да. Искате ли да уведомим бреговата охрана, за да върнат останките му за погребение?

— Оставете дъртия глупчо на мира — отговори Телма. — Ако го извадят, ще заровят костите му в земята. Никак няма да му хареса. След смъртта му се омъжих още два пъти, за още двама глупчовци, но Хъч беше първият и най-добрият. Не мога да му причиня подобно нещо. Елате отзад. Сами ще проведем погребална служба.

Остин размени развеселен поглед с Дзавала. Телма Хъчинс не беше крехката възрастна дама, която си представяха. Беше висока жена с изправена стойка и леко изгърбване на едното рамо, както често се случва с остаряването, а походката й бе енергична, а не клатушкаща се. Тя заведе Остин и Дзавала до очукана дървена маса под избелял чадър „ЧИНЦАНО“. Настани ги и каза, че веднага се връща.

Отзад къщата изглеждаше още по-зле, но дворът беше идеално поддържан. Навсякъде имаше цветни лехи, както и зеленчукова градина, която можеше да изхрани цяла армия вегани. Един мърляв ретривър се приближи и започна да точи лиги на коляното на Остин.

Телма излезе от къщата с три бутилки бира и се извини, че е от евтината.

— Когато ми увеличат обществената осигуровка, ще започна да пия „Стела Артоа“. Засега се налага да я карам на тая пикня. — Тя погледна към кучето. — Виждам, че сте се запознали с Лъш.

Наля малко бира в една купичка и се ухили, когато кучето хукна към нея и започна да ближе пенестата течност. После вдигна бутилката си.

— За Хъч! Знаех си, че все някой някога ще открие стария пират.

Чукнаха се с бутилките и отпиха.

— Преди колко време е изчезнал съпругът ви? — попита Остин.

— Първият ми съпруг. — Тя отпи голяма глътка бира и сви устни. — Хъч хвърли топа през пролетта на 1973 година. Къде го открихте?

Остин разгърна картата, която бе купил, и посочи към хикс, драснат с молив.

— По дяволите! — възкликна Телма. — Това е на километри разстояние от мястото, където си мислех, че е корабът със съкровището.

— Кораб със съкровище ли? — не разбра Дзавала.

— Така го наричаше оня глупак Хъч. Точно той го уби.

— Можете ли да ни кажете какво се е случило? — попита Остин.

Очите й сякаш се обърнаха навътре.

— Съпругът ми беше роден и израснал в залива. По време на Втората световна война се записал в отдела за военноморско гмуркане и станал гмуркач, при това, доколкото съм чувала, доста добър. След края на войната купил оборудването, с което си служел. Оженихме се и той започна да се занимава с гмуркане срещу заплащане като странично занимание. Основно караше рибарска лодка — точно така откри кораба. Мрежата се закачила в него. Разрушеният кораб наистина го смаял.

— И защо така, Телма? — попита Остин.

— Хъч познаваше всички потънали кораби и лодки в залива. Беше се гмуркал до не един и два от тях. Беше историк аматьор. Правеше купища проучвания. Никъде нямаше данни, че в тази част на залива някога е потъвал кораб.

— Изобщо ли не ви каза къде се намират отломките? — попита Дзавала.

— Устата на съпруга ми беше заключена по-здраво от чесапийкска стрида. Просто беше много старомоден. Смяташе, че жените са клюкарки по природа. Обеща, че ще ми каже, след като ми извади малко злато.

— Какво го е накарало да реши, че сред тези отломки има злато? — попита Остин.

— Много хора не знаят, че някога в целия тукашен район е имало златни мини. Мериленд, Вирджиния… Чак до Пенсилвания.

— Не се учудвам. Самият аз разбрах едва миналата година, че районът около Чесапийк е бил място с много златни мини — каза Остин. — Натъкнах се на един бар „Златна мина“ в Мериленд и открих, че е наречен на една изчерпана златна мина недалеч от него.

— Съпругът ви е предположил, че част от това злато някак си се е озовало на кораба? — попита Дзавала.

— Не беше само предположение, хубавецо — подръпна тя верижката на врата си. На нея имаше златна висулка с форма на конска глава. — При първото си гмуркане откри това. Подари ми го и обеща, че ще има още. — Въздъхна тежко. — О, Хъч! — промълви. — За мен ти беше по-ценен от всякакви съкровища!

— Съжалявам, че ви връщам към тези спомени — каза Кърт.

Ведрата усмивка отново грейна.

— Не се притеснявайте, Кърт. Съжалявам, че не успях да се овладея.

Дзавала имаше въпрос.

— Ние двамата с Кърт едва успяхме да извадим шлема от водата. А с прикрепен нагръдник е още по-тежък. Чудех се как съпругът ви е успявал да си го слага и сваля сам.

— О, не беше сам! Когато откри кораба, работеше с един моряк, Том Лоури, затова трябваше да го посвети в тайната. Том стана негов помощник при гмуркането. Хъч му обеща да разделят поравно всичко, което открият.

— Жив ли е още Том? — попита Остин.

— Онзи кораб уби и него — отговори Телма. — От бреговата охрана се досетиха, че Хъч е загазил там долу. Може би маркучът му за въздух се е оплел. Том беше силен като бик, но нямаше плочки и си обичаше биричката, ако схващате какво имам предвид. Беше неимоверно предан на Хъч. Предполагам, че се е навел над ръба, без да мисли, паднал е и се е удавил.

— Не би ли трябвало бреговата охрана да намери лодката, хвърлила котва до отломките? — попита Остин.

— Изви се внезапна буря. Лодката се откъснала от котвата и морето я понесло. Откриха тялото на Том и лодката на километри разстояние от мястото, на което се гмуркаше Хъч. Продадох лодката на един от приятелите на Хъч и по-късно се омъжих за него.

— Казахте ли на някого за съкровището?

Тя енергично поклати глава.

— Дори и на бреговата охрана не казах. Онзи кораб носеше лош късмет. Вече беше убил двама души. Не исках пак да стана вдовица — нито аз, нито някоя друга жена в града.

— Колко пъти се е гмуркал Хъч? — попита Дзавала.

— Отиде там два пъти. — Тя попипа верижката на врата си. — Първия път намери висулката. Втория… ами, сигурно се е гмурнал пак, след като намери делвата.

Остин остави бирата си.

— Каква делва, Телма?

— Стара. От глина. Зеленикавосива, със запечатан отвор. Намерих я в лодката. Навярно Хъч и Том са я оставили там. Все още е покрита с водорасли. Прекалено е лека, за да има вътре злато, но така и никога не изпитах желание да я отворя. Реших, че отвътре ще изтече още лош късмет. Като от кутията на Пандора.

— Може ли да видим делвата? — попита Остин.

Телма изглеждаше смутена.

— Иска ми се да бяхте дошли по-рано. Преди няколко дни я дадох на един човек, който мина от тук. Каза, че пишел книга и чул клюките из града за Хъч и потъналия кораб. Когато му казах за делвата, попита дали може да я вземе и да я даде да я видят на рентген. Съгласих се.

— Този човек случайно да се казва Саксън? — попита Остин.

— Точно така. Тони Саксън. Хубав мъж, но не колкото вас. Познавате ли го?

— Бегло — усмихна се със съжаление Остин. — Спомена ли къде е отседнал?

— Не — отговори тя след минутен размисъл. — Нали не съм му издала нищо ценно? Тази къща има нужда от много ремонти.

— Най-вероятно не сте — успокои я Остин. — Но шлемът е ваш и струва цяло състояние.

— Достатъчно, за да ремонтирам тази съборетина и да я боядисам? — попита тя.

— Може дори да ви останат пари за няколко каси „Стела Артоа“ — увери я Остин.

Отклони поканата й да отпразнуват случая с още една бира и двамата с Дзавала пренесоха шлема от джипа в дневната. Остин увери Телма, че ще я свърже с експерт по морско оборудване. Тя им благодари с целувка по бузата.

Остин тъкмо се канеше да се качи в джипа, когато видя къс хартия, увит около чистачката на предното стъкло. Разгъна го и прочете написаното с химикалка съобщение.

„Уважаеми Кърт, съжалявам за амфората. До 18:00 часа ще съм в «Тайдуотър Грил». Аз черпя. А.С.“

Остин подаде бележката на Дзавала, който я прочете и се усмихна.

— Приятелят ти казва, че той черпи. Какво по-хубаво от това?

Остин седна зад волана и пое към брега. Беше видял табелата за „Тайдуотър“ на влизане в града и си спомняше как да намери ресторанта с изглед към залива. Двамата с Дзавала влязоха в бара и завариха Саксън погълнат от риболовна дискусия с бармана. Когато видя Остин, той се усмихна и се представи на Дзавала. Предложи им да опитат бира от една местна пивоварна и тримата занесоха чашите си на една странична маса.

Остин не обичаше да губи, но не се и вкисваше, когато се случеше. Повдигна чашата си за тост.

— Поздравления, Саксън. Как успяхте?

Саксън отпи от бирата и избърса пяната от мустаците си.

— Черна работа и късмет — отговори той. — Смятах да се съсредоточа върху този район. След като подпалиха кораба ми, насочих вниманието си от западния бряг на Северна Америка към източния.

— Защо смятате, че е било палеж? — попита Остин.

— Няколко дни преди пожара получих от един брокер предложение за купуване на кораба. Казах, че това е научен проект и не се продава. По-късно същата седмица подпалиха кораба.

— Кой беше купувачът?

— Запознахте се с него при разбулването на Навигатора. Виктор Балтазар.

Остин си спомни гневния поглед на Саксън, когато Балтазар влезе в склада на „Смитсониън“.

— Разкажете ни с какво Чесапийк привлече вниманието ви — подкани го той.

— Открай време смятам, че съществува, макар и малка възможност районът на Чесапийк да е Офир заради златните мини в областта. Съскуехана също ме заинтригува. Преди няколко години там, близо до реката, в Микениксбърг, Пенсилвания, бяха открити плочи със знаци, които може да са финикийско писмо.

— Какво ви насочи към Телма Хъчинс?

— След като откраднаха Навигатора, бях съкрушен. Не знаех какво да правя, затова дойдох тук и започнах да наобикалям центрове за гмуркане и исторически общества. Съпругът на Телма или по-вероятно помощникът му може да са се раздрънкали пред някого. Започнах да дочувам слухове за потопен кораб със съкровища. Чух за Телма и я издирих. Тя ми предложи да взема амфората. Очевидно не можа да устои на чара ми.

— Очевидно — измърмори Остин. — Как ни открихте?

— Ако НАМПД иска да остане незабележима, предлагам да си боядисате автомобилите в цвят, който няма да привлича толкова внимание, вместо в това прекрасно тюркоазено. Бях тръгнал да закуся, макар и късно, когато видях колата ви. Проследих ви до работилницата за лодки, видях как разтоварвате оборудването, наблюдавах колата ви и накрая ви проследих до къщата на Телма. Сега може ли и аз да ви задам един въпрос? Откъде разбрахте за кораба?

Остин му разказа за идентичния Навигатор в Турция и за картата, гравирана на статуята.

Саксън захихика.

— Значи ключът е бил една проклета котка! Още от самото начало подозирах, че статуята не е само една. Мислех, че са били две и са охранявали входа на някой храм.

— Соломоновия храм? — припомни си Остин разговора с Никърсън.

— Много е вероятно да е бил той — съгласи се Саксън и сбърчи чело. — Чудя се защо хората, откраднали оригиналната статуя, не са стигнали до потъналия кораб.

— Може да не са толкова умни, колкото нас — предположи Остин. — Амфората е у вас. Какво смятате да правите с нея?

— Отворих я. В момента проучвам съдържанието й.

— Не си губите времето. Какво имаше вътре?

— Отговорът зависи от вас, Кърт. Надявам се, че ще можем да се споразумеем. Ще ми се отрази добре, ако мога да използвам архивите на НАМПД. Не ме интересуват нито златото, нито съкровището. Само знанието. Искам да открия Савската царица повече от всичко на света. С готовност признавам, че съм обсебен от нея.

Остин изви устни в гримаса и се обърна към Дзавала:

— Мислиш ли, че трябва да сключим сделка с тоя съмнителен тип?

— Пфу! Кърт, знаеш, че си умирам за романтика. Гласувам за него с две ръце и два крака.

Остин вече бе взел решение. Помощта на НАМПД щеше да е малка цена за експертните знания на Саксън. Възхищаваше се от находчивостта на писателя, както и от упоритостта му.

Той измери Саксън с втренчен поглед.

— Ще направя вота единодушен, но при две условия.

Лицето на Саксън помръкна.

— Какво е първото ви условие?

— Да ми кажете какво сте намерили в амфората.

— Папирус — отговори веднага Саксън. — Второто условие?

— Вие да черпите и този път.

— Ей богу! Остин, много сте жесток! Как само се възползвате от човек в такова отчаяно положение — измърмори Саксън и завъртя единия край на мустака си.

После се ухили, провикна се към бармана и вдигна три пръста във въздуха.