Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (23)

22

Юконът спря на паркинга на яхтклуба на Потомак и Остин излезе. Вторият агент ги следваше с джипа на НАМПД. Той паркира, метна ключовете на Остин и влезе в юкона.

Флаг се наведе през прозореца.

— Хайде някой път да вечеряме в Лангли. Можем да отегчим Джейк до смърт с истории от Студената война.

— По онова време си бяхме доста тъпички — поклати глава Остин.

Флаг се разсмя.

— Да, а също така и страшни късметлии.

Той включи на скорост и потегли.

Остин закрачи покрай редицата от лодки. Наоколо се виждаха няколко души, но като цяло речният бряг беше сравнително тих. Остин се спря, за да огледа една стара елегантна моторница с кабина за живеене.

Дървената лодка с бял корпус беше дълга около шестнайсет метра и махагоновият релинг беше излъскан до блясък. Името на корпуса беше „Лавли Лейди“^[1]. Един мъж седеше на стол на палубата и четеше „Вашингтон Пост“. Той зърна Остин, остави вестника и стана от стола.

— Какво мислите за нея? — попита мъжът.

Остин беше почитател на класическите яхти и сдържания лукс, който се излъчваше от тях, толкова различен от безвкусните демонстрации на екстравагантност, които можеха да се видят в някои от съвременните плавателни съдове, завързани пред клуба.

— Името й казва всичко.

— Така е.

— Знам, че не е учтиво да питам за възрастта на една дама, но се чудех на колко е.

— Не се тревожете, че ще обидите старото момиче, приятелю. То знае, че днес е също толкова красиво, колкото в деня на раждането си през 1931-ва.

Остин плъзна поглед по елегантните линии на моторницата.

— Предполагам, че идва от работилницата за лодки „Стивънс“ в Калифорния.

Събеседникът му вдигна вежди.

— Това звучи като нещо повече от обикновено предположение. „Стивънс“ са я построили за един от по-малко известните членове на семейство Вандербилт. Искате ли да се качите и да я разгледате по-отблизо, господин Остин?

Устните на Остин се извиха в напрегната усмивка. Флаг неслучайно го бе оставил близо до лодката. Той мина по късото мостче, качи се на палубата и се здрависа с мъжа, който се представи като Елууд Никърсън.

Никърсън беше висок и жилав, с телосложение на тенисист. Загорялото му лице беше сравнително гладко. Можеше да е и на шейсет и няколко, и на седемдесет и няколко. Беше облечен в износени жълто-зелени шорти, изтъркани яхтени обувки и тениска с надпис „УНИВЕРСИТЕТ ДЖОРДЖТАУН“, която беше почти дрипа. Късо подстриганата му бяла коса, добре поддържаните му нокти, както и лекият акцент, придобит от частно училище, подсказваха, че не е лентяй, който само се шляе по лодките.

Той изгледа Остин със суровите си сиви очи.

— Радвам се да се запознаем, господин Остин. Благодаря, че дойдохте. Съжалявам за мелодраматичните шеги. Бих ви предложил ром „Барбанкур“ с кубчета лед, но май е много рано.

Никърсън знаеше какво пие Остин в последно време. Или беше надничал в барчето му, или имаше достъп до файловете с лична информация на правителствените служители.

— Никога не е прекалено рано за чашка хубав ром, но ще се задоволя с вода и обяснение — отговори Остин.

— Водата мога да ви я осигуря незабавно. Отговорите на въпросите ви ще отнеме малко повече време.

— Разполагам с време.

Никърсън се провикна към капитана на лодката, че са готови за тръгване. Капитанът включи двигателите, а помощникът му развърза въжетата. Лодката навлезе навътре в реката и пое по течението.

Никърсън заведе Остин в просторен салон на палубата, в центъра, на който стоеше правоъгълна махагонова маса, излъскана като огледало.

Никърсън го покани да седне. После извади от хладилника бутилка с изворна вода и му наля.

— Работя в Близкоизточния отдел на Държавния департамент, където изпълнявам ролята на главен надувко и момче за всичко — обясни той. — Този излет е с разрешението на шефа ми, Държавния секретар. Реши, че на този етап ще е най-добре да не се замесва.

— Ровили сте в данните ми в „Личен състав“, което показва разрешение на по-високо ниво от „Фоги Ботъм“.

Никърсън кимна.

— Когато доведохме въпроса до знанието на Белия дом, вицепрезидентът Сандекър предложи да се обърнем към шефа ви, директор Пит. Той каза да стоварим проблема на вас.

— Много великодушно от негова страна — измърмори Остин. „Типично за Пит“, помисли си той. Дърк обичаше решенията да се вземат от хора, за които е по-вероятно да останат засегнати от последствията им.

Никърсън забеляза иронията в гласа на Остин.

— Господин Пит прояви разбиране към желанията ни. Има пълно доверие в способностите ви. Решението да проверим миналото ви беше мое. Носи ми се славата на внимателен човек.

— Както и загадъчен.

— В досието ви пише, че не проявявате търпение в разговорите за запълване на времето. Ще мина направо към въпроса: преди два дни в кабинета ми дойде Петер Де Врис от АНС. Де Врис е един от най-уважаваните специалисти по криптоанализ в света. Съобщи ни нещо, което ни стресна.

През следващите двайсет минути Никърсън подробно описа откриването на папката на Джеферсън в Американското философско общество, както и дешифрирането на тайното съобщение в нея.

След като приключи разказа си, той зачака реакцията на Остин.

— Да видим дали съм разбрал правилно — каза Остин. — Един изследовател в организация, основана от Бен Франклин, се натъква на отдавна изчезнала папка с кодирана кореспонденция между Томас Джеферсън и Мериуедър Луис. Джеферсън е писал на Луис, че вярва, че финикийците са стигнали до Северна Америка и са скрили свещена реликва в златните мини на Соломон. Луис пише на Джеферсън и му казва, че ще дойде да го види. После умира по пътя.

Никърсън въздъхна дълбоко.

— Знам. Звучи абсолютно фантастично.

— Какво общо има тази фантастична история с НАМПД?

— Бъдете търпелив и ще ви обясня.

Той подаде на Остин дебела папка с листове.

— Това са копия от документите на Джеферсън, както и на дешифрираните съобщения. Информацията е озаглавена и каталогизирана според източника.

Остин отвори папката и внимателно огледа стегнатия дисциплиниран почерк на Джеферсън. След като прелисти няколко страници, попита:

— Сигурен ли сте, че е автентично?

— Документите на Джеферсън са истински. Тепърва предстои да разберем дали са исторически верни.

— Във всеки случай това откритие ще промени всички предпоставки — каза Остин. — Имате ли представа каква може да е реликвата?

— Някои от анализаторите, които проучиха текста, предположиха, че може да е Ковчегът на завета. Вие как мислите?

— Много е възможно кивотът да е бил унищожен по време на вавилонския плен на евреите. Освен това съм чувал, че се намира под купчини натрошени камъни в някаква африканска мина. Етиопците твърдят, че е у тях, но малцина са го виждали. Кивотът или не, тази находка ще бъде истинска историческа бомба.

— Прав сте. Кивотът навярно отдавна е станал на трески. Знаем, че това, което е било пренесено в Северна Америка, много е тревожело Джеферсън.

— И вие изглеждате разтревожен.

— Защото наистина съм. Метафората ви с бомбата е неприятна, но точна.

— Какво ви притеснява, търсачите на съкровища ли?

— Не. Безпокои ни, че тази находка може да подпали пожар, който ще започне в Близкия изток, а оттам ще се разрасне и ще обхване Европа, Азия и Северна Америка.

Остин почука по корицата на папката.

— Как е възможно това да подпали пожар?

— Има групи, които ще приемат откритието като знак, че трябва да бъде издигнат трети Соломонов храм, който да стане дом на тази реликва. Построяването на нов храм ще наложи разрушаването на джамията на Храмовия хълм — третото най-свещено място за исляма. Само слухът за находката може да предизвика насилствена реакция от страна на мюсюлманите по цял свят. За тях новината, че в Северна Америка е направено такова откритие, ще означава единствено заговор, измислен от Съединените щати. Ще ни обвинят, че подбуждаме антиислямски сили да унищожат нещо, което е свещено за исляма. В сравнение с това, което ще последва, всички предишни конфликти в този регион ще изглеждат като детска игра.

— Това не е ли прекалено прибързано? Още дори не знаете каква е тази реликва.

— Няма значение. Единственото важно нещо е как ще я приемат хората. Преди няколко години в Израел се роди червена телица и някои хора видяха в това началото на поредица от събития, които ще доведат до края на света. За бога, това беше само една червена крава.

Остин се замисли над думите на Никърсън.

— Защо сега се безпокоите?

— Вече има прекалено много хора, които знаят за тази папка. Можем да направим всичко по силите си, за да запушим дупките, през които изтича информация, но рано или късно тя ще излезе на бял свят. Държавният департамент ще прибегне до дипломатически стратегии, за да смекчи удара, ако има такъв, но ние ще трябва да вземем други мерки.

Остин знаеше от опит, че в правителството има повече течове, отколкото в рибарска лодка.

— С какво мога да помогна аз? — попита той.

Никърсън се усмихна.

— Разбирам защо Дърк Пит остави този въпрос във вашите ръце. Най-добрата ни защита е истината. Трябва да открием какво са донесли финикийците. Ако е кивотът, ще го заровим за хиляда години. Ако не е, можем да сложим край на историята, когато и ако излезе на бял свят.

— Това е все едно да се опитвате да намерите игла в купа сено. НАМПД е агенция за проучване на океаните. Не е ли по-разумно да използвате разузнавателни служби, които действат на сушата?

— Опитахме. Без повече информация просто няма смисъл. НАМПД може да ни помогне поради уникалната си позиция. Бихме искали да се съсредоточим не върху артефакта, а върху кораба и пътуването. Вашият опит с гробницата на Колумб ви прави идеалния човек, който да ръководи операцията.

Остин присви очи.

— Ако успеем да разберем откъде са тръгнали, ще стесним периметъра на търсене. Това е смислена идея, по която си струва да се поработи.

— Надяваме се да е нещо повече от идея.

— Можем да опитаме. Говорим за пътуване, което се е състояло преди хиляди години. Ще говоря с колегата си Пол Траут. Той е експерт по компютърно моделиране и може да успее да пресъздаде маршрута.

Никърсън имаше вид на човек, свалил от тесните си рамене огромно бреме.

— Благодаря! Ще кажа на капитана да обърне назад.

Остин се замисли за разговора им. У Никърсън имаше нещо, което го притесняваше. Служителят на Държавния департамент изглеждаше искрен, но твърденията му бяха изречени прекалено гладко, а освен това изглеждаше по-прикрит, отколкото Остин очакваше от човек на неговата позиция. Може би непочтеността бе необходим инструмент за оцеляване на по-високите правителствени нива. Остин реши да не обръща внимание на съмненията си, но да не ги забравя, и да се съсредоточи върху непосредствения проблем.

Отново финикийците.

Май се сблъскваше с тези древни моряци на всяка крачка. Започна да замисля стратегия. Щеше да се обади на Траут и да го накара да започне да работи по проблема. Тони Саксън щеше да изпадне в екстаз, ако знаеше, че правотата на ексцентричните му теории за контакти с двете Америки преди Колумб ще бъде доказана и то най-вероятно с международна криза. Остин искаше отново да погледне Навигатора, но този път щеше да доведе свой собствен експерт по въпросите, свързани с финикийците.

Мобилният телефон в джоба му вибрираше. Той натисна бутона и каза:

— Кърт Остин.

Един мъжки глас отговори:

— Тук е сержант Колби от окръжната полиция, господин Остин. Намерихме името ви в портфейла на госпожица Мечади.

Мускулите на лицето на Остин се стегнаха, докато слушаше полицаят, който съобщаваше подробностите с монотонния глас, присъщ на професията му.

— До трийсет минути съм при вас — каза Остин и се запъти към лоцманската кабина. Докато подканваше капитана да изстиска и последната капка сила от двигателите на „Лавли Лейди“, Никърсън беше в салона и говореше по телефона.

— Остин налапа стръвта — казваше той. — Прие задачата.

— Като се има предвид това, което знам за него, щях да се учудя, ако не беше я приел — отговори гласът от другия край.

— Мислиш ли, че планът ще сработи?

— Надявам се. Ще съобщя на другите — отговори събеседникът му и затвори.

Никърсън остави телефона и се загледа напред. Една тайна отпреди три хиляди години може би щеше да се разбули, докато той е жив. Жребият беше хвърлен. Той отиде до барчето и извади бутилка и чаша. „Майната му на доктора с неговите заповеди да стоя настрана от пиячката“ — помисли си той и си наля чаша силно бренди.