Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (35)

34

Анджела почувства, че я побиват тръпки.

Нямаше абсолютно никаква причина за ледената студенина между лопатките й. Често оставаше в библиотеката след работно време и никога не бе изпитвала нервност, задето работи сама. Напротив, имаше нещо успокоително в това да е заобиколена от мъдростта на вековете.

Помисли си, че чува глас, който извиква нещо. Не беше сигурна. Беше съсредоточена върху материалите за Мериуедър Луис.

Единственият друг човек в сградата беше шефката й. Може би Хелън Улси й беше пожелала „лека нощ“.

Анджела се облегна на стола и въздъхна с облекчение. Досега беше чакала търпеливо — надяваше се Улси да напусне сградата, преди Пол и Гамей Траут да се върнат. Не можеше да сдържи въодушевлението си. Имаше да им разказва толкова много неща.

Тя наклони глава на една страна. Тишина. Нещо не беше наред.

Анджела стана от стола и прекоси тихата читалня. Излезе в тъмен коридор и натисна ключа на осветлението. Коридорът остана потопен в мрак. Сутринта трябваше да се обади на техниците. Тръгна по коридора към светлината, която се процеждаше от вратата на Хелън.

Спря и почука тихо. Отговор не последва. Хелън навярно бе забравила да угаси лампата. Анджела отвори вратата и замръзна на място.

Улси все още седеше зад бюрото си със скръстени в скута ръце. Главата й беше наведена назад под странен ъгъл, като на счупена кукла. Устата й беше широко отворена, мъртвите й очи се взираха в тавана. Бледото й гърло бе белязано от пурпурно червеникави следи.

В главата на Анджела отекна безмълвен писък. Тя притисна ръка към устата си и едва потисна гаденето си.

Бавно излезе заднишком от кабинета. Инстинктът я подтикваше да хукне към изхода. Загледа се в неосветения коридор, но някакво първично усещане за опасност я възпря да се втурне към тъмните сенки. Вместо да тръгне към изхода, тя хукна обратно към вътрешността на сградата.

Тромавата фигура на Адриано излезе от мрака. Той беше повредил ключа за лампата с джобно ножче и очакваше младата жена да изпадне в паника и да се втурне право в ръцете му. Тя обаче се беше обърнала и беше хукнала в обратната посока като заек, който се прибира на сигурно място в бърлогата си.

Кръвта на Адриано кипеше след убийството на Наблюдателката. Прекалено лесно беше. Мисълта за предизвикателство го въодушеви. Убийството беше много по-забавно, ако преди това имаше преследване.

Той мина покрай кабинета на Улси и хвърли поглед, за да се наслади на делото си. Улси беше последната от дълга поредица от Наблюдатели, внедрени във Философското общество. Системата на Наблюдателите датираше отпреди векове. Наблюдателите дискретно постъпваха на работа в центрове на обществото по цял свят и единствената им задача беше да дадат сигнал при първия намек, че Тайната е разбулена.

Преди два века друг Наблюдател от Философското общество ги беше предупредил за откритието на Джеферсън. Наблюдателят беше един от учените, които бившият президент бе помолил да преведат думите от пергамента. Унищожаването на документите на Джеферсън трябваше да сложи край на мисията му, но тогава откриха връзката с Мериуедър Луис и тази изтървана нишка трябваше да се прибере с помощта на убийци, изпратени в територията Луизиана.

Улси не можеше да знае, че първото й обаждане като Наблюдател е задвижило верига от събития, които щяха да доведат до края й. Задачата й беше да съобщава за всякакви сериозни търсения за пътувания на финикийците до Америка. Тя прилежно съобщи новината за папката на Джеферсън. Когато получи инструкциите да я предаде по куриер, в библиотеката вече бе дошъл представител на Държавния департамент, за да прибере материалите за Джеферсън. Улси сърдито обвини помощничката си, но й казаха да не споменава за инцидента пред Анджела. Когато се обади пак, за да съобщи, че семейство Траут е дошло при Анджела, подписа смъртната си присъда.

Наредиха й да се погрижи Анджела да остане след работно време. Адриано дойде в музея след затварянето му, очисти библиотекарката и безуспешно се помъчи да устрои засада на помощничката й.

Той продължи да крачи по коридора, като натискаше методично дръжката на всяка врата. Всички кабинети бяха заключени. Стигна до място, на което се пресичаха четири коридора, и подуши въздуха като хрътка.

Щрак!

Звукът от спускането на резе беше едва доловим. По време на преследване сетивата на Адриано бяха изострени докрай. Той се обърна надясно и тръгна по коридора към една врата. Отвори я и пристъпи в тъмна стая.

Никога не беше влизал в библиотеката, но познаваше разположението й. След като Анджела откри папката, той изпрати хора, които да огледат сградата. Смяташе се за професионалист и искаше да познава добре потенциалното място за убийство.

Знаеше, че в затъмнената стая има хиляди книги, натрупани във високи шкафове, подредени в няколко успоредни редици.

Когато чу отварянето и затварянето на вратата, Анджела приклекна между две редици. Беше се отправила към изход в дъното на помещението. Сигурна беше, че биенето на сърцето й ще я издаде.

Адриано натисна ключа на стената и помещението се обля в светлина.

Анджела се смъкна на четири крака и запълзя към края на редицата, а оттам по тясна пътека между лавиците и стената.

Слухът на ловец на Адриано долови влаченето на колене и длани по пода.

Той закрачи по пътеката. Не бързаше — спираше да надникне между лавици, преди да продължи. Можеше да открие Анджела само за секунда, но искаше да удължи лова и да увеличи ужаса на плячката си.

След като провери няколко редици, видя на земята някакъв предмет и мина между лавиците, за да го огледа по-отблизо. Беше обувка. На около метър от нея лежеше друга. Анджела се беше събула по чорапи, за да приглуши звука от движенията си.

Адриано се подсмихна и сви и отвори пръсти.

— Ела при мен, Анджела — изрече благо, като майка, която вика детето си.

Неочакваното изричане на името й я накара да скочи на крака и да се втурне към изхода. Зад нея меко затупкаха бързи стъпки. Една ръка се протегна и я сграбчи за блузата. Тя изкрещя и се опита да се отскубне. Адриано нарочно я остави да го направи. Обичаше да играе с жертвите си.

Анджела се шмугна между редиците и притисна гръб към една лавица.

Адриано заобиколи следващата редица рафтове и бебешкото му лице се подаде над книгите.

— Здрасти! — каза той.

Анджела се обърна и видя кръглите сини очи. Опита се да изкрещи, но викът замря в гърлото й.

— Анджела!

Един женски глас току-що бе извикал името й.

Първият инстинкт на Адриано беше да нападне натрапницата. Той се придвижи в посока към гласа. Щеше да събори новодошлата с един удар на пода, бързо да се отърве от нея и да се върне при Анджела.

Зави зад един ъгъл и близо до вратата видя двама души: червенокоса жена и мъж, който бе по-висок дори от него. Появата му сякаш ги стресна, но бързо се съвзеха.

— Къде е Анджела? — попита жената.

Адриано не отговори. Измежду рафтовете обаче се чу ясно скимтенето на Анджела.

Позите им показваха, че нямат намерение да се предават. Мъжът закрачи към него. Жената понечи да го заобиколи и да мине в гръб.

Адриано не беше свикнал да му се съпротивляват. Ситуацията ставаше сложна. Той се престори, че пристъпва към мъжа, а после се обърна и хукна към изхода в дъното. Натисна един от ключовете за осветление и побягна от стаята.

— Анджела, добре ли си? — попита Гамей. — Ние сме Пол и Гамей Траут.

— Внимавайте! — викна Анджела. — Преследва ме!

Лампите отново светнаха.

Анджела се втурна напред и се хвърли на врата на Гамей. Тялото й се разтърси от ридания.

Пол набързо огледа стаята. После отвори вратата на изхода и излезе в коридора. Всичко беше спокойно. Той се върна в стаята с лавиците.

— Отиде си. Кой беше тоя мръсник?

— Не знам — отговори Анджела. — Убил е Хелън. А после погна мен. Знаеше как се казвам.

— Входната врата беше отключена — отбеляза Пол. — Загубихме се, докато търсехме кабинета ти, а после те чухме да викаш. Казваш, че е убил шефката ти?

Макар че се ужасяваше при мисълта да се върне на местопрестъплението, Анджела ги поведе по коридора към кабинета на Улси. Траут бутна вратата с крак и влезе. Отиде до бюрото и приближи ухото си до зейналата уста на Улси, но нито чу, нито усети дишане. Не очакваше да е жива, особено като се има предвид ъгълът, под който висеше главата й, а и всички тези белези по гърлото й.

Той се върна в коридора. Гамей бе прегърнала младата жена. Тя видя сериозното изражение на съпруга си, извади мобилния телефон и позвъни на 911. После тримата излязоха навън и застанаха до стълбището пред входа, за да чакат идването на полицията.

Патрулната кола се появи след по-малко от пет минути. Двама филаделфийски полицаи слязоха и след разговора си със семейство Траут и Анджела повикаха подкрепление. Извадиха оръжията си. Единият влезе вътре, а другият започна да обикаля сградата.

Адриано се отдели от прикритието си — едно дърво в малкия парк срещу входа на библиотеката. Върху меките му черти играеха червените и сини светлини на полицейската кола. Той погледна с любопитство към високия мъж и червенокосата жена, които бяха прекъснали лова му.

Втора полицейска кола наби спирачки. Появиха се още двама полицаи.

Адриано се стопи сред сенките и се изгуби сред дърветата, без да го забележат. Беше търпелив. Знаеше къде живее Анджела. И когато тази вечер се прибереше у дома, той щеше да я чака.