Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (32)

31

Двамата Траут минаха с бърза крачка покрай опашката туристи, строени за разходка с екскурзовод, минаха по една странична улица и се отдалечиха от шума и суетенето около Залата на независимостта в посока към Библиотеката на Американското философско общество — двуетажна тухлена сграда с изглед към тих парк.

Анджела Уърт седеше на работното си място в ъгъла на една от читалните. Тя погледна към тях и вдигна вежди. Зашеметяващата двойка, която се приближаваше към бюрото й, никак не приличаше на обикновени изследователи.

Мъжът беше впечатляващо висок, с панталони в цвят каки с идеален ръб и синьо-зелено ленено сако над бледозелена риза. На врата си имаше елегантна вратовръзка. Високата жена до него можеше да е слязла от страниците на списание „Вог“ и заедно с това приличаше на състезателка по триатлон. Маслиненозелените копринени панталони се диплеха край атлетичното й тяло и тя сякаш не вървеше, а се носеше над пода.

Жената спря пред бюрото на Анджела и протегна ръка.

— Госпожа Уърт? Казвам се Гамей Траут. Това е съпругът ми Пол.

Тя се усмихна, показвайки малката дупка между предните си зъби, която с нищо не намаляваше привлекателността й.

Анжела осъзна, че седи със зяпнала уста. Бързо възвърна самообладанието си и стана, за да се ръкува.

— Вие сте хората от НАМПД, които ми се обадиха вчера.

— Точно така — потвърди Пол. — Благодаря, че ни приехте. Надявам се, че не се натрапваме.

— Съвсем не. С какво мога да ви помогна?

— Разбрахме, че вие сте човекът, открил отдавна изчезналата папка с документи на Джеферсън — каза Гамей.

— Точно така. Откъде разбрахте?

— Държавният департамент се свърза с НАМПД, след като АНС дешифрира съдържанието на папката.

Анджела беше опитала да се свърже с приятеля си в криптографския музей на АНС. Дийг така и не й се обади.

— „Държавният департамент“ ли казахте?

— Точно така — потвърди Гамей.

— Не разбирам. Те защо се интересуват от това?

— Имате ли представа какво е имало в папката? — попита Гамей.

— Опитах се да го дешифрирам, но съм само аматьор. Дадох го на един приятел от АНС. Какво става?

Семейство Траут се спогледаха.

— Може ли да поговорим на някое по-уединено място? — попита Гамей.

— Разбира се. Да отидем в кабинета ми.

Кабинетът на Анджела беше малък, но добре подреден. Тя седна зад бюрото си и предложи на посетителите столове. Пол Траут отвори тънко кожено куфарче, извади една папка и я сложи на бюрото.

— Това е единственият ни екземпляр, затова ще се наложи да ви преразкажем какво пише вътре — каза той. — Материалите, които сте открили, подсказват, че Джеферсън е споделил с Мериуедър Луис убедеността си, че финикийски кораб е прекосил Атлантическия океан преди почти три хиляди години и е донесъл в Северна Америка свещена реликва, може би библейски предмет. Държавният департамент се притеснява, че независимо дали е вярна или не, тази история може да разбуни духовете в Близкия изток.

Анджела слушаше запленена как Пол и Гамей се редуват да обясняват какво съдържа папката. Умът й кипеше. Езикът й сякаш бе залепнал за небцето. Очите й бяха изцъклени, като след удар с електрически ток.

— Анджела — погледна я Гамей, — добре ли сте?

Анджела се прокашля притеснено.

— Да… Добре съм, мисля… — едва отговори тя, но бързо успя да възвърне самообладанието си.

Гамей продължи:

— Осъзнахме, че възможностите ни да разберем повече за тези древни пътувания са ограничени. Стори ни се, че в Американското философско общество се крият връзки към много нишки от тази история. Джеферсън е бил президент на Обществото. Луис се е подготвял тук за великата си експедиция. Друг един член е казал на Джеферсън, че пергаментът съдържа финикийски думи.

— Не се учудвам — каза Анджела. — Повечето хора дори не подозират за съществуването на тази организация. Помислете си за историята й: основана е от Франклин. Джордж Вашингтон е бил един от членовете й, както и Джон Адамс, Александър Хамилтън, Томас Пейн, Бенджамин Ръш и Джон Маршал. Има клонове в цял свят: Лафайет, Фон Щойбен и Коцюшко. По-късно идват Томас Едисон, Робърт Фрост, Джордж Маршал, Лайнъс Полинг. Има и жени: Маргарет Мийд, Елизабет Агасис. Тази библиотека съдържа милиони документи и доклади, включително „Математически начала на натурфилософията“ на Нютон, описания на някои от експериментите на Франклин, „Произход на видовете“ на Дарвин. Тя е просто умопомрачителна.

— Големината на архивите е и благословия, и проклятие — отбеляза Пол. — Търсим игла в интелектуална купа сено, при това огромна.

— Каталожната ни система няма равна на себе си. Просто ме насочете във вярната посока.

— Мериуедър Луис — каза Гамей. — Според папката с трактата за артишока Луис е разполагал с важна информация, която е искал да съобщи на Джеферсън.

— След разговора ни вчера направих някои справки за Луис. Има много противоречиви мнения във връзка със смъртта му. Според някои е било самоубийство. Други твърдят, че става дума за убийство.

— Това напълно съвпада със загадъчните обстоятелства около папката на Джеферсън — отбеляза Пол. — Откъде да започнем?

Анджела отвори една папка.

— Още като момче Луис бил умен, смел и с приключенски дух. Постъпил в армията, на двайсет и три години станал капитан, а когато станал личен секретар на Джеферсън, бил на двайсет и седем. Джеферсън го смятал за дързък, неустрашим и интелигентен. Три години по-късно го избрал да ръководи една от най-великите експедиции в историята. За да се подготви за пътуването, го изпратил да учи във Философското общество.

— Тук е имало всичко, което е трябвало да научи Луис — заключи Пол.

Анджела кимна.

— Членовете го обучавали по ботаника, астрономия, география и други науки. Бил възприемчив ученик. Експедицията се увенчала с огромен успех.

— Какво се е случило с него след експедицията? — попита Гамей.

— Допуснал може би най-голямата грешка в живота си. През 1807 година приел да стане губернатор на територията Луизиана.

— Грешка ли? — не разбра Пол. — По-скоро бих предположил, че е бил роден за тази работа.

— Повече му подхождало да пътува. Сейнт Луис бил граничен пост, пълен с опасни хора, мошеници и зестрогонци. Трябвало да се бори със заговори, вражди и конспирации. Помощникът му постоянно му подливал вода. Но успял да изкара две години и половина като губернатор преди смъртта си.

— Не е зле, предвид трудностите, през които е минал — отсъди Пол.

— Работата била заседнала и ограничаваща за свободолюбивия му дух — съгласи се Анджела. — Но според повечето сведения се е справил добре.

— Защо е решил да замине за Вашингтон?

— Луис бил репатрирал един вожд на племето мандан. Имало надхвърляне на лимита с петстотин долара и федералното правителство отхвърлило иска на Луис. Имало и слухове за скандал с някаква сделка за земя. Луис казал, че има финансови затруднения и трябва да се върне във Вашингтон, за да изчисти името си. А освен това трябвало да занесе и някакви важни документи.

— Разкажете ни за пътуването, по време на което е умрял — подкани я Гамей.

— Цялата история е изпълнена с противоречия и несъответствия — подхвана Анджела.

— В какъв смисъл? — попита Гамей.

Анджела плъзна по бюрото една карта.

— Луис напуска Сейнт Луис в края на август 1809 година. Тръгва по Мисисипи и пристига във Форт Пикъринг, Тенеси, на петнайсети септември. Изтощен е от жегата, а може би има и лек пристъп на малария. Носи се слух, че по време на пътуването не бил наред с главата и направил опит за самоубийство. Според друг слух през цялото време не спрял да се налива заедно със стари другари от армията. Странно, защото не е имал никакви приятели от армията във форта.

— Има ли нещо вярно в тези слухове? — попита Гамей.

— Това са съобщения от втора ръка. От форта Луис написал писмо на президента Мадисън, което показва, че мисълта му е била съвсем ясна. Пише, че бил изтощен, но вече е много по-добре. И че смята да продължи през Тенеси и Вирджиния по суша. Казва, че носи оригинални документи от експедицията си до Тихия океан, които не иска да попаднат в ръцете на британците, които се очаква да обявят война.

— Какво се е случило после? — попита Пол.

— Две седмици след пристигането си във форта — продължи Анджела — Луис отново потеглил на път. Носел два куфара с документи от експедицията до Тихия океан, куфарче, тетрадка със записки и документи от лично и обществено естество. Дневниците от експедицията са шестнайсет тетрадки, подвързани с червен марокен.

— Навярно му е било трудно да носи всичко това по суша съвсем сам.

— Било е почти невъзможно. Точно затова приел предложението на Джеймс Нийли, бивш индиански агент за племето чикашоу, да вземе още един кон. На двайсет и девети септември напуснали форта: Луис, прислужникът му Перния, един роб и Нийли.

— Не е точно антуражът, който човек би очаквал от губернатор — отбеляза Гамей.

— И на мен не ми е ясен този състав — съгласи се Анджела. — Особено като се има предвид легендата за отдавна загубената златна мина на Луис.

— Става все по-интересно — обади се Пол. — Разкажете ни за тази мина.

— Казват, че по време на експедицията си Луис открил златна мина. Бил казал на неколцина приятели и уж оставил описание на мината, така че ако умре, тя да е от полза за държавата. Сигурна съм, че тази история са я знаели всички. Както и че много хора по Натчез Трейс^[1] са знаели, че губернаторът ще мине оттам.

— Луис е бил изложен на особено голяма опасност — съгласи се Гамей.

— Всеки бандит по Натчез Трейс е мислел за картата и как да я вземе от Луис — добави Анджела.

— Луис не е ли осъзнавал риска? — попита Гамей.

— Знаел е рисковете от това пътуване. Но и преди се е изправял срещу опасности и навярно е мислел, че може да се справи.

— Или пък — предположи Гамей — може толкова отчаяно да е искал да се добере до Вашингтон, че е решил, че рискът си заслужава.

— Може би опасността е била по-близо, отколкото е мислил — включи се Пол. — Нийли.

— Тук има още противоречия — продължи Анджела. — По-късно Нийли заявил, че Луис бил изпаднал в умопомрачение, но групата изминала двеста и четирийсет километра за три дни.

— Не е зле за умопобъркан — отбеляза Пол.

Анджела кимна.

— Командирът на Форт Пикъринг бил притеснен от някои доклади, че Нийли подтиквал Луис да пие. Испанският прислужник на Луис, Перния, също го подканвал да пие. А после Нийли загубил два коня и казал на Луис да продължи с двамата прислужници, докато той търси животните.

Гамей се разсмя.

— Ако Луис е бил умопомрачен, защо Нийли го е оставил да продължи напред с прислужниците?

— Уместен въпрос — съгласи се Анджела. — Но така или иначе се разделили и Луис продължил към странноприемницата „Гриндърс“ заедно с Перния и роба си.

— Странноприемницата „Гриндърс“ ми звучи като място, в което предлагат гадни сандвичи — измърмори Пол.

— За Луис е щяло да е по-добре, ако наистина е била просто закусвалня — отговори Анджела. — Всъщност странноприемницата се състояла от две колиби. Госпожа Гриндър била там заедно с децата си и двама роби. Съпругът й отсъствал. Луис се настанил в едната от хижите, а прислужниците му — в обора. Госпожа Гриндър казала, че около три часа сутринта чула два пистолетни изстрела и че Луис се бил застрелял в главата и гърдите. Смъртно ранен, той успял да стигне до нейната колиба, помолил я да му даде вода, извикал за помощ и умрял няколко часа по-късно. Нийли пристигнал на другия ден.

— Колко удобно! — измърмори Гамей.

— Много удобно, наистина. Нийли говорил с госпожа Гриндър и прислужниците и една седмица по-късно писал на Джеферсън, че Луис се е самоубил заради проблемите си с правителството.

— Ако това наистина беше причина за самоубийство, половината население на страната да го няма. Звучи ми доста съмнително — обади се Пол.

— Така е. Луис е прекарал целия си живот близо до огнестрелни оръжия. Когато обаче се опитал да си пръсне черепа, само се одраскал — съгласи се Анджела. — Взел дългоцевен кремъчен пистолет и се прострелял в гърдите.

— По-скоро някой го е прострелял в тъмната колиба — реши Пол. — Какво знаем за Нийли?

— Уволнили са го като индиански агент след проблеми с чикашоу. Командирът на Форт Пикъринг твърдял, че е лъжец и крадец. Нийли твърдял, че е дал на Луис пари назаем, което е доста съмнително. Знае се, че Луис е имал сто и двайсет долара в брой, които не са били открити след смъртта му. Нийли взел пистолетите на Луис.

— Ами Перния? — попита Гамей.

— Перния бил или испанец, или французин. Появил се незнайно откъде, за да пътува с Луис. По-късно Нийли го изпратил при Джеферсън заедно с коня на Луис. Казал, че по-късно ще изпрати куфарите на семейството и, изглежда, наистина го е направил. Перния посетил майката на Луис, която смятала, че той е замесен в смъртта на сина й.

— Имало ли е някакво разследване?

— Единственият свидетел била госпожа Гриндър, която впоследствие разказала три различни версии на случилото се. Съседите подозирали, че съпругът й е замесен, но когато Джеферсън обявил, че е самоубийство, случаят бил приключен.

— Не казахте ли, че заключението на Джеферсън е почивало изцяло на разказа на Нийли? — попита Пол.

— Точно затова изглежда странно. Джеферсън обявил пред целия свят, че като млад Луис е бил хипохондрик, но по онова време Джеферсън изобщо не го е познавал. Заявил, че Луис бил склонен към депресия, но защо тогава го е изпратил на експедицията до Тихия океан? Обяснил, че депресията се завърнала, след като Луис станал губернатор, но няма доказателства за това. На базата единствено на нещо, чуто от други човек, той отсякъл, че Луис е бил умопомрачен в „Гриндърс“. Това не отговаря на характера на Джеферсън, такъв, какъвто си го представяме — винаги склонен да обмисля всичко най-подробно.

— Ще рискувам с едно предположение, за което няма доказателства — намеси се Пол. — Джеферсън е използвал историята със самоубийството като прикритие. Знае, че е убийство, но нищо не може да направи, а освен това иска да стигне до документите, които му е носел Луис.

— Възможно е. Години по-късно Джеферсън заявил, че Луис е бил убит. Има и друга легенда, в която е намесен и младият роб. Разказват, че умрял, когато бил на деветдесет и пет, и на смъртното си легло заявил, че е било убийство, но не назовал имена.

Пол обобщи чутото:

— Значи имаме трима възможни убийци: Нийли, Гриндър и Перния. От тези тримата Перния е най-вероятният заподозрян. Имал е възможност да го направи. Има и друга възможност: единият от тях или и тримата да са работели за някой друг.

— Луис е носел нещо важно в Монтичело — каза Гамей. — Да предположим, че е бил убит, за да му попречат да го направи. Да се съсредоточим върху това какво се е случило с документите, които Луис е носел на Джеферсън.

— Ако е знаел, че е в опасност — каза Пол, — е нямало да носи документите лично.

— Схвана! — похвали го Гамей.

— Благодаря, но какво съм схванал?

— Луис е дал документите на някой друг, който да ги носи. Кой е човекът, когото най-малко биха заподозрели, че носи нещо ценно?

Анджела се разсмя.

— Младият роб!

— Дявол да го вземе, много съм добър! — възхити се Пол сам на себе си. — Робът навярно е помогнал на Перния да занесе куфарите до Монтичело. Сигурно е имал възможност да ги даде тайно на Джеферсън.

— Какви са тия приказки за роби и Монтичело?

Хелън Улси, шефът на Анджела, бе видяла хората в кабинета на Анджела. Сега стоеше на прага и на лицето й бе изписана широка усмивка.

Анджела побърза да стане.

— О, здрасти, Хелън! Обсъждахме факта, че Джеферсън е имал роби, макар че е твърдял, че всички хора са равни.

— Колко интересно! Ще ме запознаеш ли с приятелите си?

— Извинявай! Това са Пол и Гамей Траут. А това е началникът ми, Хелън Улси.

Здрависаха се. Улси погледна към папката на бюрото с ясния надпис „Джеферсън“.

— Това не е ли същият материал, който ми донесе онзи ден, Анджела?

Гамей посегна и взе папката. Сложи я на коленете си и положи ръце отгоре й.

— Папката е наша — каза тя. — Анджела ни помага с информация за Мериуедър Луис.

— С Гамей работим в НАМПД — обясни Пол, защото реши, че полуистината е за предпочитане пред пълната лъжа. — Занимаваме се с историческо изследване за важността на Тихия океан за Съединените щати. Решихме да започнем с Луис, който е ръководил първата експедиция за достигане до океана.

— Значи сте дошли на най-подходящото място — каза Улси.

— Анджела е много услужлива — потвърди Гамей.

Улси ги помоли да я повикат, ако имат нужда от помощта й.

Гамей я проследи с поглед как прекосява читалнята.

— Студенокръвна риба — окачестви я тя.

Анджела се разсмя.

— Наричам я Госпожица Всезнайка, но вашият прякор по ми харесва — изражението й стана сериозно. — Нещо става. Преди няколко дни й дадох копие на папката на Джеферсън. Тя каза, че ще съобщи на борда на директорите, но доколкото знам, не го е направила.

— Насочи се право към папката на Джеферсън.

Анджела събра материалите за Луис.

— Ще се разровя за роба. Имате ли възможност да се върнете след няколко часа, когато Госпожа Всезнайка не дебне наоколо?

— С удоволствие — съгласи се Пол.

Анджела ги проследи с очи, докато излизат от залата. Усети прилив на енергия. Тя заключи папката за Луис в бюрото си и се зае с рутинните си задачи. След известно време Улси се върна в читалнята — очевидно проверяваше какво правят двамата Траут. След като шефката й си тръгна, Анджела включи компютъра.

С няколко натискания на клавиши се пренесе в 1809 година.