Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (53)

52

Боингът 737 с глава на бик на корпуса докосна земята на международното летище „Ларнака“ и се отправи към един хангар, запазен за частни самолети. Механиците, които обикновено ги обслужваха, вече си бяха отишли. Балтазар беше обмислил пристигането си много внимателно и знаеше, че няма да има кой да види фигурата, която свалиха на носилка по стъпалата на самолета.

Цялото лице на фигурата, с изключение на очите и носа беше покрито с превръзки. Мъже в бели медицински престилки натовариха носилката в очакващия ги хеликоптер. След секунди Балтазар слезе от самолета и се качи в хеликоптера, който веднага се вдигна във въздуха и се отправи на запад.

Машината кацна на малко летище близо до крайбрежния град Пафос. Очакваше ги линейка, която потегли веднага след натоварването на носилката. Балтазар и хората му я последваха в един мерцедес седан.

Конвоят от двете превозни средства мина през покрайнините на града и се качи на магистралата. Скоро се отклони от нея и се отправи нагоре по един тесен планински път, който се виеше през поредица от остри завои, през тихи планински селца и порутени хотели, които някога са били модерни летни курорти, преди хората да започнат да прекарват повече време на морския бряг.

Колкото по-високо се изкачваха линейката и мерцедесът, толкова по-каменист и по-рядко населен ставаше теренът. От двете им страни се издигаха тъмни борови гори. Следвана плътно от мерцедеса, линейката зави по един черен тесен път, който се криеше под балдахин от сплетени клони.

Двете возила се люшкаха по осеяния с дупки път около осемстотин метра. Пътят неочаквано свърши. На фона на звездното небе се очертаваше силуетът на ниска и широка двуетажна сграда. Балтазар излезе от мерцедеса и вдиша хладния нощен въздух. Единственият звук беше воят на вятъра в празните стаи на стария замък от времето на кръстоносците. Балтазар вдъхна старинната му атмосфера, усети прилив на сила от близостта на руината, която някога бе принадлежала на предците му.

Преди време правителството се беше опитало да вземе историческата сграда и да я превърне в туристическа атракция. Планът обаче рухна, след като някои от поддръжниците на проекта получиха смъртни заплахи. Местните хора все още разказваха шепнешком за неописуемите ужаси, свързани с рушащия се замък.

Балтазар не беше идвал тук от последното си жертвоприношение пред Ваал. Спомняше си мрачната му атмосфера. Първоначално замъкът бил построен като крепост. Покривът беше назъбен, за да осигури заслон за защитниците си. Единствените отвори в иначе равната фасада бяха тесни бойници, през които стрелците можеха да пускат стрелите си. Но Балтазар преди всичко си спомняше стаята.

Изкачи се по едно късо стълбище към входа. Извади старинен ключ и отключи вратата, която се отвори с печално скрибуцане. Празните стаи приличаха на хладилници, които изолират горещината на деня и запазват студа. Балтазар извика на хората си да внесат носилката и да я оставят пред камината, в която спокойно можеше да се побере изправен мъж.

Наемниците бяха шестима, до един подбрани от охранителната му компания. Основните им качества бяха покорство, жестокост и способност да си държат езика зад зъбите. Той им каза да застанат на пост. Веднага щом остана сам, натисна комбинация от камъни над полицата на камината. Отвори се врата, скрита в задната част на камината.

Балтазар включи електрическо фенерче, наведе се, за да мине през вратата и слезе по каменно стълбище.

Отдолу се разнесе воня, по-противна и от дъха на змей. Миризмата на мухъл и гробница пазеше спомени за болка и ужас и бе примесена със силен дъх на масло. За Балтазар обаче тя бе сладка като парфюм. Той спря да запали една факла, която взе от дупка в стената и с нея запали и останалите факли. Трепкащите им пламъци осветиха къс коридор. В края му имаше идеално кръгла стая с диаметър около трийсет и пет метра.

Паметни плочи, вградени в стените, отбелязваха местата за вечен покой на десетки членове на семейство Балтазар, погребани тук, преди семейството да бъде принудено да избяга в Испания. По стените се виждаха фигури на Ваал в различните му инкарнации.

В центъра на стаята се издигаше бронзова статуя, подобна на каменната в мазето на къщата му в Съединените щати. Също като другата, и тази изобразяваше фигура с протегнати ръце и обърнати нагоре длани. Беше обаче поне четири пъти по-голяма от нея и седеше на пиедестал, висок около метър и осемдесет. От двете страни на пиедестала имаше тесни стълбища. Лицето на по-малката статуя изглеждаше почти благо в сравнение с това на по-голямата. То беше по-чудовищно дори от най-грозния водоливник.

Балтазар се изкачи по стъпалата и застана на малка платформа зад статуята. Древните жреци бяха стояли тук, говорейки през гласова тръба, за да вдъхнат още по-голям страх у изплашените си жертви.

Той извади семейната книга от чантата си и я постави на една издатина, направена специално за нея. Зачете ритуалните слова от книгата и обви пръсти около лоста, който стърчеше между лопатките на седналата фигура. Дръпна го надолу. Разнесе се скърцане, когато се задейства система от тежести и скрипци и се отвориха врати, които разкриха кръгла дупка в пода точно пред статуята.

Балтазар повдигна лоста. Ръцете на статуята увиснаха от лактите надолу и се вдигнаха веднага почти толкова бързо.

Той слезе по стълбите и огледа дупката с фенера си. Бяха я напълнили с масло след последната й употреба, когато семейното състояние започна да запада и се наложи да принесат жертва на Ваал.

Тогава примамиха в Кипър една млада източноевропейка без семейство с обещание за добре платена работа.

Всичко беше готово.

Той се върна за Карина. Омотаната в превръзки фигура на носилката се размърда. „Добре“ — помисли си Балтазар. Искаше Карина да види участта, която я очаква. Развърза ремъците, които я държаха към носилката, и я преметна през рамо.

Чу как от устните й се изтръгна стон. Съвземаше се.

Той се усмихна. Скоро щеше да я прати в любящите ръце на Ваал.